Литературен форум  

Брой 9 (450), 6.03. - 12.03.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Васил Прасков

Добър ден, тъга 

или четири френски филма забутани някъде в “Люлин”

 

Въпреки че през последните години с изключение на десетина доста силни заглавия френското кино като цяло далеч не преживява най-бляскавия си период е похвална упоритостта, с която някои български кино-и видеокъщи внасят филми на Касовиц, Одиар, Гарел, Асая и т.н., същевременно разреждайки силния концентрат с газираната вода на средно безлични (псевдо) жанрови продукции.

Последното ми посещение в люлинската видеотека от веригата “Охи” ме снабди с няколко от горепосочените образци – “Отвъд морето” на Доминик Кабрера, “Шестата жертва” на Ален Берберян, френско-британския “Пълно затъмнение” на полякинята Агниешка Холанд и “Мъжът е жена като всяка друга” (преведен за по-благоприлично в традицията на Вазовия дискурс – “Женски времена”).

Нека последното заглавие на режисьора Жан-Жак Зилберман не ви заблуждава – то безспорно е най-свястното, особено в уюта на съмнителната си компания. Въпреки определеното залитане на места към (гей!?) комедията на ситуациите особено към края си филмът може да ви се стори леко чаровен дори само по липсата на имитиран Бергманов хепиенд (извън жанра “уди алън”, разбира се). Историята на хомосексуален музикант, на когото съдбата налага да се ожени за целомъдрена рубенсова еврейка успява да надрасне луидьофинесовските рамки и постепенно се връща в лежерно тъжен опит да се (говори за кой ли път/защо не) за почти обичайното екзистенциално, сексуално, мистично отчуждение между хората. Но не на нивото на “Код непознат” на Ханеке, както се досещате.

Като заговорихме за отчуждение, някъде под този знаменател зрителят може да подведе и “Отвъд морето” с Рошди Зем и Клод Брасьор. Тук голямата въпросителна е на кого е хрумнало изобщо да внесе за разпространение на нашата географска ширина подобен проект, който спокойно би могъл да бъде уважен в студийните кина или в неприлично малките часове по Канала.

Наистина представете си някой люлинец с атрактивен акцент и мазен сленг с горна вкусова граница Джон Ву - Тарантино - Джаки Чан и долна Стивън Сегал да издържи след петата минута филм, фасциниран от проблемите (вътрешните, между другото) на алжирската емиграция във Франция, и то поднесени крайно некомуникативно, далеч не по “балкански” за неизкушения зрител.

Поразително приличащият на Сабоурин Рошди Зем е млад офталмолог, последователно и упорито дистанциращ се от родителите си емигранти и начина им на живот. Притежава типичните за расата си антропологични белези, но не говори арабски.

Въобще не беше скучно в компанията на Лео Ди Каприо (Рембо) и Дейвид Тулис (Верлен) от “Пълно затъмнение” на Агниешка Холанд – авторка на комерсиално-кичозни филми с претенцията да се отъркват о средноевропейския психологизъм на Ищван Сабо и компания. В такова кино редовно се набъркват и френските актьори: Джули Делпи (“Европа, Европа”), Франсоа Клузе и Бриджит Руан (“Оливър, Оливър”), а в настоящото творение Доминик Блан и Роман Боринже, опитващи се да разреждат “тъмната” хомоестетика по идея на режисьорката.

“Пълно затъмнение” започва леко и претенциозно да разказва “декадентското за деца” (т.е. американци) още от самото си начало с утвърждението, че в основата на филма лежат поезията и писмата на Рембо и Верлен, като първият е наречен “гений и революционер”, а вторият скромно посочен като “голям поет”... Следват сцени, които с полуморализаторски патос показват дребните радости в живота на поколението между романтизма и Интернет – содомията, литературата, абсента (почти като в клипа на “Найн инч Нейлс” – не “ Sin” или “Help me I’m in hell”, а онзи с цветните картинки), пътешествията или баналното бягство от досадно хетеросексуалното семейно огнище. (Брюксел, Лондон, Африка...)

За сметка на това Ален Берберян в “Шестата жертва” си въобразява, че си го връща на американската културна инвазия и по-специално на филми от рода на “Мълчанието на агнетата” и “Ханибал”, като кара дъщерята на Марчело Мастрояни и Катрин Деньов – Киара, геройски да падне в борбата с културния аташе на САЩ в Париж на име Блейд (!), който освен с култура се занимава и с разфасоване на млади жени. Резултатът обаче си остава пак много на нула за американското кино, защото лентата на Берберян (“Папараци”) е ориентирана точно към тази публика, чиито икони иронизира. Другата поне в България май си знае урока. И вместо видеокъщите да се правят на псевдоелитарни със средни макар и “френски” кинозаглавия, могат да внесат някой и друг филм, който пак няма да инкасира див успех в крайните софийски квартали, но поне ще обира прахта по видеотеките с достойнство.

Българската литература

© 2001 Литературен форум