СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

Найден Вълчев

Думи за Андрей Германов

Продължение от брой 7

През нощта спа неспокойно, забелязах, че като станеше, малко се придържаше о стената, търсеше ръчката на вратата не където й е мястото, а на пантите. Сега си мисля – симптоми ли са били това?

След една среща със студенти ни отведе у дома си Васил Зуйонак. С него беше и Нил Гилевич. Навън беше студ, духаше остър вятър, а в топлия дом на тихия и ласкав човек се почувствахме като в своя къща. Предните дни на село бяха заклали прасето, половината беше долетяла с кошницата у Василови и сега жена му ни показваше наденица по селски, кавърма по селски, току-що изпечено... Та почти замръкнахме. Пък и знаехме, че нямаме вече нищо друго по програма. На сутринта Андрей си тръгваше.

Той не можеше да стои с празни ръце. Ако не четеше, ако не премисляше – хващаше флумастера, химикалката, молива и скицираше събеседника си. Мен ме рисуваше вече наизуст – “Характерният профил, горната устна като стряха над долната - и това си ти”.

Беше почнал да послагва и очила. Взел моите – изведнъж забелязваме, че едната дръжка остава в ръцете му. Паднала бурмичката. Но такава малка, пък и кой знае къде – не я намерихме. Той взе една карфичка, с джобното си ножче я търка, прегъва, прерязва, подгъва я, причуква я и като Тьоркин, който поправя часовника на бабата и дядото, вика: “Готово!” И така – колко години! – човек не става мукает, пък и не само заради това, моите очила четяха с Андреевата карфичка.

Самолетът му беше ранен. Първият от Минск за Москва. Можеше да вземе и по-късен самолет, но неистовият Андрей искаше да има, макар на летището, няколко часа да се види, мисля, с Лорина Димова и Николай Зиновиев. Пак да говорят за стихове, пак да уговарят преводи. Въпреки много ранния час на летището дойдоха и Нил Гилевич, и Васил Зуйонак, Ванкарем Никифарович. Беше все още тъмно, когато той мина през пропуските, обърна се да махне с ръка, наведе се в кожуха и потъна към несъмналата писта.

Аз си дойдох след три дни. И понеже той си беше купил грузински супи “харчо”, а беше ги забравил в хладилника в хотела, стана дума, че ще му звъня да му ги предам веднага. Този разговор ставаше в същия ден, часове след като бях пристигнал, привечер в редакцията на списание “Септември”.

- Но Андрей... каза Вътьо Раковски.

- Ти не знаеш ли? – плахо ми полусъобщи Иван Цанев. – Той не е добре.

И после разбрах всичко: целия следобед бяхме у Васил Зуйонак и Андрей беше в превъзходно настроение. Пи по беларуски водка, пяха с Гилевич, през нощта, вярно, пак не спа спокойно, но сутринта беше весел и още не беше се върнал от Беларус, а мечтаеше за второто си пътуване за Куба, за която се готвеше да напише пътепис. Беше стоял на московското летище тези часове до връзката със София. В София бяха го посрещнали Римма, Анета и Слав. А на другия ден беше се разболял. И тръгна по белите болници.

Разприказвах се много, увлякох се в спомени за срещи и пътувания и се затулиха стихотворенията на поета, на най-антикнижния автор. А там е неговата същност, там е неговото дело. То беше, както казвах в предните редове, земно, първично, чисто звучене на слънчев мъжки глас, който ни въвеждаше към дните на шаячните момчета, опиваше се от пиршеството в селската гостилничка с една копърка, сияеше по пъстрите панаири, където се пилеят каймета, каймета, рисуваше с точна ръка пейзажа на Лонгоза, на полето, на Балкана и потъваше в дълбочините на човешката душа. Там беше най-добрият човек, там беше одърът, там беше птичето с отрязаните от косата крачка, майстор Паскал и викът “смърт на вълците”. А този вик беше извикан от печалните прозрения, че в този свят косът може да бъде чут, но и изяден, че оня, който има топла къща, не прави бунт, че могат да те попитат защо онези, които бяха честни, умряха, а ти, който също беше честен – ти защо си жив? С годините в стиховете на Андрей Германов навлизаха горчиви констатации, тракаха зъби крокодили в тази кал вековечна, той виждаше, че ракетите имаха жироскопи, корабите – радари, а човекът – клеветомерче. Усещаше, че щурчето може и да не запее, но червеят ще скърца непременно. Че изневиделица ни напада неврозата, скепсисът, есенинско-красинската тъга от съпоставката град - село, че живеем във “въоръжен мир”.

Казвал ми е как в такъв мил въоръжен мир той веднъж не издържал, лупнал с юмрук по крехката кухненска маса и, мамка й и маса, се разцепила и се свлякла на две на пода. И настъпил вече ненарушим мир с женския състав от къщата.

Той беше готов да заплати за всички вери и заблуди – след харман. Ужасяваше се при мисълта, че този свят е пълен с диви варвари, усещаше как ни се изплъзва оная вселена на незаключените, неприучените на катанци врати, онази нощна чакалня, когато над всички и над всичко ще вали светъл снегът. Заселваше се в стиховете му искрен скепсис, отекваше стон, че както нож чака петлите по градските балкони, така нож чака и душите наши. Везната на чувствата лудо го люлееше, той знаеше, че тревата е непобедима, казваше “наведи глава и тръгвай”, заклеваше – “тежко ви, причиняващи страдание”, викаше вени, види, вици, но в рефрена беше по-точен: вени, види, но не вици. И страшно го болеше за утопията в 4 часа сутринта, когато градът спи, пуст е, улиците са пълни с гълъби. И се замечтаваше: над банките и парламентите, над ракетните площадки, полициите, казармите се появява президент гълъб, и държавен секретар – гълъб, по пролуките свирят само крила и светът е пълен само с гукане, гукане, гукане. Но това е мечтата. А истината ни връща при други меридиани, при други параметри:

“От сянка съм се плашил в тъмни нощи,
от хляб дарен, от смърт, от клевета
и много страхове ще имам още,
но няма страх по-страшен на света,
но няма миг, от оня миг по-страшен:
ей тия двечките,
наказаните със живот от мен,
да ме заварят някога уплашен
или да ме запомнят унизен.”

Освен житейско и творческо верую в тези осем реда се крие бисерен образ – “ей тия двечките”. Не “мащабни” прокламации за човечеството, не помпозни фрази и декларации, а болка за “ей тия двечките”. В този свят, който е кръчма без кръчмар, но все пак кръчмарят се явява накрая и “прибира сметката живот”.

Румяна Недялкова от Трявна ме питаше преди време: “Кое е първото нещо, което изниква в паметта Ви при споменаване името на Андрей Германов?” Ето това е, отговарям й тук, това, което казах за него в горните редове. И добавям определението, което бях казал за Първан Стефанов и което повтарям и за Андрей:

“Той никога не беше шлагер,
но беше винаги поет.”

И виждам щастливата му съдба в това, че заради ръката му на художник и нравствената му душа бъдещето ще го цени повече, отколкото го ценяха в житейските му дни.

Андрей беше пленник и на преводаческото изкуство. Покрай братята си грамотен от четиригодишен, въведен в света на книгите от тях, русист по образование, той от гимназистко-студентски години превежда руски народни песни (дори първото си стихотворение написва на руски език), превежда стихове от Пушкин, Лермонтов, Некрасов, Фет, Надсон, Блок, Есенин, Пастернак, Твардовски, за да стигне до връстниците си Рождественски, Евтушенко, Вознесенски. Превеждаше литовеца Межелайтис, арменеца Черенц, грузинеца Нонешвили, преведе и много украински и беларуски автори не от руските им варианти, а от оригинал.

Следва