Литературен форум  

Брой 9 (450), 6.03. - 12.03.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Димитър Липен

Възкръсване

Срещи с писатели

Продължение от брой 8

След това Караславов се изказа ласкаво за Уитман, а преводачът му каза, че Уитман (родоначалник на модерната поезия, както каза Блага Димитрова, бил първоначално непризнат и се бил принудил да напише хвалебствена книга за себе си). Както каза Георги Караславов, писали книги за себе си Антон Страшимиров, Теодор Траянов и др. Стана дума по тоя повод за Вапцаров. Тогава Усин Керим се обади (и това ми направи лошо впечатление), че “наши изтъкнати поети и сега отричали Вапцаров”, на което Георги Караславов каза, че за някои хора “Порт Артур” още не бил паднал и че Вапцаров се четял от народа. След това излезе, като взе със себе си стихотворенията на Усин Керим. С Блага Димитрова не говорихме много за “Шопен”. Стана дума с преводача на Шели за думи като “пурпур”, “лазур”, “зефир”, “ефир” и пр., които били остарели и трябвало да бъдат изхвърлени от употребление в поезията. Аз направих възражение, че лесно е да се изхвърлят тия думи (и други), но нали те трябва да бъдат заменени с нови или равнозначни, а такива трудно се създават. Нали езикът трябва да се обогатява? Нима трябва да го сведем до говоримия език? – на това Блага Димитрова нищо не можа да възрази. Каза за поемата ми “Шопен”, че ако я била чела преди няколко години, би полудяла от възторг (нещо подобно), но сега се искало друго. Партията натискала Караславов и искала от него съвременна тематика, той пък натискал тях. Планът за 1955 г. бил готов, но щели да се опитат да вмъкнат между другото и части от “Шопен”. Била дала стихотворения и Магда Петканова (били хубави) – поема за “Левски”. Блага Димитрова ми каза, че сега не се пишели дълги поеми, по-малко биографичен материал трябвало да се използва. Имало някаква много хубава, къса поема от някакъв съветски млад поет... за майката – почвала със съобщението за смъртта на майката. Блага Димитрова счита, че аз лесно съм можел да извърша поправките, защото съм си “играел със стиха”.

Същия ден следобед отидох да потърся Иван Мартинов в Комитета за културни връзки с чужбина. Хубаво стълбище, парно отопление, влязох в една голяма, висока зала, от нея в друга (и двете луксозно наредени), но Иван Мартинов отсъстваше. Отбих се на изложбата на Иван Тричков на ъгъла (в същото здание на бившия търговец Балабанов) на “Руски” и “Раковски” (срещу Военния клуб). Иван Тричков излага само пейзажи от Рила, Витоша и др. Повечето табла са с вечерни настроения, много хубаво дадени залези (сенки и осветления) – особено осветени от вечерното слънце скали. Пейзажи с голяма дълбочина, където с най-малки подробности е предадено всичко. Не разбирам много от картини, и макар че изложбата ми хареса, не виждам някакъв особено голям талант, някакво оригинално виждане и чувстване.

Пак същия ден – 4.I.1955 г. към 5 ч. следобед отидох при Владимир Василев. Отвори ми вратата. Посрещна ме сърдечно и ме покани в кабинета си. Неизменно същата обстановка. Насреща Шаляпин в две театрални пози, по-долу на същото място – Дубровен, руски евреин, голям диригент – сега в Америка, масата затрупана с книжа, между които се подава последното ми писмо и едно писмо на Васил Вишневин (поздравително за Новата година). Портрет на Багряна – от младите години (и по-рано го имаше). След като се осведоми какво правят близките и приятелите му в Ловеч, заговорихме за “Шопен”. Дадох му писмото на Блага Димитрова и екземпляра от “Шопен”, върху който Блага Димитрова беше направила бележки върху езика на поемата (предимно думи като пурпур, лазур, лик, аметисти, взор, взори, тъмата, дори “наслада”), причастия на “щ” и др. Владимир Василев прочете писмото и прегледа тук-там бележките на Блага Димитрова. Ядоса се, не остана доволен от тях. Каза, че ако е за поправяне на отделни думи и пр., това може да става до безконечност, но те не можели “да видят същината на поемата, атмосферата, токът с който тя е написана. Такова нещо не е писано”. После Владимир Василев каза: “Хайде те да напишат такава поема за Шопен, да видим как “съвременно” ще я напишат”.

Казах на Владимир Василев, че Блага Димитрова счита (във връзка с прелюдиите), че не било много правилно да се тълкува чрез поезия музика, но аз й възразих, че това не е “тълкуване”, а предаване на чувствата и мислите, които музиката на Шопен е събудила у мен. Казах й за бележката, че Шопен съм дал много бледен и тъжен, но такъв си го представям, а не бабаитин, засукал мустаци, запретнал ръкави и обхванат от революционна ярост. Владимир Василев се засмя и се съгласи с мен. (Блага Димитрова помислила, че аз съм превел от английски стихотворението на Киплинг “Ако”, за което присъстващият на разговора другар – “преводач на Шели” каза, че било доста фризирано от Андре Мороа в превода му на френски. Блага Димитрова много харесвала стихотворението на Киплинг. Много мъдро стихотворение.) Между другото Владимир Василев каза, че Блага Димитрова му носела стихотворения, някаква сбирка и търсела неговата помощ и мнение. Разбира се, това да не казвам никому. За прелюдиите Блага Димитрова каза, че е нужно да се съобразя и със забележките на професор Тамара Янкова дали прелюдът отговаря на музиката или не. Както аз чувствам, така да го дам. Владимир Василев каза, че е добре, ако Багряна и Блага Димитрова направят монтаж. Аз трябва да направя непременно още един опит за пробив, за излизане в печата. Това би задоволило и него морално. Той смята, че цялото противодействие идва от страна на Георги Караславов, който ме бъркал с друг Лепавцов (Ст. Лепавцов), за когото имал мнение, че е фашист и т.н. Караславов не бивало да узнае, че Владимир Василев бил ми оказвал помощ и пр. Това щяло само да попречи. Той бил неприязнено настроен, макар че някога Владимир Василев участвал в комисията, която премирала неговата “Снаха”. Говорихме с Владимир Василев за “Танцът”. Прочетох му два куплета, които бях написал като начало за “Лебедово езеро”, но за които чувствах смътно, че не е това, което трябва да бъде. Той не ги одобри. Каза, че не е необходима никаква сюжетност, така както съм започнал аз. (“Край вълните на езеро синьо, потопено в сребристи мъгли, още виждат се черни руини и отломки от мрачни скали. Зъл магьосник със клетва могъща, в плен Одета там с дружки държал, сутрин в лебеди той ги превръщал, вечер – в бледни девойки, и бдял над зловещата своя повеля...”), а трябва да предам танците така, като че ли ги виждам в момента. Той одобри и една добавка към танца – Париж в пламъци и едно посвещение на Галина Уланова (за да може работата да мине). “Ако “Шопен” и “Касандра” могат да излязат от печат, каза Владимир Василев, ти изведнъж ще се наложиш и ще добиеш голямо име”. Дадох на Владимир Василев “Прелюд № 5”, който не изразява толкова впечатленията ми от музиката на Шопен, а впечатленията ми от Балкана, придобити през лятото на 1954 г. Владимир Василев хареса стихотворението. Разменихме няколко думи и за “Ловешкия панаир”. За Багряна ми каза, че не била дотолкова болна, поударила се, той ходил преди два дни да я види – била добре. Владимир Василев се съгласи с мен, че всяка сбирка на Багряна е крачка назад. Има регрес в нейното развитие като поетеса. Съгласи се, че най-слабата й сбирка е “Пет звезди”. (Блага Димитрова харесва много нейното “Далечно плаване” от същата стихосбирка.) Също и Н. Фурнаджиев от “Пролетен вятър” не е написал нещо по-хубаво. Той е близък с Фурнаджиев. Скоро ходил на гости у него. Приказвали. Фурнаджиев бил умен човек, но нямало как. Почти с всичко бил напълно съгласен с Владимир Василев. Последният е близък и с Димитър Симидов. За Иван Радоев пак каза, че бил най-талантливият “между тях” (комунистите). За грамадната поема “Левски” на Ламар каза, че нищо не била и той се чудил как да му каже това и му го казал постепенно. (Ламар, доколкото схванах, се обръщал към него фамилиарно – с “Владо”.) Питах го чел ли е “Песен за корнета Кристоф Рилке” от Райнер Мария Рилке. Каза, че не е. Аз обещах да му я търся в антикварната книжарница, но не можах да я намеря. Владимир Василев пишел нещо (доколкото схванах) спомени за Кисимов. Видях на масата черновата на писмото му до мене. Владимир Василев ми показа още една чернова (ситно написана). Той въобще така пише. Някой път трудно започвал. На два пъти казах на Владимир Василев, че аз ако съм на негово място, бих написал един “завет-манифест” към бъдещите литератори, с който да даде насоки на бъдещата литература. Владимир Василев каза, че често се отчайвал. “Ще приеме ли, каза, като се засмя той, та да пиша манифест? Завет?” И пр. При Владимир Василев заварих едно дете, на 5-6 години – момченце с големички щръкнали уши – любимче на Владимир Василев и, доколкото схванах, свързано с някакъв спомен за жена му. Детето вика на Владимир Василев “чичо”. Отнемало му много време за работа, но го обичал. Пред мен му прави маска от мукава, целува го няколко пъти (бонбончето, което падна). По-късно разбрах, че това дете било еврейче. Заминало с майка си за Палестина.

Владимир Василев сам подкачи въпроса за псевдоним. Съобщих му какво е казал Георги Караславов на Усин Керим за името “Керим” – “Керимов”. Той не одобри това. Каза ми от речника на Найден Геров да избера 30-40 хубави имена – названия на места и пр., за да ми избере от тях някое име. Бях му писал, че искам да му посветя “Шопен” или “Касандра”, или пък и двете. Питах го коя от двете поеми повече му харесва, но той не отговори направо. Каза, че който посвещава, няма защо да пита; че Яворов го питал, но той не отговорил веднага. Освен от Яворов и Багряна имал посвещение и от Марангозов. Не знам дали съм достоен, казах аз, да Ви правя такова посвещение, щом като такива големи поети са му посвещавали, но той каза, че се чувствал поласкан от това мое желание. Само че едно такова посвещение сега можело само да ми попречи.

Владимир Василев пожела да излезем и тръгнахме за ресторант “Червено знаме”, но той пак беше затворен. Отидохме в “Хладна почивка” (пак на ул. “Витошка”). Навсякъде препълнено с хора. Това дразнеше Владимир Василев и особено навика на нашите българановци да говорят високо и да произвеждат колкото може по-голям шум около себе си. Там не можеше да се води свестен разговор, но на отиване и на връщане разговаряхме. Между другото Владимир Василев ми каза, че Николай Лилиев се изложил с един голям доклад пълен с цифри и данни и много сух, в който го засегнал (поддал се на влиянието). В този доклад Николай Лилиев казал, че по време на директорството на Владимир Василев (май той възглавявал някаква комисия) били уволнени група стари артисти. За които стари артисти Владимир Василев каза, че не можели вече да играят, и те освободили пътя на тогавашните “млади” – Ив. Димов, Зорка Йорданова, Ирина Тасева и др. Владимир Василев не очаквал, но получил покана (само той от старите директори) за тържеството по случай 50-годишнината на Народния театър. Той отишъл. Бил, обаче, огорчен от пасажа в доклада на Николай Лилиев, отнасящ се до него и не го поздравил за именния му ден. Николай Лилиев, обаче, неизменно, на всеки 15 дни му пращал кафе и цигари (чудак!), които Владимир Василев се чудил дали да върне, или не, но не върнал. Стана дума с Владимир Василев за Хофманстал. Аз го попитах коя изразност предпочита – тая на Хофманстал или тая на Пушкин. Той каза, че предпочитал изразността на Хофманстал. Но ако, казвам, Хофманстал пишеше сега, няма ли да го отрекат? – Положително ще го отрекат – ми отговори Владимир Василев. Но Хофманстал е много голям поет. Казах му, че за да се харесат стиховете ми, сега може би ще напиша една малка поема за Тодор Кирков. Питах го за формата да бъде ли разнообразна (различни късове в различна форма), той каза, че това да не бъдело нарочно. Обикновено за поема формата трябвало да бъде по-еднообразна. Да не бъдела по-голяма от 8 големи страници. Казах му, че Блага Димитрова намира пролога в “Шопен” за излишен. Владимир Василев каза, че е много хубав. “Ореол”, каза той, е дума, която няма с какво да се замени. Стига на място да се употреби, тя има място в поезията. Каза ми още да не поправям целия “Шопен” по бележките на Блага Димитрова, защото това ще ми отнеме много време. Нека Багряна и Блага Димитрова да направят монтажа и тогава да ми го пратят да го поправя. Владимир Василев ме пита подробно за здравето на Рени, за проявите й, показах му снимките. За операта “Хованщина” от Мусоргски Владимир Василев каза, че била тежка и навремето пропаднала. “Нея ли пък ще намериш да гледаш?” - каза той. Него ден не бях виждал толкова много - стотици - врабчета по дърветата на градинката при Военния клуб, нанизани като черни топки и толкова общо, силно, хорово цвъртене.

На 5 януари 1955 г. към 11.30 ч. отидох у проф. Тамара Янкова, на която предварително се обадих по телефона. Отидох да й занеса “Писмата” на “Шопен” (на френски, немски и полски), които тя ми беше изпратила в Ловеч. Прислужничката й ме заведе в една доста голяма стая с печка – камина. Отворено пиано. На него разтворени ноти от Шуман. В същата стая има и малък роял.По стените портрети на Моцарт (2), Шопен, Лист и Бетовен. Шкаф-библиотека. Мека мебел. Тамара Янкова не се е изменила много, както я зная отпреди няколко години. Малко понапълняла и косата й е посребрена. Заговорихме за “Шопен”. Дадох й писмото на Блага Димитрова. Професор Тамара Янкова отказа деликатно да ми посвири Шопен (тя предполагаше навярно, че ще искам да ми свири прелюдите), тъй като готвела строго стилен концерт (камерни работи на Бах, а не помпозния Бах, който свирела Златинка Мишакова, която се похвалила, че в Ловеч свирила по-добре, отколкото в София). Тук нервите са по-опънати, каза проф. Тамара Янкова. Аз разбрах, че тя се е настроила в Бах и Шуман, и затова не настоявах. За Шопен каза, че той не е нито само революционер, както искат да го видят някои (това дори и руснаците не твърдели), нито пък само бледен, тъжен и пр., както е предаден в Ги де Пурталес. Дойде и съпругът на Тамара Янкова – д-р Шаранков – весел човек, също понапълнял. Каза за “Касандра”, че била много хубава и оригинална работа. Аз му съобщих, че Блага Димитрова иска да я правя боркиня за мир, но че не мога да изляза от рамките на мита, и той се съгласи с това. И двамата ме разпитваха за Рени и домашните ми. Имаме ли друго дете. “Пак сте по-добре от нас, каза докторът, ние и едно нямаме”. (Мъчно им е, че нямат деца.) Почерпиха ме с шоколадови бонбони и ме изпратиха и двамата чак до външната врата. Тамара Янкова каза, че с “Шопен” би могло да се заинтересува държавното книгоиздателство и че поемата може да бъде напечатана. На Нанко Найденов за детето (то учило пиано) каза, че нямало вътрешния усет, вътрешното чувство. И Тамара Янкова, и д-р Шаранков ме изпратиха чак до външната врата на къщата и стояха, докато заминах. Но въпреки външната любезност Тамара си остава студена жена.

Пак за Владимир Василев: Поисках да си взема бележки от черновата на писмото на Владимир Василев до мен, но той не се съгласи. Исках заради думите, отнасящи се до г-жа Люба Антонова, за да знам какво да й пиша. Владимир Василев беше започнал писмото така: че Люба Антонова трябва да е много умна жена, за да я занимават такива мисли (пита ме на колко е години, каква е). Във връзка с писмата й до мен относно “Касандра” той каза, че доста време е минало откакто я е чел, но смята, че щом Касандра счита Аполон за виновник за нейните нещастия, тя не би могла в края на поемата да се върне отново при него.

Стана дума и за едно от стихотворенията на Багряна в “Звезда на моряка”, в което се говори за “дъхът“ на болничните коридори, за смъртта, за изгубената надежда и опора в живота и пр. Владимир Василев ми каза, че това стихотворение се отнасяло за Боян Пенев, за когото Багряна щяла да се жени, а с Матвей Вълев била само годена, но не искала да се жени за него. Боян Пенев бил опериран от апандисит, но станал на шестия ден и впоследствие от емболия починал. Гледаш я така, каза Владимир Василев, и не би допуснал страстната натура. Впрочем, каза той, тя нищо особено няма и не може да ти каже, но хубаво е да се запознаеш с нея. Пред него и тя смънкала нещо за “съвременност” и “стар дух”, но не смеела да говори. На Владимир Василев занесох едно бурканче с мед, а от София купих шоколадови бонбони (малка кутия). Той не се е много променил. Незабележимо е отслабнал в лицето и слабо побледнял. Пак пуши много.

Блага Димитрова помислила, че аз съм превел “Ако” от Ридиард Киплинг. Езикът е най-трудното нещо, каза тя. Владимир Василев каза, че била от добро семейство. Не бил сигурен, но мислил, че баща й е адвокат.

На 5.I.1955 г. тъкмо когато отивах в редакцията на “Септември”, на ул. “Граф Игнатиев” съвсем случайно срещнах Челкаш. Той беше любезен. Извини се, между другото, и че може в онова състояние, в което бил в Ловеч (пияно състояние), да бил “пресилил някои неща”, които ми казал. Пита ме ходил ли съм в редакцията на списание “Септември”. Той и Радой Ралин бяха подразнени от критичните отзиви на Владимир Василев за “Шопен” и “Касандра”.

Освен на изложбата на Иван Тричков, на 6 януари 1955 г. с моя брат ходихме в храма-паметник “Александър Невски” и запалихме свещи и посетихме изложбите: “София по време на освобождението” (макети, картини и др.) и изложбата на “заслужилия” художник Златю Бояджиев (слаби работи). Посетихме и Общата художествена изложба за 1954 г., в която има интересни и хубави картини. Видяхме и картината на Ст. Венев “Завръщане”, за която се говори, че му били дадени 100 000 лева (нови). Не е лоша.

 

Сутринта на 7 януари (петък) 1955 г. отидох в дома на Иван Мартинов (той ставал от сън след 9 ч. – нервите му били разстроени). Обяснихме му случая с Багряна. Изглежда, че станало недоразумение: Иван Мартинов й казал някои негови впечатления за “Касандра”(макар че и нея не я е чел), а Багряна разбрала, че се отнася за “Шопен”. Както и да е – разбрахме се. Иван Мартинов ходил да се обяснява с Блага Димитрова. Изглежда, той й е разправял за литературното четене в Ловеч (Владимир Василев направил упрек на Багряна, дето ни излъгали в Ловеч и не дошли), а Блага Димитрова от своя страна казала на Владимир Василев (как е минало, кои са чели и пр.). Четох и на Иван Мартинов и на Радой Ралин, който дойде в стаята (той е съквартирант на Иван Мартинов), писмото на Блага Димитрова. На Радой Ралин направи впечатление изразът относно това, че моят “Шопен” надхвърлял много работи, печатани досега в списанието. Четох му (в стаята му) мои стари стихове (на които никога не съм отдавал стойност) и той ги хареса – някои от тях – много. Оставих му един екземпляр от “Шопен” и “мостри” от “Касандра”. Говорихме за “предметността” в поезията, на която той много държи и която намира, че има своето място именно сега във времето на строящия се социализъм и растящата индустриализация. Той считал Атанас Далчев за най-големия български поет от 1920 година насам, макар че другите не го признавали. Радой Ралин казал на Далчев, че в Ловеч има свой последовател – М. Славчев - и Далчев се поласкал от това. Каза Славчев да му изпрател на първо време – 30-40 стихотворения. За стиховете (хумористични) на Васил Стоянов каза, че били добре направени, но понеже се отнасяли до двама редактори на “Стършел”, не било удобно да се печатат – хората щели да кажат, че по този начин Челкаш и Радой Ралин се самоизтъквали. Каза Васил Стоянов да прател други стихове, които щели да поместят. След това ми прочете едно стихотворение от една стихосбирка (на чешки) за един запустял публичен дом, за една жена с папагал, за любовта, горяща с различен пламък (с бял – на несподелената любов, с червен – на момъка, на когото любимата се оженила за стар, богат човек, със син пламък – на изоставената (?!) и пр. Интересно стихотворение. С Иван Мартинов, (който ме покани) си насрочихме среща в 7-8 ч. в клуба на журналистите в дома на печата (на ул. “Граф Игнатиев” № 2). Иван Мартинов преписваше новата си драма “Миньори”, за която Радой Ралин каза, че била много хубава драма.

Същия ден към 5 ч. следобед (7.I.1955 г.) се срещнахме с Блага Димитрова в редакцията на списание “Септември”. Там поговорихме върху нейните бележки върху “Шопен”. След това тръгнахме за дома на Елисавета Багряна - на ул. “Неофит Рилски” № 60. Из пътя Блага Димитрова изказа предположение, че Николай Лилиев се е почувствал много засегнат от карикатурата във вестник “Литературен фронт”. Блага Димитрова свирела някога на пиано при проф. Аандрей Стоянов, имала пиано, но съвсем го изоставила и й ставало мъчно като си спомни за това. Иван Мартинов не вярва на слуха за Назъм Хикмет, нито било вярно, че Блага Димитрова имала неморално поведение. Била обаче “студена” жена. Блага Димитрова казва, че от “най-младите” най-талантлив бил Иван Радоев. Тя била от средната генерация (заедно с Божидар Божилов и др.).

За Усин Керим каза, че бил талантлив циганин, и макар да разправял, че нямал време да чете, тя го била улавяла по стиховете за влияние и дори се учудвала, че той, изглеждало, четял и чужда (преводна) литература. Всичко попивал. Две хубави негови стихотворения, които получили овации (непомнени досега) в редакцията на “Септември”, щели да излязат в мартенската му книжка. Блага Димитрова ме попита получил ли е Владимир Василев новата й книга, която му била пратила (?), а за Николай Лилиев каза, че като ученичка му носела стихове и той пръв й обърнал внимание върху многото епитети. Колкото по-малко епитети се употребявали, толкова по-хубаво. Малкото епитети показвали големия поет. За Иван Радоев Блага Димитрова каза, че за него много точно Пантелей Зарев казал, че той умеел “да освежи” всяка дума. Иван Мартинов цени повече Павел Матев (?!). Багряна притежава богат и хубав апартамент (вадя заключение от крилото, в което влязохме). Вляво стаята – кабинет на Багряна, вдясно – дълъг тесен салон, богато мобилиран. Багряна се беше покрила с едно одеяло, излегнала се на легло-диван. Главата й превързана, но отгоре завързана с кърпа, под която се подават коси (кафяво–червеникави). Боядисани. Самата тя няма вид на 60-годишна жена, прекарала толкова много. Човек би й дал най-много 55 години. Беше гримирана. Изтеглени черни вежди, начервени устни, сравнително гладка кожа на лицето (бяла, напудрена – при това я гледам на абажурна светлина и от 3 м. разстояние). Не е бабичка, каквато някои днес си я представят. До главата й малка масичка с телефон. На стената пейзаж (морски), фотьойли, над главата й лавичка с книги, писалищна маса, шкаф-библиотека, гардероб и др. Хубави пердета. Започнахме разговор – най-напред общ. Багряна говори за семейството си. Баща й бил дребен чиновник. Били пет сестри и двама братя. “Какви времена бяха тогава, каза Багряна, та баща ни можеше с една заплата да отгледа и изучи толкова деца? Сега годините станаха тежки.” Пита ме колко деца имам. “Едно време - продължи Багряна, майка ми ставаше в 4 ч. сутрин и все пееше. Всички деца наобикаляхме сутрин един голям самовар. И израснахме здрави. Всички са живи". Майка й днес е на 80 години. Заговорихме за “Шопен”. (Той беше на масичката до нея.) Багряна се ядосвала, че от редакцията на “Септември” не ми отговорили навреме. За поемата ми “Шопен” Багряна се изказа, че е много добре написана, имало много вълнуващи моменти, имало много хубави прелюдии, но от цялата поема веел един дъх на старина, липсвало съвременното отношение, не личало, че днешен човек пише тая поема. Такова било впечатлението и на проф. Петър Динеков, на Здравко Сребров, на Андрей Гуляшки, на Георги Караславов и др., които повече или по-малко са чели поемата ми. Тя е била обсъждана в “Септември”. (Художественият съвет всяка сряда се събира за преглед на материали – проза и поезия, които колективно се обсъждат.) Първият път в “Септември” бяха казали, че не било тактично и политично да се напомняло на руснаците за тяхната тирания,

упражнявана върху Полша (макар и от Царска Русия). Багряна намира, че поемата ми трябва да се осъвремени. Как да стане това? Най-напред тя намира, че прологът е излишен и недобре написан. Почти във всички куплети се споменавала думата “скръб”. Имало не само скръб, но и “протест”. И затова в бележката си върху ръкописа под “прологът” е писала: “Кога е писан прологът? – Нали това е книга, която се готви да излезе днес? А не се изхожда ясно от погледа на днешен човек, който знае какво е днешна Полша”. Вярно било, че аз съм описвал една романтична епоха, един романтик в музиката, атмосферата на тая епоха я имало в поемата, но все трябвало да личи и съвременното виждане и отношение. За тая цел необходимо е да преработя прологът, да няма тая декларативност, каквато я има сега в него. Инак изглеждало, че като че ли Полша днес не била свободна. Трябва да се каже, че именно сега Полша е свободна и мечтата на Шопен е осъществена. Във връзка с това Блага Димитрова ми напомни за разрушения от германците паметник на Шопен в Желязова вола – германците се страхували от голямото влияние и от гения на Шопен. Върху паметника на Коперник те писали: “Велик германски учен”. Багряна намира, че “Апотеозът” (в края на поемата) е излишен. Тя не е отбелязала хубавите места, а само стиховете, които се нуждаят от корекция. Напечатване на цялата поема в списанието е невъзможно – била много голяма. Сега, поради високите хонорари (мисля, че Блага Димитрова го каза), прецеждането е много голямо. Можело да се направи монтаж, както каза Блага Димитрова, но Багряна казва, че “монтаж” е неправилно да се каже, пък въобще монтаж трудно ставал (той не можел да стане без моята непосредствена помощ). По-скоро можело да се направят “извадки” – най-хубавото - и да се направи тогава опит да се поместят в списанието. Аз поисках, вместо да губя време и да поправям езиково и пр. цялата поема, те – Багряна и Блага Димитрова да направят монтажа, а аз да работя на първо време само върху него. Затова исках да им оставя и двата екземпляра на “Шопен”. Те се съгласиха, но после като излязохме с Блага Димитрова, тя ми каза, че по-хубаво би било, поради това, че Багряна не била добре със здравето, аз да направя тия извадки, като се съобразя с отбелязаните хубави места в нея и след като поработя върху тях, да им ги пратя. Трябвало да напиша и нов пролог. Багряна каза още, че цялата поправена поема би могла да се даде за печат в някое книгоиздателство, като за тая цел тя или Блага Димитрова напишат благоприятна критика (Блага Димитрова обеща това), която да придружава поемата в книгоиздателството. Тогава тя би могла с много голяма вероятност да се напечати. Поляците биха останали много доволни от това. Макар че някои от редакцията на списание “Септември” (с които Багряна не била съгласна) казвали и се питали: защо съм писал поема за Шопен (мирише им, изглежда, на космополитизъм – б.м.), нямало ли сме ние наши хора, за които можело да се пише, нямаме ли наше минало, ами съм взел да пиша за Шопен и т.н. Багряна каза, че запазила за мен нарочно вестник “Литературная газета”, в която имало едно съобщение, че полският писател Вашкиевич е написал книга за Шопен (неизвестно проза или поезия) – може би още неизлязла от печат, която хубаво било да прочета, за да видя съвременния поглед.

Българската литература

© 2001 Литературен форум