Литературен форум  

Брой 9 (450), 6.03. - 12.03.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Неда Антонова

Случици

Мисисипи тече през Плевенско

С Иван сме били сгодени много преди да се родим.

Това станало някъде край град Минеаполис, където прадедите и на двама ни строили мост над Мисисипи. Било след войните - през лятото на 1920 година. Двамата гурбетчии - даскал Антон Найденов, възпитаник на Априловската гимназия и франкофон, и Лазар Чушков - дюлгерин и глава на многодетно семейство - продали по една нива и набавили пари за пътуването: Николаево - Плевен - София - Марсилия - Америка. Да, но фирмата, набираща гурбетчии - а по думите на дядо ми Лазар, адвокатска кантора “Братя Малчови” - имала практиката нарочно да удължава престоя на кандидатите в София от седмица на месец и половина - време, напълно достатъчно парите от нивата да бъдат изядени. Така печалбарите - няма да се връщат, зер! - били принуждавани да приемат всякакви - дори най-неизгоднте - условия на пътуване и бъдеща работа.

“Влазяме ние при човека, дето ни цани за гурбета, а той вика по жицата. “Альо! Альо! Нев Йорк! Нев Йорк!” Ама Нев Йорк не го чува, щото океанът бучи. Как ли не се мъчи човекът - не ще и не ще. “Елате утре пак, господа!” “Как тъй утре, г-н Малчов. Свършихме вече парите. От хотела ни пъдят ... - обяснил ситуацията Антон Найденов. - “Ами върнете се на село, набавете още малко средства и пак елате ...”

Тогава даскал Антон извадил пищова и казал нещо на много висок и много картитен български, в резултат на което океанът се поуспокоил и Нев Йорк отвърнал, че гурбетчиите могат да заминат още същата вечер. Преди тръгване групата си избрала нещо като отговорник - даскала - той после водел надниците при строежа на моста, той раздавал заплатите, пишел и четял писмата на работниците и пак той измолил разрешение от профсъюзите, желаещите от неговата група да работят по две смени. “Ние - от заран до вечер, а немците, дето бяха до нас - рабоят що работят - и айде, земат по една пръчка и тичат да играят билярдо”. Само отговорникът знаел, че вместо двойна заплата, на двусменниците се плащала заплата и половина.

И тъй - почти пет години. По празниците даскалът и дюлгеринът обичали да си броят парите. Сядали край брега на реката, но гърбом един към друг, и броели. Там, изглежда, ще да е възникнала идеята на даскал Антон, когато двамата се върнат в Николаево, да се сродят. За сватосването говорили с такива подробности, като че то вече било факт. “Казана дума - хвърлен камък!” И си стиснали ръцете.

Парите си Антон Найденов - учен, нали! - вложил в просперираща частна банка с много висока лихва. В село днесъл само малко златни долари. Лазар Чушков пък с половината злато купил ниви - зестра за неомъжените си дъщери, а другата част прабаба ми направо зазидала в раклата. Върху писания сандък - с геометрична точност и в кодов порядък - били надиплени китеници, юргани и черджета. Веднъж в годината двамата с прадядо ми сваляли завивките и проветрявали семейната каса, после отново надипляли всичко, накрая дядо Лазар пускал отвеса - раклата била като иззидана.

Сродяването не се състояло.

Щедрата банка неочаквано фалирала, в резултат на което даскал Антон Найденов получил инфаркт. Парите пък на Лазар Чушков внукът му - вуйчо ми Лако - по-късно проиграл на комар: надигал с рамо капака на раклата, пъхвал черяслото да държи тежестта и през отвора измъквал златото. Взломът докара на прадядо ми Лазар парализа - дълги години лежа неподвижно, но можеше, а и обичаше да говори... “Коги с даскаля беаме на Мисисипето ...” Това ми разказваше вместо приказка.

А колкото до камъка, хвърлен някога край бреговете на великата река, той бе успял да прелети разстоянието от Минеаполис до Николаево само за някакви си трийсет и пет години.

 

Двукрилен парцел

Казваше се Димитър, но неизвестно защо цялото село му викаше Дафин. Помня го - едър, мургав и мрачен мъж. Оженил се за богато момиче, при раждане жена му починала и по настояване на общоселското мнение на четирийсетия ден Димитър-Дафин довел в къщата си нова булка - млада и много хубава сиромахкиня, чиято единствена зестра била лошата мълва. Венчали се вкъщи, а на сутринта отишли да жънат. Литка обаче едва ли ще да е била чак толкоз наясно по практиката на интимното общуване, щом допуснала няколко години мъжът й да й втълпява, че е бездетна. Водил я по доктори, лекувал я ... Но ставало така, че все той пръв влизал в лекарския кабинет, обяснявал нещо, прошумолявал с някое и друго кайме и чак тогава въвеждали бездеткинята. Литка добросъвестно пиела хапчета и отвари, постела и се молела, а детето на мъжа й растяло. По някое време се примирила и престанала да поглъща илачите. По Богородица бременността й вече личала. Димитър-Дафин я изкарал една нощ в гората, накарал я да стъпи разкрачена върху два камъка и собственоръчно пъхнал в нея ново вретено с едра пъпка. Завъртял вретеното няколко пъти - ту насам, ту натам - Литка пищяла, а пъпката все не успявала да умъртви плода. “Нямам земя за делене! Един имот - един син!” Детето все пак се родило, тръгнало на училище и макар да му нямало нищо, личало, че нещо му има. През първата текезесарска година, поради липса на хамбари, житото бе складирано в приземните помещения на селските къщи - особено по къщите на главната улица. Между стаята със зърното и лятната кухня на Димитър-Дафин, където била напъдена Литка с детето, имало врата с тесен процеп. Когато после дошли да товарят житото, издайнически улей, насочен към процепа, подсказал, че от там е изтекло зърно: с помощта на кука за плетене и в продължение на цялата зима някой измъквал зърно по зърно... Набедиха Литка и я осъдиха на една година затвор. От затвора се върна погражданена: носеше къса коса, изскубани вежди и можеше да прави абажури от руска басма.

Големият син на Димитър-Дафин - офицер в южните гарнизони - неочаквано почина и бе погребан по местоживеене. Малкият - Сафчо - си намери работа в плевенския стъкларски завод и прибра родителите си в града. Още първата седмица като гражданин Димитър-Дафин изтегли малко пари, извика сина си и му поръча да купи погребален парцел. “Ама двукрилен! И в центъра на гробищата!” Парцелът - за двама - бе ограден с циментов бордюр и посипан с баластра. Документът за собственост Димитър-Дафин пазеше при нотариалния акт за селската си къща. Почина в съня си и го погребаха в края на горноплевенските гробища. Малко след това Литка продаде двукрилния парцел и замина на кюстендилските бани.

 

Сюжет за шампоанена опера

 

...Винаги след това съм смятала, че само реалността може да придаде на измислицата онази, задължителна за нейния дух, доза невероятност ...

 

Лятото на шейсет и четвърта. През ваканцията работех като организатор на кукленния театър в Плевен. Тази длъжност тогава се величаеше с понятието “авангард”. Целият ми авангардизъм се заключаваше в това да предхождам пристгането на трупата в села, градове и паланки, като подготвям зала, публика, атмосфера. Въобще - реклама. Така попаднах в село Георги Дамяново, Монтанско /тогава Михайловградско/. Бе август и сварих селото нажежено от жегата и от едно направо легендарно събитие ...

Само седмица преди това млад мъж - мисля, че се казваше Цено - отслужващ тримесечен запас в Михайловград, бе направил нещо, достойно за народно възпяване. Ама от онези възпявания - тъжните.

През седмицата Цено атакувал баирите на Северозападна България, а в събота вечер - имал тази привилегия - яхвал мотоциклета, скрит в частна къща близко до поделението, и се връщал в село при младата си жена и детето.

Една съботна вечер обаче - поради превишена скорост или занижено внимание, както сигурно е съобщил бюлетинът на МВР - Цено блъснал човек. Побутал го в тъмното - лежи, но не пъшка. Май и не дишал. Изплашен, мотористът обърнал возилото си и - и обелен до кръв - тръгнал към приятеля си в Берковица. Приятелят го нямало, но там бил брат му. Братът дал първа помощ и, за да поразвлече стресирания гостенин, предложил му да пийнат и да поиграят на карти. Към полунощ раненият бил вече проиграл всичко: часовника, моторетката, вилата... Накрая казал: “Имам два златни зъба в устата си. Удари ме така, че да паднат, и ги вземи...” Домакинът бил жалостив, отказал да удря, но, изглежда, ще да е бил сеирджия... Той приел следващото предложение на Цено, двамата се качили на мотора и отпрашили към Георги Дамяново. Било призори. Цено поканил госта в кухнята - да изчака, докато младата съпруга бъде уведомена, че от днес нататък имала вече нов собственик... /Детето не влизало в облога./

Как е минало обяснението и какво е казала преотстъпената доброволно жена - по този въпрос легендата мълчи. Знайно е само, че по едно време новият й сайбия се изморил да чака и направо нахлул в спалнята. Жената била изчезнала. В Замфирово - у баща си, както после се изяснило. На сутринта Цено се предал в полицията. По времето, когато аз бях там, селото дъвчеше новата сочна мръвка - решението на съда: две петилетки, ако няма помиловка, разбира се.

Четиринайсет години по-късно двамата с покойния Огнян Юскеселиев - тогава труженици в списание “Отечество” - отидохме в онзи край по повод годишнина от Септемврийските събития. И както се казва в песента, “пътят ми не е от тука, ала от тука ще мина”, аз прескочих до Георги Дамяново. Никой от хората, с които разговарях, не можа да ми даде що-годе пространен отговор по повод на историята от шейсет и четвърта. Млади хора бяха, имаха си свои драми. Но една кипра отечественофронтовка ме заведе при жената на фурнаджията - тя била в селото двайсетина годни и знаела всички негови истории.

Онова, което фурнаджийката ми разказа, имаше малко общо със свежата истина от шейсет и четвърта. Общоселското въображение, подхранвано дотогава само с трудов героизъм и гранични подвизи, и петимно за велики човешки страдания, бе така украсило нещата, че бе превърнало една битова случка в сюжет за сапунен - не, за шампоанен сериал ...

... Запаснякът Цено още преди усещал, че нещо със здравето му не било в ред. В казармата му призляло и куп военни медици се заели с неговия случай, докато накрая открият, че Цено имал рак. Знаели го за куражлия момче и му казали истината. Първото, което минало през ума на обречения, било как да обезпечи бъдещето на жена си и детето. И измислил историята с облога. Приятелят му бил ерген, електротехник, а свирел и на китара. Него бил набелязал Цено. После видял, че братът също влиза в работа - и той с професия, а и бил по-улегнал. Отначало губел на карти, после на канадска борба... Заложил всичко, което му се водело по документи. Проиграл го. Заложил и жена си. И нея проиграл. А другият - спечелилият всички залагания, не можел да повярва на късмета си.

По-нататък двата разказа се покриват - кухнята, спалнята, бягството на продадената...

“А останалите?" - питам фурнаджийката. “Цено почина - от мъка и срам почина. А може и от рака да беше. Пък жена му - тя, изглежда, си е била писана на другия... Двамата се срещнали на сондажите в Чирен. Не се познали, ама подир се оженили. Живеят.”

И нито дума за катастрофата, за присъдата, получена и излежана от Цено, за помиловката ...

Как ли би звучала тази история днес, ако още се помни? И дали някой от фолклористите би се сетил да проследи творческия процес в народната поезия?

Българската литература

© 2001 Литературен форум