Вярност
Тия две извисени дървета,
вплели дълга зелена коса,
цяла вечност подпират небето.
Колко пъти превива ги вятър,
колко пъти със бяла роса
ги обсипва в зори синевата!
Те се вслушват дълбоко и нежно
във мълвежа на свойте листа,
спотаен във зелената мрежа.
Те мълчат и за нищо не питат.
Но дори във часа на смъртта
сухи пръсти все тъй ще преплитат...
Любов
Над къщите ще гасне кървав здрач,
когато с тежки и корави стъпки
ще спра пред теб като палач.
Единствен миг, и дръзките ръце
с такава жажда в тебе ще се впият,
че дрехите, разкъсани на две,
пред мене, тръпнеща, ще те разкрият.
Ще те притисна в бялото легло
(в ушите медни дискове ще чукат),
ръката ти – пречупено крило –
под моята студена гръд ще пука.
И голото ти тяло в тоя час –
опъната до скъсване тетива –
във моя огнен обръч с гневна страст
като змия настъпена ще се извива.
Напразно свойте сили ще хабиш –
очите ми със нокти да изрониш.
Жена-демон, какво са нокти и зъби
за тежката ми и железна броня?!
В стоманни скоби, в жилави въжа
аз твойта гъвкава снага ще сключа,
и нека бурен, яростен пожар
да ни залей с пламтящи ручеи, -
и нека небесата да гърмят,
и нека рухнат в пламъци обзети,
камбани призрачни да зазвънят,
нощта в червено злато да засвети! –
О, дивен час – на смърт и на любов,
когато ужасът край нас се смее! –
Ще блесне нож над бялото легло
и аз безумна песен ще запея...
Писмо
Писмо!
Какво ли
ми носи белият измачкан плик
с клеймо от столичния град?
Какво ли?...
Вървя по улицата пъстра сред тълпа,
която в мен се блъска, с мисли устремени
към твоя дом със тънката липа,
към нашата последна среща –
няма и студена.
Разкъсвам плика.
Първата ти дума нежна
прогонва моята тревога.
Значи ти
не ми се сърдиш вече?
В тая вечер снежна
кой улици, небе и сгради освети? –
И сякаш аз вървя през пролетни градини,
във оня час, когато в златна голота
зората се издига в небесата сини
и с шепот я посрещат будните листа.
О, чакано писмо!
С една крилата дума
извърши чудо и превърна в миг един
снегът по клоните в зелена майска шума
и писъкът на вятъра във звук от клавесин...
Посрещане на деня
Разсъмва. Връз хълма обрасъл с трева,
по росна пътека аз бавно вървя.
Светлее небето на изток пред мен –
над чуките стръмни разгаря пак ден.
Аз често обръщам се с поглед назад –
там ниско се гуши заспалият град,
и твоята къща, прозореца твой
веднага намирам сред къщи безброй.
Уж тръгнах да срещна високо деня,
издигнал над мрака пламтяща главня,
а твоят прозорец замрежен със алена свила
ме тегли надолу с голяма и ласкава сила...
