Литературен форум  

Брой 8 (449), 27.02. - 5.03.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

 

Литературата има “пол”

С Емилия Дворянова разговаря Пламен Антов

 

Емилия Дворянова- Откъсът, който публикуваме, е от вашата нова книга. Става дума отново за роман; с какво той е по-различен от “Къщата”, “Passion” и “La Velata”?

- За мен всяка книга е различна и същевременно сякаш книгата, която цял живот ще пиша, е една. Може би защото пишейки, човек бяга от себе си и в това бягство постоянно кръжи около себе си... но това е много общо. Иска ми се да кажа нещо за книгата си, за различието й, но думата всъщност ще имат критиците. Авторът има само намерения (не винаги), които се изпаряват, спукват се като балони, и нямат никаква стойност след като книгата се събере между кориците си. Та като намерение, струва ми се, че затворих един цикъл в “изпробването” на езика – словото-образ, словото-музика, словото-слово. Първият ми роман – “Къщата” – е “цветен”, в него словото рисува, може би е породен от близкия ми досег с изобразителното изкуство, както и “La Velata”, но тя е по-скоро форма, издялана от един къс мрамор, скулптура. “Passion” е изпята, “измузицирана” книга, устремена към границите на словесността. “Госпожа Г.” е роман за и във самото Слово. Един палимпсест – текст върху текст, и пак текст... – онзи текст, обсебващ живота и подчиняващ го на словесния ред, от който измъкване няма. Само в пропуските на словото, там където то липсва и светът не е означен, се случва случайната свобода – изпуснатата между буквите свобода, която понякога ражда, понякога въвежда между редовете смъртта... Мисля, че е тъжен роман, може би по-песимистичен. Другите изкуства сякаш избягват от вината на една власт, която словото изначално притежава, а всяка власт е и грях. “Госпожа Г.” е затворен в словесността роман, запрян в себе си, тавтологичен, в смисъл че не търси излаз извън себе си. Той говори за словото като власт над живота, за знаците, които ограждат и отнемат дъха. Затова самият език на книгата е по-обуздан, не-екстатичен, неблъскащ се постоянно в собствените си граници, може би защото се опитва да изпише самото Слово, оставено при себе си и вгледано в опасността от самото себе си. Привидно текстът е по-спокоен, по-“романен”, и може би... по-труден. Поне аз така го възприемам, защото всичките ми досегашни книги са книги “на един дъх”. Картини, музика... Този роман е “бавен”. И за мен – най-трудно написаната досега книга. Може би критиците и читателите ще го видят по съвсем друг начин, но моето усещане за текста е това.

- Романът е “ретро”. Това носталгия по какво е?

- Да, основна част от сюжета се развива в 30-те години, друга – в 60-те. Нещо все ме дърпа назад. Може би не харесвам особено днешния свят, модерното, електронизирано време. Пошло е. Не ме занимава пошлостта, битовизмът в литературата ме погнусява. А и навярно човек наистина е белязан от първите седем години. Тогава – през 60-те – имах досег с последните останки на “буржоазния” свят. Беше съвсем различен, предизвикващ благоговение. Дядо ми и баба ми бяха част от този едва оцелял бивш “хайлайф” на една отмряла епоха. “Там” говореха различно. Целуваха ръцете на жените. Наричаха се “госпожо” и “господине”. На хиподрума, на конните надбягвания, дамите си вееха с ветрила. (Дядо ми беше бивш офицер и съдия на конни надбягвания до самата си смърт – като малка постоянно ме водеше там.) Откъслечни, съвсем ранни спомени, но не мога да забравя този свят, проникнал е в мен и във всичките ми книги го има. Преди да започна да пиша, дълго четох в Народната библиотека женските списания от 20-те и 30-те години. Открих невероятни неща. Исках да пропия атмосферата и докато разгръщах пожълтелите страници, ми се струваше, че се възвръщам в мой свят, преживян... Първите седем години наистина са странно нещо.

- А какво става с философа Емилия Дворянова? По-късните ви успехи в белетристиката като че ли засенчиха изявите ви в тази сфера. Малцина от вашите почитатели може би знаят, че сте автор и на книгата “Естетическата същност на християнството”.

- Никога не съм преживявала себе си като философ. От 16-годишна, когато написах първия си роман (непубликуван, разбира се; така и ще си остане като скъп спомен в чекмеджето), знаех, че съм писателка. Следвах философия, защото реших, че философията е най-подходящото занимание за един белетрист. Философията ми даде твърде много, а и до днес остава една от основните ми страсти. После стана така, че защитих и дисертация, но съвсем съзнателно се отказах от философска “кариера”. Не исках да се раздвоявам, разтроявам... Този отказ не беше труден, защото философията е просто друг словесен изказ и връщането към нея винаги е възможно, предстоящо... По-труден беше отказът от музиката, пианото... Може би не съм способна да нося две дини под една мишница. Сега съм лаик-философ, лаик-музикант... но точно тези “лаически” занимания ме правят най-щастлива и сякаш са изворът на всичко, което пиша.

- Вашият втори роман – “Passion” – ви нареди сред дежурните примери за т.нар. “женско писане”; “La Velata” още повече затвърди това отношение. Как се отнасяте към подобно определение; има ли според вас “женско писане” и по какво то се различава от “мъжкото”?

- Не мисля, че някой е успял да дефинира какво точно означава “женско писане”. Понякога дори се дразня, защото съзирам зад израза опит за подмяна и манипулация, етикиране с подмолна цел отново и отново да се възпроизвежда и йерархизира опозицията Едното - Другото... Но въпреки че е подвеждащ, това не означава, че терминът няма основание. Защото исторически “мъжкото” е припознало себе си като човешки-универсалното, то е “изковало” езика на традиционната култура, маргинализирайки всичко, което противоречи не неговия словесен ред и традиционализирана чувственост. Терминът “женско писане” се опитва да посочи една алтернативна чувствителност към словото, която поне до началото на ХХ век не е имала пътища, по които да изговори себе си и мълчаливо се е свивала в черупката си по границите на културността. “Женско писане” не е “указание” за пола на пишещия и в този смисъл е доста симптоматичен термин. С него сякаш се признава колко трудно е измъкването от стереотипа на патриархалната цивилизация, доколкото “мъжко - женско” е основната патриархална опозиция. Т.е. малко сбъркан термин, “напипващ” нещо, което не се поддава на ясна рационална дефиниция, защото се опитва да изрече не някаква нова “идея”, нито “програма” за литературата (както например “символизма” или “сюрреализма”), а една по-особена, различна словесна “чувственост” – а как се дефинира чувствеността? Литературата не е интелектуална игра – игра на “разумните” и “абстрактно-духовни” сили. Тя е и сетивност, живот... В този смисъл добрата литература винаги има “пол”. Може да е мъжки, женски, хермафродитен, хомосексуален... Изглежда важно човек да не си сбърка пола. Така че “женско писане” е твърде аморфен израз и по-скоро събира в себе си всичко, което е различно именно от онзи универсално-културен, традиционен код, тромаво-рационален и най-вече властови, на който не само инерционно, но и съвсем справедливо му се приписва “мъжкост”. Не искам да кажа, че всяка “различност” е нещо обезателно добро. И все пак, като писателка, мога да перифразирам Платон и да кажа: “Благодаря ти, Господи, че съм се родила жена, а не мъж”. Чувствам се свободна и “невинна” в словото. Не ми тежи. Защото “мъжкото” е толкова изписано, вече банално... непробиваема традиция... Дали “тялото-цялото” на мъжа не се е изчерпало? Неспособно да се отдава в криволиците на словесността? Или властовият нагон му пречи и му отнема свободата? Защото “умът” безспорно не е нито мъжки, нито женски... Затова книгите на писатели като Пруст, Жан Жьоне често биват определяни като “женско писане”, а те всъщност въвеждат в словесността една хомосексуална чувственост. Значи пак говори някаква Другост, а класическата Другост в термините на патриархалността е жената. А колко жени пишат съвсем “мъжки”, т.е. в кода на традиционната култура, за да имат достъп до нея? До Вирджиния Улф, струва ми се, всички.

- Предишната ви книга в някаква степен актуализира един любопитен феномен – двойката “авторът и неговият ментор”. Имам предвид общото ви - в най-широкия смисъл - писане с Милена Кирова. Историческите паралели подсказват, че подобни сдвоявания обикновено се правят в името на някаква по-глобална, отвъдперсонална телеология. Налице ли е такава при вас? Може би феминизмът?

- Двойката “автор-ментор” звучи почти като “геният и неговият наставник” – неадекватно. Идеята за йерархии и “менторство” не подхожда на модерния културен код, който е плуралистичен и по-скоро клони към опити за “сговаряне” на множество дискурси, отколкото към йерархизиране. А последното, което ме свързва с Милена, е някаква идеология. По-скоро синхронност в мисленето, което рядко се среща, но не сме писали никога “общо”. Едва сега наистина имаме намерение да сдвоим някои идеи в различни дискурсивни варианти, в една обща книга, и силно се надявам да се получи нещо добро и необичайно. Темата й, ако мога съвсем грубо да я формулирам, е “конструиране на патриархалната женскост в Стария завет”. Но няма да пишем така, както са писали Адорно и Хоркхаймер. Няма да уеднаквяваме, да се придържаме към общи тези и изводи, ролите ни ще са съвсем различни и самостойни... Моята ще е все пак по-“литературна”. Вече предчувствам радостта от едно удоволствено писане - нещо като камерна музика за два инструмента. Някога много обичах да свиря с някого. А колкото до феминизма... и това е аморфно понятие като “женското писане”, защото – кой феминизъм? Няма феминизъм, има феминизми, и ако трябва да уточнявам, разговорът ще бъде безкраен.

- Ако позволите да нюансирам предишния си въпрос, каква е ролята на метатекста по отношение на текста? Наистина ли текстът се случва пълноценно едва чрез своя метатекст?

- Мисля, че системата е самозадоволяваща се и въпросът за “кокошката” или “яйцето” не е особено смислен. Безкраен семиозис. Но в поставената така “теза” съзирам ясно изразен властови нагон, в който “метатекстът” започва да преживява себе си като законодател, съдия, или може би “медия” – ако не “съобщи” текста, него го няма. Не вярвам в това. А как се случва метатекстът без своя текст? И въобще – къде е границата между едното и другото? В естеството на езика? В понятийността? Та литературата вече е толкова самосъзнателна, с ясен метатекстуален ореол, а метатекстовете сякаш кълнят по границата на поетическото... Все пак мисля, че говорим за скачени съдове, за кръг на самопораждащите се знаци... А актуално – добре би било книгите да имат малко повече читатели. Така пò биха се “случили”.

- Коя е Емилия Дворянова? И защо е в литературата?

- Това е невъзможен въпрос. Отделящ ме от самата мене. Когато видя името си върху корицата на книга или във вестник, се стряскам. Чуждее ми. Чувствам свян, като че някой ме е белязал. Не знам коя е тя, коя съм аз... Не си задавам въпроса защо пиша, защото същото е да се питам защо живея. Един Господ знае. А колкото до читателите – винаги е най-добре, когато авторът е мъртъв. Черна дупка, която всмуква всички желания и всъщност ги осъществява. Реалността разочарова.

- Вие сте сред поканените за гостуване във Франция през май по повод френската литературна програма “Красивите чужденки” (става дума за литератури). В многотиражната преса се появиха по този повод някои инсинуации за “галантна ръка”, която ви поддържа...

- Такива нелепици не заслужават особено внимание. За жалост, подобни мачистки изказвания ни заливат от всички медии, а обществото няма никаква чуваемост относно тях. Това ме кара да мисля, че опитът на феминизма наистина е нужен за България и дано тя по-скоро да мине и през него. Да провиждаш зад успехите или избора на някоя жена обезателно “галантна ръка”, по презумпция да я предполагаш, е обикновен сексизъм. Толкова глупаво и тривиално, че в мен предизвиква единствено смях. А на смях - идеята за “галантна ръка” е съблазнителна. Ако Николай Стоянов, който си позволи да лансира въпросната теза в пресата, ми я посочи, ще съм му благодарна – може да се възползвам, но със сигурност не по начина, който той е способен да си представи. Всъщност причината да бъда сред поканените във Франция е, че Мари Врина превежда “Passion” на френски, но не по повод на “Красивите чужденки” (това дойде впоследствие), а защото повярва в книгата. Хареса я – най-просто казано.

Българската литература

© 2001 Литературен форум