Литературен форум  

Брой 9 (450), 6.03. - 12.03.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Христо Димитров

Конфликтът: Църква - гражданско общество

 

След редица ялови опити на българското гражданско общество и държавата да внуши на днешното ръководство на най-масовата българска християнска църква в лицето на православния Синод, начело с патриарх Максим, да покани Негово Светейшество папа Йоан-Павел II на официално посещение в България, най-сетне се стигна и до самостоятелната инициатива на изявени представители на обществеността да отправят самостоятелно такава покана. Това, разбира се, едва ли ще бъде достатъчно, но като че ли започнаха да се появяват известни пукнатини в досегашната твърда позиция на отказ от страна на православното ни висше духовенство. Същевременно обаче, като че ли по-голямата част от днешното гражданско общество в България, както и по редица други проблеми, в случая също не проявява нужното разбиране и активност. Не са малко дори онези интелектуалци, които се отнасят отрицателно към евентуалното посещение на папата, не толкова поради атеизъм (въпросът е не само религиозен), колкото поради вродения, но в повечето случаи криворазбран негативизъм на православния фундаментализъм.

Има ли обаче достатъчно основания за подобен негативизъм от страна на един истински християнин? Вярно е, че Българската православна църква, както своите посестрими, не признава върховенството на папата, но това намира своето оправадание, че нашата църква е независима (макар че в същото време патриарх Максим търси мнението и се оправдава с позицията на Цариградската или на Московската патриаршия). Всъщност никой не поставя въпроса за някакво подчинение на Българската църква в правно-административно отношение на папата - този въпрос е решен веднъж завинаги със съгласието на папски легати на събора в Константинопол през 870 г., но затова ще стане дума по-долу. Смисълът на поканата към папата има дълбоко символичен, исторически, морален и етичен смисъл - българите отново символично ще се приобщят, без да изменят на традиционното си православие, към световното християнско семейство, както сториха това и други православни нации (румънци, украинци), посетени от папата.

За да стане ясно на читателите защо подчертавам отново, моите мисли ще бъдат съсредоточени върху историческия аспект за правилността на идеята да бъде поканен папата, с което българите отново се приобщават към ценностите не само на православното, но и на световното християнство. Всъщност именно в исторически аспект, официалното обвързване на българската държава с християнството е станало най-напред чрез Папството или други представители на западноевропейската християнска църква, като и впоследствие средновековна България е поддържала добри дипломатически отношения с папската институция, особено интензивни през определени периоди.

Но нека се спрем на самите исторически факти. В началото на 60-те години на IХ в. България на Борис I влиза във военнополитически съюз с Източнофранкското кралство на Лудвиг Немски, насочен срещу изгражданата от Византия коалиция с моравци, хървати и сърби. С това на практика се прави опит за определяне сферите на влияние между българи и германци върху славяните в Средна и Югоизточна Европа през Ранното средновековие. Възникващите славянски княжества се оказали безсилни в организационно и военно отношение да противостоят на мощния българо-германски съюз, затова потърсили помощта на Византия, която обаче поставила условие за тяхната християнизация. Първи били покръстени по византийския модел хърватите - сред тях Кирил и Методий започнали най-рано да разпространяват глаголицата, като впоследствие те били последвани от моравци и сърби. За да противостоят на византийската идеологическа експанзия, германците започнали да подтикват българския владетел да приеме християнството от техни мисионери. Това не се осъществило не само поради светкавичната византийска военна реакция през 863 г., която наложила на българите като условие за мир именно християнизация по православния модел, но и поради неодобрението към германската мисия за българите от страна на Папството, което ревностно следяло събитията в европейския Югоизток. Не след дълго енергичният папа Николай I радостно “обрал плодовете” на забележителния си дипломатически усет - разтревожен от сериозния опит за преврат на българската аристокрация и опасността от “византинизация”, Борис I официално се обърнал към Рим - всъщност между 866-870 г. България почти изцяло била в лоното на Римската църква. Българският владетел дори открито настоявал неговият приятел епископ Формоза (по-късно избран за папа) да бъде посочен за примас на новата българска църковна институция пред папа Адриан II. Предимно по субективни съображения Папството не одобрило това искане и на събора през 870 г. “изтъргувало” българите в полза на Константинопол заради налагането на своята юрисдикция над хърватите. Така последните, макар и покръстени от гръцки монаси, минали окончателно под влиянието на Рим, а българите, обратно, попаднали в мрежите на византинизма...

Въпреки това, през последвалите столетия, особено когато България е провеждала независима и силна външна политика, отношенията с Папството били особено интензивни и плодотворни. Така например с посредничеството на папата цар Симеон I Велики успял да постигне изгоден мир с хърватите и да разбие техния съюз с Византия през 926 г. Подобен ползотворен характер вероятно са имали и връзките на Самуилова България с Папството. Най-големи успехи в това отношение обаче България постигнала по времето на цар Калоян. Благодарение на сключената уния с един от най-силните понтифекси на Рим - Инокентий III - през 1204 г. българската държава скоро се превърнала в първостепенен политически фактор на европейския Югоизток, както по времето на Симеон Велики. При това обстановката била много по-усложнена, но въпреки това с българите се съобразявали всички останали - от надменните латински барони и упорития унгарски крал, до амбициозните гръцки василевси на Никея и Епир, агресивния сръбски жупан и безпощадните кумански главатари. Дипломатическият залог, представен с такова завидно майсторство от българския владетел бил толкова ценен за папата, че той не се поколебал да вземе страната на българите срещу унгарци и латинци. А всичко това било от полза за България...

Обратно, когато през 1235 г. цар Иван Асен II недотам добре обмислено, според мен, прекратил унията с Рим (уния, която имала не толкова вътрешно-каноничен, а външнополитически и дипломатически смисъл), България започнала да губи своето първенствуващо положение на полуострова. Заради признанието на царска титла и патриаршеско достойнство от страна на Никея, българите позволили на тази регионална гръцка сила от Мала Азия да стъпи на Балканите и постепенно да вземе инициативата в свои ръце, фактически в ущърб най-вече на България. Най-напред пострадали отношенията с Папството, а оттам с Унгария и латинците, което довело до първите значителни териториални загуби; скоро обаче новите “никейски приятели” отхапали за дълго повечето български земи в Тракия и особено в Македония, създавайки един от най-трудните проблеми за българщината там и до ден днешен...

Българската средновековна държава никога не успяла да се възстанови като първостепенна регионална сила, дори и когато Византия също загубила това положение през четиринадесетото столетие, предоставяйки тази роля на сърбите, а по-късно - на османските турци. Едва когато българският елит най-сетне проумял, че държавността и народността били заплашени от унищожение, част от него направила плахи опити да излезе от дребнавото си регионално политическо мислене, да се сети, че все пак е в Европа и да потърси помощта на нейните главни фактори, в това число и на Папството. Но вече било твърде късно, а и опитите в това отношение, които продължили и през мрачните векове на чуждо политическо, икономическо, културно и религиозно потисничество, не се оказали особено ефективни...

Сега, когато България придоби отново своя шанс да стане отново политически, икономически и културно част от обединена Европа, нейните политически (а не толкова догматично-канонични) отношения с Римската църква придобиват ключово значение (все пак, нека не забравяме, че папата е фактически пръв религиозен глава поне на 2/3 от европейското население, а във формално-каноничен смисъл - на всички християни). Но дори и да изключим политическото и християнско-каноничното значение на папата като европейски и световен фактор, установяването на по-тесни връзки на българската общественост с папската институция би имала, според мен, най-малкото и дълбок морален смисъл. И тук не става въпрос за оневиняване на българите в някакво участие за покушение на папа Йоан-Павел II - това е евентуален юридически и морален проблем на бившата комунистическа Държавна сигурност, а не на българския народ. Определено мисля, че от посещението на папата в България народът ще спечели най-вече като осъществяване на неговите най-важни стъпки по пътя на моралното християнско обновление и истинско духовно приобщение към голямото европейско и световно семейство...

Българската литература

© 2001 Литературен форум