Литературен форум  

Брой 8 (449), 27.02. - 5.03.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Иван Бунин

Окаяни дни

 

Продължение от брой 7

Москва 1918

 

7 март

Из града се говори:

Решили са да изколят всички поголовно, всеки над седемгодишна възраст, за да не остане жива душа, помнеща нашето време.

Питам дворния метач:

- Как мислиш, истина ли е?

Въздиша:

- Всичко е възможно, всичко е възможно.

- И нима народът ще позволи?

- Ще позволи, драги господине, и още как ще позволи! А и какво да направиш срещу тях? Татарите, казват, двеста години са ни владели, а нима тогава народът е бил безволев като днешния?

Вървяхме през нощта по Тверския булевард: горестно и ниско скланя глава Пушкин под облачното, едва просветващо небе, сякаш отново казва: “Боже, колко тъжна е Русия!”

И няма жив човек наоколо, само от време на време – войници и к–и.

 

8 март

К. П. каза за Спиридонова:

- Никога не ми е била симпатична. Революционна простачка, истеричка. Слабо копие на Фигнер, която преди съзнателно копираше...

Да, а я каква героиня беше едно време тази Спиридонова.

Великолепните къщи край нас (на Поварская) се реквизират една след друга. От тях изнасят и извозват нанякъде мебели, килими, картини, цветя, растения – днес цял ден до входа стоя натоварена на колата голяма палма, цялата мокра от дъжда и снега, дълбоко нещастна. И все докарват, разполагат в тези домове, на които е писано да бъдат някакви “правителствени” учреждения, нови мебели, канцеларски...

Нима са толкова убедени в дългото си и стабилно съществуване?

“Хулите сърцето ми са съкрушили...”

 

9 март

В. В. В. – ходи с високи ботуши, подплатени с пухкава кожа, все още си играе на “хусар” – отново подзе онова, което абсолютно ни е писнало да четем и слушаме:

Русия била погубена от назадничавата, себична власт, която не се съобразявала с народните желания, надежди, копнежи... В този смисъл революцията била неизбежна...

Аз отвърнах:

- Не народът започна революцията, а вие. Народът пет пари не даваше за всичко, което ние искахме, от което ние бяхме недоволни. Аз не ви говоря за революцията – нека бъде неизбежна, прекрасна и всичко останало. Но вие не вярвате на народа – на него всички ваши отговорни министерства, замените на Щелговитовци с Малянтовичовци и падането на всички цензури му бяха необходими, колкото ланският сняг и той доказа това твърдо и жестоко, пращайки по дяволите и временното правителство, и учредителното събрание, и “всичко, за което умираха поколения прекрасни руски хора”, както се изразявате, и вашия “победен край”.

 

10 март

Хората се спасяват единствено със слабостта на своите способности – със слабостта на въображението си, на вниманието, на мисълта, в противен случай не би било възможно да се живее.

Толстой каза веднъж за себе си:

- Цялата беда е в това, че въображението ми е малко по-живо, отколкото у другите...

И при мен това е бедата.

Кално, мрачно време, понякога прехвърча сняг.

Подбирахме книги за продан, събирам пари, трябва да замина, не издържам на този живот – физически.

Вечерта бях у Б. Срещнал тези дни Фриче и разказваше за него: “Да, да, до вчера това беше най-жалка и смирена личност в окъсано сюртуче, а виж го сега – персона, комисар по външните работи, в сако с атлазени ревери!”.

Свирих на фисхармониката на Бах, унгарски народни песни. Очарователно. После разглеждахме старинни книги – какви винетки, заглавни букви! И всичко това е вече завинаги погубен златен век. От дълго време навсякъде цари безвъзвратно падение.

Колко злобно, неохотно ни отвори вратата портиерът! У всички масово се е настанило яростно отвращение към всякакъв труд.

 

11 март

Жената на архитект Малиновски, тъпа, с изпъкнало чело, която през целия си живот не е имала и най-малкото отношение към театъра, сега е комисар по театрите: по причина, че те с мъжа й са приятели на Горки от Нижни. Сутринта бяхме в “Книгоиздательство писателей” и Гонтарев разправяше, как Ш. цял час чакал Малиновска някъде пред входа и щом най-сетне се приближил автомобилът й, се втурнал да й отваря вратата с истинска робска сервилност.

Грузински каза:

- Вече с всички сили се старая да не излизам, ако не се налага, навън. И не от страх, че някой ще ми се нахвърли, а от страх да гледам днешните улични физиономии.

Разбирам го напълно, изпитвам същото, само че, мисля си, още по-остро.

Вятърът носи малките, вече пролетни облаци из бледото синеещо небе, край тротоарите тичат, блестят пролетни ручеи.

 

12 март

Срещнах адвоката Малянтович. И този бил министър. Живее си още в някакъв празник, не иска и да знае. Розов, жизнен:

- Не, не се тревожете. Русия не може да загине, дори само защото Европа няма да го допусне: не забравяйте, че европейското равновесие е необходимо.

Отбих се (във връзка с издаването на съчиненията ми от “Парус”) при Тихонов, вечния сътрапезник на Горки. Да, много странно издателство! Защо му трябваше на Горки да прави този “Парус” и за цяла година да издаде само една книжка на Маяковски? За какво Горки ме купи, плати ми предварително седемнадесет хиляди и до този момент не е пуснал нито един том? Какво се крие зад завесата на “Парус”? И най-вече в какви отношения с болшевиките е цялата тази компания – Горки, Тихонов, Химер-Суханов? Уж се “борят” с тях, а ето че Тихонов и Химер пристигат и се настаняват в реквизирната от болшевиките “Национальная гостиница”, където аз, за да вляза, минах през цяла верига войници, които седяха въоръжени по стълбищните площадки, едва след като бях получил пропуск от болшевишкия “комендант” на хотела. Тихонов и Химер са си в него като в къщи. По стените – портрети на Ленин и Троцки. По конкретния въпрос Тихонов взе да го усуква: “Всеки момент започваме да печатаме, не се безпокойте”.

Разправяше как болшевиките и до сега не могат да повярват, че са успели да вземат властта и че все още я държат:

- След преврата Луначарски две седмици ходи с опулени очи: ама не, само си помислете, че ние просто една демонстрация искахме да направим и изведнъж такъв неочакван успех!

 

13 март

Какъв позор! Патриархът и всички църковни настойници да идат да се кланят в Кремъл!

Видяхме се с В. В. Люто ругаеше съюзниците: да влизат в преговори с болшевиките, вместо да дойдат да окупират Русия!

Обядвах и прекарах вечерта у първата жена на Горки, Е. П. Бяха Бах (известен революционер, стар емигрант), Тихонов и Миролюбов. Последният все превъзнасяше руския народ, т.е. мужиците: “Милосърден народ, прекрасен народ!”. Бах рече (всъщност без да има ни най-малка представа за Русия, защото цял живот е прекарал в чужбина):

- За какво е спорът, господа? А по време на Френската революция нима не е имало жестокости? Руският народ е народ като всички народи. Има, разбира се, и отрицателни черти, но и много положителни...

Връщахме се заедно с Тихонов. По пътя надълго и нашироко разказваше за болшевишките главатари от позицията на близък им човек: Ленин и Троцки били решили да държат Русия здраво и да не прекратяват терора и гражданската война до момента, в който на сцената не излезе европейският пролетариат. Принадлежността им към немския щаб? Не, това са глупости, не са фанатици, вярват в световния пожар. И се боят от всичко като от огън, навсякъде им се привиждат заговори. До ден днешен треперят за живота и властта си. Те, повтарям, никак не очакваха победата си през октомври. След като Москва падна, страшно се объркаха, дотичаха при нас в “Новая жизнь”, умоляваха ни да станем министри, предлагаха портфейли...

 

15 март

Все същото мразовито време. И никъде не отопляват, студът в домовете е ужасен.

Закрити са “Русские ведомости” – заради статията на Савинков.

Мнозина смятат, че Савинков ще убие Ленин.

“Комисарят по печата” Подбелски закри и изправи пред съда “Фонарь” – “за поместване на статии, предизвикващи сред населението тревога и паника”. Каква загриженост за населението, ежеминутно ограбвано, избивано!

 

22 март

Вчера вечерта, когато зад мокрите дървета заблестяха светлини, за първи път видях полски гарвани.

Днес е влажно, мрачно, макар облаците да сияят.

Всички четат, всички четат, едва не плачейки от някаква мазохистична наслада, вестници.Въобще тази последна година ще ми струва навярно поне десет години от живота!

Нощем в синьо-черното небе плуват пухкави бели облаци, сред тях – самотни ярки звезди. Улиците тъмнеят. Огромни на фона на небето са тъмните, сливащи се в една къщи; и меки, розови - светлите им прозорци.

 

23 март

Целият Лубянски площад блести под слънцето. Рядка кал пръска изпод колелата. И Азия, Азия – войници, момчетии, пазар на курабии, халва, макови пръчици, цигари. Източна глъчка, говор – и колко мерзки са всички дори и в цвета на лицата си, жълти, с миша козина! Час по час с грохот преминават в камиони войници и работници с тържествуващи мутри.

Букинистът Волнухин, старец в полушуба и с очила. Мил човечец, мъдър; тъжен, вглъбен поглед.

Имен ден на Н. Смяхме се, че всички думи, завършващи на “те”, предполагат “наздраве”. Силен е още “старият режим”.

“Кръчма” на Премиров. Безспорен талант. Но какво от това? Край с литературата. А в Художествения театър отново “На дъното”. Тъкмо навреме! И отново този до гуша дошъл ни Лука!

К. П. до ден днешен е твърдо убедена, че Русия може да бъде спасена само от Минор.

Меншевишкият вестник “Вперед”. Все едно и също, все едно и също!

Всички жени на комисари също са назначени за комисари.

Рота червеногвардейци. Вървят без ред, препъвайки се, кой по улицата, кой по тротоара. “Инструкторът” крещи: “Мирно, другари!”

Вестникопродавецът, бивш войник:

- Ах, мърши проклети! На война тръгнали и уличници си водят? Ей Богу, господине, вижте само – ето го един под ръка с хубостницата си!

Непрогледно черна пролетна нощ. Светлинките между облаците над църквата правят чернотата още по-дълбока, звездите трепкат с бял блясък.

Къщата на Цетлинови на Поварская е заета от анархистите. Над входа – черна табела с бели букви. Вътре навсякъде е осветено – великолепни матови лампиони зад завесите.

 

24 март

Сега ние, нещастните, говорим вече за идването на Япония на помощ на Русия, за десанта на Далечния Изток; и за това, че рублата след ден-два няма да струва нищо, че брашното ще стане хиляда рубли за пуд, че трябва да се запасяваме... Говорим – и нищо не правим: купим си два фунта брашно и се успокоим.

Бях у Н. В. Давидов в Болшое Левшинское. Жълтеникава къщурка (преди била на писателя Загоскин) с черен покрив, двор с желязна ограда и черни железни чаши от двете страни на портата. Тюркоазено небе в мрежата на клоните. Старата Москва, чийто последен час ще удари навеки.

В кухнята на П. седи войник, дебелобузест, с разноцветни като на котарак очи. Казва, че, разбира се, социализмът сега е невъзможен, но че буржолята трябва все пак да бъдат изклани. “Браво на Троцки, в миша дупка ще ги навре”.

Сериозна, изпита дама и момиченце с очила. Продават цигари.

Купих си книга за болшевиките, издадена от “Задруга”. Страшна галерия от портрети на каторжници! Вратът на младия Луначарски е половин аршин дълъг.

Следва

Превод от руски Милена Димова

Българската литература

© 2001 Литературен форум