Литературен форум  

Брой 9 (450), 6.03. - 12.03.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Мария Питерс

Без посока

 

Палми Ранчев. “Посока Сакраменто”. Издателство “Павлина Никифорова".  С., 2000Купон, водка, мацки, побой, кражба, проститутки, насилие, кражба, убийство, самоубийство, побой, жестокост, мизерия, насилие, секс, безразборен секс, пожар, дрога, отвличане, откуп, насилие, стрелба, мутри, насилие, бягство, насилие, отмъщение, насилие... безсилие... и една красива мечта, погубена в калта на живота – ето за какво става въпрос в “Посока Сакраменто” на Палми Ранчев. Бих спряла дотук, защото в някакъв телеграфически смисъл казаното изчерпва отношението ми към романа, но телеграфирането винаги опростява нещата, лишава ги от техните нюанси, изважда ги от контекста и крие опасността от неточна интерпретация. Лесно е да се определя, трудно – да се обяснява. И така, какво се крие зад тази фасада от черногледство и песимизъм, чрез които действието се придвижва от една мрачна действителност, чрез една непоносима действителност, към една абсурдна действителност.

На пръв поглед романът е написан в двупластов план, като събитията се развиват паралелно в “тук” и “сега” на главния герой и “там” и “преди” на неговия баща, който още по времето на стария режим е емигрирал в Съединените щати. Тези два пласта се противопоставят не само в пространствен и времеви смисъл, те се различават дори в изказа, в чувството, с което са представени. Единият, тамошният – поетичен, дълбоко промислен, красив и носталгичен; другият, тукашният – груб, жаргонен, отблъскващо гротесков и вулгарен. Първият води дълбоко навътре, в откровенията на една намерила покой душа, а вторият се движи по повърхността на живота, в неговия делник, в хаоса на ежедневието му. Представата за нашия, тукашния свят, която внушава романът, е непреувеличено казано апокалиптична. И Оруел би завидял на начина, по който действието се развива от лошо към по-лошо до най-лошо в рамките само на няколко дни, в които се случват описаните събития. В някакъв смисъл този песимизъм насилва, манипулира действителността, за която разказва, като я подчинява на целите на романа. Във връзка с това представените персонажи са подчертано емблематични. Те са Мутрите с неизменните мерцедеси, паркирани пред кафенетата, Наркомана, изпаднал в мистичен делириум в мръсотията на изоставената къща, Подлеца, ограбил човека, който се е опитал да го спаси, обезвереното, преждевременно загрубяло Момиче, което предлага тялото си на безразлични мъже, сякаш за да се надсмее над него. Всички тези образи са неизненадващо типични, познати, като извадени от вицовете на нашето съвремие. Думите, изречени от тях, са думите, които очакваме да чуем, които чуваме постоянно в препълнените автобуси, в градинките, от насядали по пейките младежи, изпушили своята първа цигара, в запустелите дворове, където измършавели наркомани залъгват сетивата си... думите, чрез които говори отчаянието на едно неосъществено поколение.

Това обаче, което прави “Посока Сакраменто” едно проблематично четиво, не е толкова ситуацията, в която са поставени героите, а тяхната вътрешна неспособност да се противопоставят на засмукващата разрушителност на света, в който живеят. В тях няма нищо от безпочвения оптимизъм на младостта, те не строят въздушни кули, не се опитват да променят света, дори не мечтаят. И тук се крие саморазрушителната сила на тяхната резигнация, на предварителната им обреченост. Отчаяни песимисти, те самите стават част от света, който ги задушава, нещо повече, те създават този свят, творят го чрез своето примирение с него.

В отричането на всяко възможно щастие, на всеки провален опит за щастие, романът се превръща в антология на престъпността, насилието, дори самонасилието, като крайна реакция на унижение и обезверение. Няма изход. Пътят към Сакраменто се оказва невъзможна посока, измамно място – “нещастието да вярваш, че ще влезеш в рая приживе”

Когато четях “Посока Сакраменто,” ми хрумна една асоциация, много близка до внушенията на романа. Представих си стъклените врати и големите витрини, неуместно изсечени в дебелите каменни стени на старите кооперации. Видях новите магазини – дворци на изобилието и лукса, леки конструкции от алуминий и стъкло, приютени в коремите на старите къщи. Те някак нахално блестят с кристалната си прозрачност на фона на олющени мазилки и изронени тухли. Но всъщност са част от една сграда, двете лица на едно място, което колкото и дегизирано да е, остава все същата каменна къща от миналото.

Такъв е и светът, в който живеят героите на романа – един нов стар свят, където “на никого не му пука”. Двата пласта се сливат в един, “тук” става “там”, “преди” – “сега”, съдбата на сина се прелива в тази на бащата, защото всъщност няма значение къде и кога, след като всичко е просто едно никъде, “никъде”-то на обречени от безверие души.

Българската литература

© 2001 Литературен форум