Литературен форум  

Брой 9 (450), 6.03. - 12.03.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Найден Вълчев

Думи за Андрей Германов

Продължение от брой 8

Удивително много нещо свърши този човек в късия си живот: и като лична поезия – над 20 стихосбирки, и като преводи – цяла камара, и с книжките си за деца, и като приятел на флумастера за шаржови рисунки на десетки лица.

Александър Твардовски, един от любимите руски поети на Андрей, употребява в книгата си за боеца непонятното понятие “сабантуй”. Тьоркин казва:

“Аз ти казах и ти чу ме,
пак ще кажа, пак ме чуй:
сабантуй е само дума -
сабантуй! Но... сабантуй...

Сабантуи има разни
и ти в пазвата си плюй,

да те тебе не нагази
някой главен сабантуй...”

Защото: задават се над позицията самолети, почва бомбардировка... Лягаш в окопа, мълчиш, чакаш... Оживяваш. Преживял си малък сабантуй. Но те набарват минометите. Оцеляваш и в този среден сабантуй. Обаче забоботват към теб танковете. Лягаш пак в окоп ли, в трап ли, мълчиш, не дишаш, но си мислиш ужасен: ако мине баш по мен?

Найден Вълчев, Андрей Германов, Нил Гилевич (първите трима от ляво на дясно). Минск, 1972 г.Андрей пък си беше взел друга шантава думичка – “скримтимним”. Беше я взел от съименника си Андрей Вознесенски. Хубаво момиче му пресече пътя пред сами светофара – “скримтимним”- пророни загледалият го поет. Докладват на главния редактор на “Пламък”, че броят ще закъснее в печатницата – “скримтимним”. Викат го на две важни заседания точно в един и същи ден точно в един и същи час – пак ще рече “скримтимним”. Иди я разгадай тази Омска абракадабра, но тя си му беше - въздишка ли, проклятие ли - в ситуациите и в приказките.

И като младеж, и в зрелите му години Андрей беше едно набито биче, да ти е драго да ти стисне ръката, сякаш за себе си беше казал “скулест хан с кулест кон”. Иван Николов писа някъде, че когато го понесохме в ковчега, съм казал: “Тежка беше думата ти, Андрей, тежиш и сега”. И кой можеше да помисли, че ще се намерят сили, които да го сторят опънат нерв, оголена жица и да го отбрулят от света. Така и написах в страничката, с която списание “Септември” се прощаваше със своя автор: “ Отиде си от света на живите Андрей Германов. Откъсна се – първият стих на четиристишието – преди да е навършил петдесет години. Остави ненаписани много стихотворения и това е загуба за нашата литература, но ни остави своите книги, с които ще бъде винаги при нас и това е нашата утеха.Утехата, че той се нарежда в галерията на поетите като един спонтанен и дълбок автор, физиономичен, емоционален, образен и мисловен, с категорична позиция и ярка багра. Поезията му е естествена и земна, нещо първично и сочно я кърми със силните си сокове на живота и делника на хората и затова тя е сладка и горчива, лютива, солена, стипчива, но никога дестилирана, безцветна и безвкусна. Нещо подемно я извисява над факта и явлението на деня, за да бъде тя съвременна, актуална, мащабна. Германов не заемаше пози, а ни говореше топло, сърдечно, човешки. Неговата щедра ръка на художник ни остави светли детски рисунки с цветни тебешири, и прозрачни въздушни акварели, и тежки, плътни мазки на широка четка. Стиховете му намериха приятели сред големи читателски територии, те се възприемат леко и трудно се забравят.”

От онази северна стая срещу минския затвор беше минало много време. Делникът ни беше грабнал с делничните си грижи.

- Аз онова нещо го чопля от време на време - ми казваше Андрей, но така, между другото. Докато веднъж в болницата ми вика:

- Бачо Начо, една заръка ще ти заръчам. “Зубърът” да не остане недопреведен!

Не бях отдал особено значение на тези думи. Те зазвучаха съвсем иначе, когато Андрей се откъсна от нас. Заровихме го, отдалечавахме се, минаваха години, а към заръката му не смеех да посегна. Вече добре познавах поемата, вече беше се появил и втори неин превод на беларуски, но във всичко трябва да има морал. Началото беше Андреево.

След време Римма Германова, съпругата на поета, събра преведеното, брат му Петър Германов го подреди и преписа, съветвахме се и с другия му брат, професора русист Георги Германов, и трябваше да правя нещо по-нататък по заръката.

Преводът на Андрей, той беше стигнал докъм средата на поемата, беше превод “първа ръка”. Ясно беше, че той беше разоравал нивата и над тази оран е щял да се връща с мотиката, с малката мотичка, с търмъка, с пръсти дори. Решихме не аз, а първо да го “пипне” един от близките ни приятели, майстор на стиха, Иван Николов. Писах му в Пловдив, той пое молбата на драго сърце, пратих му машинописа, имахме и няколко срещи и той ми върна папката след усърдна, подробна, веща намеса. След Иван върху същия екземпляр мина и моливът на друг наш общ приятел – поет и преводач, за когото няма тайни в този занаят – Първан Стефанов. И тогава аз, поел мелодията – продължих. Държах речниците и писанията за “Зубъра” подръка, четях на ум и на глас, сравнявах и пътувах през едно плътно, кокалесто и месесто фактурно съдържание, в което реват зубри, съскат стрели, бръмчат рояващи пчелини, присъди се издават и глави падат насред площада, звънят мечове, молитви ечат... Превеждах и се стремях да чувам гласа на Мартин Андерсен Нексьо, който в студентските ни години беше дошъл в София и ни казваше: “Добрият превод е като идеално изчистено стъкло – през него виждаш всичко, а стъклото не виждаш”.

Заръката на Андрей беше изпълнена след много труд по целия ръкопис, преводът беше завършен, но стоя самотен редица години, дрема по чекмеджета и издателства, бори се за живот, ходи насам-натам, губеше се и се връщаше... Слава богу, добра ръка му подаде ръка и той, петнайсет години след началото, през 1998 година стигна и до българския читател.

Връщам се още един път назад в годините, за да кажа, че Андрей не обичаше да го посещават в болниците. Пък и трудно се влизаше в Медицинската академия. Вмъкнах се една вечер с Римма късничко, когато дежурствата ставаха по-либерални, и то чак когато му бяха махнали от устата, от носа разните тръбички и проводничета. Андрей не беше искал никой да го посещава и да го гледа оплетен и покорен от тях. По времето, когато се заредиха стихотворения като “Ах, сестро Симеонова”, за да се стигне до

“Всеки сам за себе си е болен,
всеки сам за себе си умира.”

В тях, въпреки страданията, той не урони никъде своето можене, никъде не снижи нивото, не превърна болката в хленч. Беше корав и се държеше мъжки в своето минирано поле, замислен за гълъба на корниз и за дечицата си, за смъртта на вълците и за вечно младия клин на жеравното ято. И винаги само “на едно щурче разстояние” от добротата и нежността.

Захвърли бързо бастуна, но когато вървеше по тротоара, летящите коли му действаха неприятно, получаваше шемет. Когато пътуваше в кола, трябваше да гледа само напред, а не и встрани към бързо движещите се предмети. Укри се в своето Боженци. Изчезна от света. В това време съпровождахме с Наташа Манолова група съветски писатели, гости на Общонародния комитет за българо-съветска дружба. Маршрутът беше Плевен - Габрово - Шипка - Стара Загора. От Габрово трябваше да тръгнем в 10 часа и на Шипка да ни срещнат вече южнобългарските домакини. Помолих сутринта преди тръгване аз да отскоча до Боженци. Да видя Андрей. Наташа каза:

- И аз ще дойда!

Юри Скоп – също. И се понесохме. Ама набързо, докато другите закусят, докато поразгледат града, защото ни чакаше часов график. По пътя за Боженци ни се мярна насреща зелена кола, в която ми се стори, че е Андрей.

- Спри! – извиках на шофьора. – И дай клаксон!

Зелената кола беше подминала, но също спря. Изтичах. Андрей на волана! Сам!

- Абе какво правиш ти! – скарах му се аз.

- Отивам до Габрово.

- Ами ние при тебе идваме.

Той обърна, аз седнах при него, показа ни Боженци, заведе ни в своята стара плочеста къща, нагости ни с грозде и с пресни орехи, поприказвахме за това, за онова и си пожелахме “по живо по здраво да си стигнете”, “по живо по здраво си остани”.

- Аз също ще ходя до Габрово...

- Не, ние ще бързаме. Ти недей сега.

И тръгнахме. Радвахме се, че го видяхме, че го намерихме така добре. По едно време на някакъв завой нещо се обърнах и гледам – Андрей зад нас. Настигнал бързата черна Волга и кара ли кара. И се смее. Аз му махам с ръка, ругая го, правя му знаци да изостане – той се смее още повече и не се отлепя от нас.

Бяхме си разменили по едно посвещение: той на мене ми посвети стихотворението си “Паница бобена чорба”, аз на него – “Август”. Когато навърших 50 години и ми издадоха “Избрано”, бях го назовал “Златен август”.

- И моят златен август иде – казваше той. – И бачо ти Андрей ще излезе в корици с платно...

Томчето с корици с платно излезе, но Андрей не го дочака. С непълна година време не го дочака. Отиде си, но вижте проверката на годините: в библиотеките книгите му – ожулени, опърпани, изтъркани, стихотворения и строфи в тях ограждани, томчетата вземани и връщани, вземани и връщани. И поетът все при нас. Само “на едно щурче разстояние”

 

1965-2001

Българската литература

© 2001 Литературен форум