Литературен форум  

Брой 9 (450), 6.03. - 12.03.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Димитър Липен

Вярност

Тия две извисени дървета, 
вплели дълга зелена коса, 
цяла вечност подпират небето.

Колко пъти превива ги вятър, 
колко пъти със бяла роса 
ги обсипва в зори синевата!

Те се вслушват дълбоко и нежно 
във мълвежа на свойте листа, 
спотаен във зелената мрежа.

Те мълчат и за нищо не питат.
Но дори във часа на смъртта 
сухи пръсти все тъй ще преплитат...



Любов

Над къщите ще гасне кървав здрач, 
когато с тежки и корави стъпки 
ще спра пред теб като палач.
Единствен миг, и дръзките ръце 
с такава жажда в тебе ще се впият, 
че дрехите, разкъсани на две, 
пред мене, тръпнеща, ще те разкрият.
Ще те притисна в бялото легло 
(в ушите медни дискове ще чукат), 
ръката ти – пречупено крило – 
под моята студена гръд ще пука.
И голото ти тяло в тоя час – 
опъната до скъсване тетива – 
във моя огнен обръч с гневна страст 
като змия настъпена ще се извива.
Напразно свойте сили ще хабиш – 
очите ми със нокти да изрониш.
Жена-демон, какво са нокти и зъби 
за тежката ми и железна броня?!
В стоманни скоби, в жилави въжа 
аз твойта гъвкава снага ще сключа, 
и нека бурен, яростен пожар 
да ни залей с пламтящи ручеи, - 
и нека небесата да гърмят, 
и нека рухнат в пламъци обзети, 
камбани призрачни да зазвънят, 
нощта в червено злато да засвети! – 
О, дивен час – на смърт и на любов, 
когато ужасът край нас се смее! – 
Ще блесне нож над бялото легло 
и аз безумна песен ще запея...



Писмо

Писмо! 
Какво ли
ми носи белият измачкан плик
с клеймо от столичния град?
Какво ли?...
Вървя по улицата пъстра сред тълпа, 
която в мен се блъска, с мисли устремени 
към твоя дом със тънката липа, 
към нашата последна среща – 
няма и студена.

Разкъсвам плика. 
Първата ти дума нежна 
прогонва моята тревога.
Значи ти 
не ми се сърдиш вече?
В тая вечер снежна 
кой улици, небе и сгради освети? –
И сякаш аз вървя през пролетни градини, 
във оня час, когато в златна голота 
зората се издига в небесата сини 
и с шепот я посрещат будните листа.
О, чакано писмо!
С една крилата дума 
извърши чудо и превърна в миг един 
снегът по клоните в зелена майска шума 
и писъкът на вятъра във звук от клавесин...



Посрещане на деня

Разсъмва. Връз хълма обрасъл с трева, 
по росна пътека аз бавно вървя.
Светлее небето на изток пред мен – 
над чуките стръмни разгаря пак ден.

Аз често обръщам се с поглед назад – 
там ниско се гуши заспалият град, 
и твоята къща, прозореца твой 
веднага намирам сред къщи безброй.

Уж тръгнах да срещна високо деня, 
издигнал над мрака пламтяща главня, 
а твоят прозорец замрежен със алена свила 
ме тегли надолу с голяма и ласкава сила...

Българската литература

© 2001 Литературен форум