Литературен форум  

Брой 8 (449), 27.02. - 5.03.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Елка Борисова

Дъждът като целувка

 

Входът е отзад, откъм гърба на сградата, противно на всякаква парадност. Достатъчно е само да влезеш. Пространството определя движението ти. То е ограничено, правоъгълно. Редуват се стълби, коридор и пак стълби... Интуитивно се изкачваш нагоре към купола на кулата (такова е усещането). Стигаш до ТЕАТЪР НА ПОСЛЕДНИЯ ЕТАЖ. Ново пространство. За съществуването му отвън анонсират люлеещи се транспаранти.

Като че ли единственият театър, който мисли /играе за зрителите си е Народният театър. Доказва го тази нова капсула в самия театър-майка. Успява да те убеди, че има и невъзможни неща. Театър като апартамент например. С всичко необходимо – зала за пресконференции, фоайе с висящи метални пана сецесион, ниша – гардероб, малко арттабло, напомняне “Пушенето забранено” и зад двоен портал – залата, последната стая. Мрак, достатъчно разтегнат в погледа с всичко необходимо – сцена, техническа кабинка, пет реда плътно стегнати с номерация седалки. Няма мърдане. Напомнят ми театрална работилница “Сфумато”. В този нов апартамент-театър движението е свободно. Можеш да разговаряш с автора, режисьора, публиката. Но липсват ми масички, пепелници, нещо за пиене, артистите. Някакво естествено преминаване на театъра в клуб за срещи, разговори между зрители и създатели. Надявам се, че ще стане, необходимо е. Налага го и програмата, анонсирана във фоайето. “Повече български пиеси да се играят, не само да се четат”, провокира драматургът Елин Рахнев. Доказва го втората премиерна пиеса на тази сцена “Среднощен град или зелена стая в шепа дъжд” от Андрей Филипов.

Една буквална история от един не много известен автор. (В библиографията му пише, че е поет с две стихосбирки и е работил като драматург в столичния репертоарен театър на Ню Йорк.) Героят Филип (ролята се изпълнява от Николай Костадинов) обича да наднича в чуждите прозорци, преминава от стая в стая в чуждите къщи, да си спомня за свои забравени мигове от старите страници на дните. Той – неуспял историк, разведен, шофьор на такси. Тя – (актрисата Невена Калудова) - млада, амбициозна, търси оправдание за любовта си към мъж, по-възрастен от баща й. Ние – зрителите – воайори. Те – актьорите – са пред нас в кафене - стъклен триъгълник (сценография и костюми Мира Каланова). Отдават се на чувства, лъжи, страхове. Пианото, гласът на Дони (тема за пиано и вокал – Дони) в кадифения мрак приспиват страстта. Летят предмети, викове, трясък (не само метеорологически, вали дъжд). Една добре режисирана среднощна любов. Николай Ламбрев (режисьорът) обича откровени пиеси. В Театъра на армията се играят “Секс, наркотици и рокендрол” и “Предградие”, и двете от Ерик Богожиян. Пиеси откровения – монолози. Този натюрел, предполагам, го е изкушил и в “Среднощен град...” Обръщане назад към мечтите и желанието да останеш задълго при тях. Героинята така и завършва: “...когато ме целунеш по дясната буза, дъждът вали направо като порой, а когато по лявата – сякаш стихва и ми става хубаво..."

Авторът, Андрей Филипов, е поет с първа драматургия. Това е.

Българската литература

© 2001 Литературен форум