Литературен форум  

Брой 9 (450), 6.03. - 12.03.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Иван Бунин

Окаяни дни

Продължение от брой 8

Одеса, 1919 г.

 

12 април (по стар стил)

Вече изминаха почти три седмици от деня на нашата гибел.

Дълбоко съжалявам, че нищо не записах, а трябваше да опиша едва ли не всеки момент. Но нямах никакви сили. Колко ми струва тази умопомрачителна, неочаквана новина, която се стовари върху ни на 21 март! Към обяд 21-годишната Анюта (камериерката ни) ме вика на телефона. “Откъде звънят?” – “Мисля, че от редакцията” – т.е. от редакцията на “Наше слово”, което ние, предишните сътрудници на “Русское слово”, събирайки се в Одеса, започнахме да издаваме от 19 март, напълно разчитайки на повече или по-малко мирно съществуване “до завръщането си в Москва”. Вземам слушалката: “Кой е?” – “Валентин Катаев. Бързам да съобщя невероятната новина: французите си отиват”. – “Как, не може да бъде, кога?” – “В момента”. – “”Да не сте си изгубил ума?” – “Заклевам се, че не съм. Паническо бягство!” – Изхвръкнах от къщи, хвърлих се в един файтон и не вярвам на очите си: тичат натоварени магарета, френски и гръцки войници в походно снаряжение, подскачат едноколки, пълни с всякакви воински принадлежности... А в редакцията – телеграма: “Министерството на Клемансо падна, в Париж издигат барикади, революция...”

На този ден преди дванадесет години двамата с В. пристигнахме в Одеса на път за Палестина. Какви фантастични промени оттогава! Мъртво, пусто пристанище, мъртъв, мръсен град... Децата ни, внуците ни не биха били в състояние дори да си представят онази Русия, в която някога (т.е. вчера) живеехме, която не ценяхме, не разбирахме – цялата онази мощ, дълбочина, богатство, щастие...

 

* * *

Днес сутринта, миг, преди да се събудя, видях как някой умира, умря. Сега често виждам насън смърт – умира някой от приятелите ми, близките, роднините, особено често – брат ми Юлий, за когото се страхувам дори да помисля: как и с какво живее, а и жив ли е? Последната вест за него е от 6 декември миналата година. А писмо от Москва до В. от 10 август пристигна едва днес. Впрочем руските пощи престанаха да съществуват още през лятото на 17-а година: от момента, в който у нас за първи път, по европейски маниер, се появи “министър на пощите и телеграфите”.Тогава за първи път се появи и “министър на труда” – и цяла Русия захвърли работата си. А и сатаната дъхна в лицето на Русия Каинова злоба, кръвожадност и най-див произвол тъкмо в дните, в които бяха провъзгласени братство, равенство, свобода. Тогава мигом настъпи истерично, остро безумие. Всички взеха да си крещят един другиму и при най-малкото противоречие: “Ще те арестувам, кучи сине!” В края на март 17-а година един войник едва не ме уби на Арбатския площад – за това, че си позволих известна “свобода на словото”, пращайки по дяволите вестник “Социалдемократ”, който ми навираше в ръцете разносвачът. Войникът, мерзавецът, прекрасно разбираше, че може да си прави с мен, каквото пожелае, абсолютно безнаказано – обградилата ни тълпа и вестникарят веднага застанаха на негова страна: “А вие, другарю, откъде накъде се гнусите от народния вестник, пазещ интересите на трудещите се маси? Вие, значи, сте контрареволюционер?” – Колко еднакви са всички тези революции! По време на Френската революция също веднага беше създадена цяла бездна нови административни учреждения, рукна истински потоп от декрети, циркулярни писма, тълпи комисари – неизвестно защо непременно комисари – и въобще несметно количество всякакви власти; комитетите, съюзите, партиите започнаха да никнат като гъби и всички се”изяждаха взаимно”, образуваха съвсем нов, особен език, “целия състоящ се от високопарни възклицания, смесени с най-пошли улични ругатни по адрес на мръсните остатъци от издъхващата тирания...” Всичко това се повтаря, преди всичко защото една от най-отличителните черти на революциите е бясната жажда за игра, гримасничество, поза, панаир. У човек се пробужда маймуната.

 

* * *

Ах, тези сънища за смърт! Всъщност колко огромно място заема смъртта в нашето и бездруго микроскопично съществуване! А за тези години няма какво и да говорим: ден и нощ живеем сред оргията на смъртта. И всичко в името на “светлото бъдеще”, което щяло уж да се роди именно от този дяволски мрак. И на земята се създаде вече цял легион от специалисти, от предприемачи по устройването на човешкото благополучие. “А в коя година ще настъпи то, това бъдеще?” – както пита звънарят у Ибсен. Все ти казват: ей сега: “Това ще бъде последната и решителна битка!” Вечната приказка за червеното биче.

 

* * *

През нощта се изля дъжд. Денят е сив, прохладен. Дръвчето, зазеленило се в двора ни, е клюмнало. И пролетта е една такава – окаяна! Главно – няма го никак усещането за пролет. А и какво значение има пролетта сега?

Само слухове,слухове. Живот в непрестанно очакване (както и цялата минала зима тук, в Одеса, и по-миналата – в Москва, когато всички ние така очаквахме германците, спасението от тях). И това очакване на нещо, което всеки момент ще дойде и ще разреши всичко, очакване напълно и неизменно напразно, разбира се, няма да ни се размине току-така, ще осакати душите ни, дори и ако оживеем. А какво ли щеше да бъде, ако нямаше даже очакване, т.е. надежда?

“Боже мой, в какви времена повели да живея!”

 

13 април

Вчера у нас доста се заседя поетът Волошин. Сложи си той таралеж в гащите, предлагайки услугите си (“по украсяването на града за първи май”). Аз го предупреждавах: не тичайте при тях, това е не само низко, но и глупаво, нали отлично знаят кой сте бил до вчера. В отговор бръщолевеше нещо, че “изкуството е извън времето, извън политиката, аз ще участвам в украсяването само като поет и като художник”. В украсяването на какво? На бесилото, още повече – на собственото? Все пак не ме послуша. А на следващия ден в “Известия”: “При нас допълзя Волошин, всякаква измет вече бърза да ни се подмаже...” Сега Волошин иска да пише “писмо до редакцията”, пълно с благородно негодувание. Още по-глупаво.

Слухове, слухове. Петербург е завзет от финландците, Колчак е превзел Сизран, Царицин... Хинденбург върви било към Одеса, било към Москва... Всички ние очакваме помощ от някого, от нещо, от чудото, от природата! Ето сега ходим ежедневно на Николаевския булавард: не е ли отплавал, пази Боже, френският броненосец, който неизвестно защо се мярка на рейд и при чието присъствие все пак е сякаш по-леко.

 

15 април

Преди десет месеца ме посети някой си Шпан, рядко неугледно и опърпано човече, нещо като съвсем изпаднал търговски пътник, предложи ми да стане мой импресарио, да пътувам с него в Николаев, в Харков, в Херсон, където публично да чета произведенията си “всяка вечер за хиляда бона”. Днес го срещам на улицата: сега е един от ортаците на онзи побъркан мерзавец професор Щьопкин, комисаря по театрите; гледам го – избръснат, сит – по всичко се вижда, че е сит – и облечен в чудесно английско палто, дебело и меко, с широк колан отзад.

Срещу прозорците ни стои бродяга с пушка на канап през рамо – “червен милиционер”. И цялата улица му трепери така, както не би треперила преди при вида на хиляда най-свирепи полицейски стражари. Всъщност, какво, какво наистина се случи? Дойдоха има-няма шестотин души, някакви си “григориевци”, кривокраки хлапаци, начело с шепа каторжници и мошеници, които и взеха в плен милионния, благоденстващ град! Всички примряха от страх, изпокриха се в миша дупка. Къде са, например, всички онези, които така громиха преди месец доброволците?

Следва

Превод от руски Милена Димова

Българската литература

© 2001 Литературен форум