Литературен форум  

Брой 8 (449), 27.02. - 5.03.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Емилия Дворянова

Госпожа Г.

1930

25 май

Днес един слух обходи махалата – струва ми се, че би могъл да ме заинтригува, ако не съществуваха някои допълнителни обстоятелства, които ще ми попречат да се занимая по-издълбоко с него. Госпожа П., докато заедно избирахме от първите пролетни домати на пазара, ми съобщи, че привечер очаквали да пристигне годеницата на господин К. Г. Това е събитие за квартала, особено за женската му част, защото господин К. Г. е заможен човек, всички го уважават, но е вече застаряващ, на тридесет и пет. Съвсем скоро се беше разчуло, че най-сетне се годил, а днес вече годеницата му пристига от родния си град – сватбата щяла да бъде в неделя, в “Свети Крал”. Попитах госпожа П. откъде е госпожицата, а тя ми отвърна:

- Девица от Сопот.

Не исках да се интересувам повече, защото господин К. Г. е началник в пощата, където и аз работя, познавам го добре и в този смисъл неговата бъдеща съпруга е от съществата, които е забранено да включвам в списъка си. Сега, когато бързам да разкажа чутото през деня поради задължения, които няма да ми позволят да сторя това по-късно, часът на пристигането й наближава и разни любопитни хора се разхождат пред къщата на господин Г., сякаш само за да вдъхнат от свежия въздух, но всъщност копнеят да зърнат новата си съкварталка. Виждам ги през прозореца – неговата къща е отсреща, малко вдясно от моята стая.

Аз няма да дочакам, защото трябва да посетя зъболекаря поради болки в един зъб, а и госпожицата не бива да ме интересува. Ще я погледна, когато стане госпожа, но само от любопитство, за да разбера с какво е прилъгала към себе си толкова стабилен човек като господин Г., ако това “какво” е видимо. Подозирам, че съществуват и невидими “какво”, но много рядко – аз лично ги предполагам, въпреки че досега не мога да посоча нито едно, защото съществата са твърде семпли. Започвам дори да мисля, че тайнствеността им, за която се говори, е само привидна. Човек би могъл да я заподозре, докато са госпожици, но после всичко се проваля, поне досегашните ми случаи са такива. Увяхват – и край. Вчера довърших един такъв случай – увехна, и край.

 

26 май

Снощи не издържах. Вече беше тъмно, когато, връщайки се от зъболекаря по “Княз Дондуков”, точно пред киното “Балкан” видях едно същество. Стоеше под новата лампа, която наскоро монтираха, за да осветлява мрака по-добре, когато пред салона се струпат много хора. Напоследък всички са полудели по тези движещи се картинки, но аз се въздържам в оценката си. Прожекцията вече беше започнала и на улицата нямаше никой – тишина и мрак, още по-гъст поради жълтата светлина, немощно изливана от електричеството. Спрях пред съществото – не се бях излъгал. Познавам ги отдалеч и предпочитам тези, които се лутат извън определените за целта места с надежда, че някакво чудо ще им позволи да се измъкнат от проникналата в естеството им кал, но чудеса за тях не са предвидени и вярата им е само необходима самозаблуда.

Направих й знак и тя ми отвърна. Тръгна с несигурни крачки напред сякаш се колебаеше, а аз след нея, докато спря и я попитах колко. Беше обичайното, за един час. Казах й да продължава по пътя си без да се обръща, а аз ще я следвам до стаята й – не искам някой познат да ме види и да заподозре намерението ми. Съществото се подчини и вървяхме така все в най-тъмните улички, докато стигнахме до една къща на “Пиротска”. Може би е от македонските бежанки, които са доста бедни, но това естествено не я извинява.

Влязохме в стаята й – никой не ни видя. Тя се обърна към мен и назова себе си Лили.

Тогава отново усетих празнотата. След последния случай, който пак се оказа пълен провал, тя се разгръща все по-настъпателно в мен, като мехур, който се издува и някой ден ще се пръсне, разнасяйки наоколо сгъстеното зловоние на напразните ми опити да се освободя. За нищо нямам желание, дори след като съществото отвори вратата и ме лъхна спарената миризма на нечисто леговище, бях на път да се оттегля, но волята ми вече беше парализирана и инерцията ме овладя. Извърших обичайната процедура, защото ако се бях отказал, щях да се чувствам още по-зле. Накарах я да се съблече, да легне в леглото и да покрие главата си с една кърпа, която тя ми предложи, в случай че пожелая да се измия (в стаята имаше леген и кана с вода – те винаги се подготвят), но аз нямам нужда да се мия. Чист съм и нищо не докосвам. Съществото не може да подозира такива неща, то просто направи каквото й казах, и лежа така няколко минути, докато още си мислеше, че в същото това време аз се събличам. Когато обаче усети пълната тишина, дръпна кърпата от главата си и ме погледна, а очите бяха уплашени. Попита ме:

- Какво искате, господине?

Ужасно се плашат, когато не ги докосваш. Ако се нахвърлех върху нея, ако я обладаех като животно, щеше да е доволна и заслужила парите си. Заповядах й да си сложи пак кърпата върху ненужното лице и да не смее да ме поглежда. Обясних й, че просто трябва да лежи така, докато времето премине. Само това исках от нея, дори й казах, че ще бъда тих и нищо няма да правя. Случва се някои да не се съгласят. Възмущават се и се чувстват обидени. Тази обаче се съгласи. Сложи си кърпата и замря.

Първо гледах гърдите й. Малки, но с огромни зърна, съвсем плоски. Знаех, че ако ги докосна, ще настръхнат. Щръкват нагоре, като да приканват да ги захапеш, защото всъщност са пресъхнало виме, но аз не се поддавам. Спасява ме това, че не ги докосвам. Вярно е, че след твърде кратко време зърната се надигнаха нагоре и сякаш се наежиха, но причината не беше в мен, а в хладния въздух, който влезе през неуплътнения прозорец и предизвика в тях студ.

После гледах корема й. И той беше плосък, дори хлътнал навътре, човек би могъл да помисли, че гладува, но вероятно не е така, съществото просто беше съвсем младо и недоразвито, въпреки че по-надолу избуяваше цяла гора от тъмни косми, безразборно вплетени в срамни топчета – някой ден ще се опитам да среша тази растителност като подбера подходящо същество за целта, но през тази нощ не бях подготвен. Винаги е по-вълнуващо, когато действаш с предварителен план.

Успях да свърша всичко, без да докосна и себе си. Така се чувствам най-задоволен, дори онази празнота, която като зараза ме изпълва след последния несполучлив случай, за миг се разнесе, когато без ничия помощ се излях. В стаята нямаше часовник, би било истински лукс, но моят кротко тиктакаше в джоба на жилетката ми и аз го погледнах, за да не просроча времето. Оставаха още десет минути.

Извадих парите, положих ги тихо на масичката и се измъкнах, защото не обичам съществата да ме гледат след церемонията, която се извършва единствено в моето тяло и в която те не участват. Сигурно е чула, когато съм отворил вратата, но докато махне кърпата, тя се хлопна зад мене.

След всичко това бях още по-тъжен, мигновената радост, която бях успял да изпитам, се изпари, отваряйки място за още по-разрастваща се празнота, и аз вървях из улиците като пиян. Чувствах се влажен и от нощния хлад издайническото петно под шлифера ми започна все повече да изстива. На “Търговска” някакъв мъж свали шапка и ме поздрави, по навик направих същото, но въобще не го познах зад пелената, спусната пред погледа ми и миг след това ме хвана срам. Ако продължава така, някой ден ще се изложа пред хората и тогава – край. Едва по-късно, когато най-после стигнах канала и свърнах по моята улица, пред очите ми се избистри, възвърнах си силата, разпиляна тъй неразумно по недостойното същество, и сърцето ми затупа по-спокойно и с по-уверен ритъм.

Когато минах край къщата на господин Г., забелязах, че всички прозорци светят – в двете стаи, в кухнята, а тези на гостната бяха широко отворени и оттам се разнасяше музика от клавир. Спомних си, че привечер е пристигнала годеницата и изпитах любопитство, съвсем естествено, без умисъл човешко любопитство, и тъй като вратата на двора се оказа открехната, влязох и се промуших между храстите, чак до отворения прозорец. Надникнах. Знам, че е забранено, но толкова бих желал да опиша това, защото погледът ми изведнъж ме напусна, стрелна се и се залута в картината, която обхвана цялото ми същество като величайша мъка, навярно поради пропастта между преживяното от мен Там, малко преди да дойда, и ярката светлина Тук – не неестествената светлина на лампите, които в тази вечер господин Г., без да пести, беше запалил и дори усилил с няколко свещи, а онази светлина на чистото лъчение, проникваща в погледа ми с образа на девицата, в съчетание със звука…

И сега си мисля:

защо, след като вписвам с най-изящни букви своите нечовешки трепети, за да се освободя от тях в безтелесния знак на духа,

защо да не опиша и красотата, която ме сполетя след този тъй мрачен и потискащ душата ми случай, и дали ако сторя това, терзанията ми няма да се изместят в посока, по-приемлива, след като все пак има същества, които могат да бъдат спасени, ако нечия мисъл ги привлече в своята орбита и така ги очисти...

...госпожицата седеше пред пианото, което господин Г. без да употребява държеше в гостната си, и свиреше, а аз съм що-годе музикално изучен, обичам изящната музика и сърцето ми тутакси беше пронизано от звука на Шопена – тонът се разля в тялото ми, въпреки че изпълнителката не беше достатъчно умела, това всеки би го дочул, но не то имаше значение, защото погледът ми беше подкрепен от тъгата на леещия се ритъм, и самият той сякаш политна заедно със стройно приседналата върху кръглото столче снага на госпожицата, заедно с ръцете й – те гъвкаво се движеха в стремежа си правилно да уловят по-сложните пасажи, – а после се залута в дългите къдрици на косите й, прихванати само с няколко блестящи фиби, които светлите отблясъци на лампите сякаш искаха да изтръгнат от косите, за да плъзнат къдриците съвсем безразборно, да се разпилеят по раменете и също да се впуснат в общия такт на музикалния ритъм... Господи, как ме заболя от всичко, което очите ми разкриха, защото в тях още се криеха остатъци от образа на падналото същество, докосвано от същия този поглед преди малко, и познатият тръпчив срам отново ме облада, след като аз ли не знам, че съществата, всички са едни и същи, но нали от нас зависи, а значи и от мен, посоката, която със собствения си поглед ще им задам... и аз сравних в очите си остатъците от омърсената плът, отвътре разкъсващи душата ми, с тази картина, цялата – господин Г., облакътен на фортепианото срещу лицето на госпожицата, скрито за мен, тъй като само тилът й се разкриваше пред взора ми; но това лице със сигурност беше съсредоточено в нежната тяга на музиката, то отвръщаше на изражението на господин Г. (него аз много ясно съзирах поради обилната светлина), сериозно и едновременно с това разнежено, и така незримото за мен лице, нейното, вече се е отправило към своя смисъл… А в другия ъгъл на стаята – веднага ги бях забелязал, но едва след като срамът ме обля осъзнах важността на това допълнително присъствие – там седяха майката и сестрата на годеницата, те бяха, за да потвърдят чистотата на всичко, което тази вечер тържествено се подготвяше в своето очакване до неделя, когато...

...трябва да спра. Всичко това е израз единствено на раздиращата вина. То няма общо с онази девица, чиито пръсти тъй прелестно-недоучено бродеха по клавишите, то е само копнеж по чистотата, в която Той ни е врекъл и още едно поучение, отправено към моята воля, недостойната, в чийто злак тъй често се гърча, но поне достойно признавам, и вписвайки знак до знак, дума до дума, очиствам…

 

...толкова хубаво съм го вписал – знак до знак, дума до дума – и не съм подозирал тогава, че нещо съвсем друго, различно от всичко преживяно започва да зрее в мен, въпреки забраната, на която сам се бях подложил поради невъзможността да знам колко чиста и независима от обстоятелствата може да бъде една любов, безплътна в осъществяването си докрай, въпреки ужасните разочарования, които, съвсем непредвидени в този първи миг, са ме очаквали… Случайно описана е тази картина, от която е избликнало всичко последващо –

един лист, прибавен в папката на госпожа Г. много по-късно, без номер, без умисъл, изваден от дневника ми едва когато прозрението ме сполетя –

един лист като нулев знак, двусмислено възвестил бъдещето, разпознато едва след като само се е превърнало в минало...

Но и вече миналото, което ме е накарало да откъсна страници от дневника си и да ги пришия с копринен конец към историята на госпожа Г. – дали ще бъде окончателно? Или и то се изменя, след като този знак в странно извратен порядък се намира в предлистията на историята, и днес се произнася в погледа ми със собствения ми глас, привидно отминал, скрит в буквите – все още неуверени, недоучени като звуците, изтръгвани тогава от нейните ръце, – които вече са заложили целта в тези най-прелестно-невежествени дни преди сватбата; и тази цел, невинно вписана тогава като част от моята история за съществата, е нейната история, която аз е трябвало да съградя... която аз ще съградя...

зная всяка следваща дума от нея. Не съм забравил нищо, щом видя първия знак, погледът ми сам отново изписва останалото.

Откъс от романа “Госпожа Г.”

Българската литература

© 2001 Литературен форум