Литературен форум  

Брой 10 (451), 13.03. - 19.03.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Даниела Ходрова

 “Денят на Перун”

(откъс)

Даниела ХодроваМатоушкова

Тъкмо в този момент Матоушкова поглежда навън и застива - на стената е рисунка на проповедника. Не успява да разгледа добре образа - трамваят потегля и завива по улица Летенска. Успявa обаче да си даде сметка, че край главата на проповедника, нарисувана в надестествен ръст /главата е покрита от качулка - проповедникът винаги си я навличаше навън, дори и когато грееше слънце/ на стената беше нарисувано още нещо - някаква птича глава, също така грамадна както и главата на проповедника - вероятно глава на щраус. Но което беше спицифично, човешката глава като че ли израстваше от птичата. Или това беше една глава с две същности? Матоушкова още си мисли за тази двойствена глава в момента, когато трамвай 22 минава през портата на Малостранския площад, и дори тогава, когато зовива на площада. Размишлява кой би могъл да нарисува през нощта на стената спасителя, пардон - проповедника. Защо сбърка наум? Може би защото те наистина очакваха от него спасение, или тя поне чакаше, въпреки че проповедникът не се представя за техен спасител, казва, че е само посредник между Господ и тях. Не знаят името му - нарочно го пази в тайна, иска да бъде безименен за тях; не зависело от това как са го кръстили някога и как се казвал баща му тук на Земята, дори вече не си спомнял за него. Нека бъде за тях просто някой си, просто минаващ. А на тях не им се струва странно, че не знаят името на проповедника, така и трябва да бъде. Не знаят затова почти нищо, но това не пречи, стига им просто любовта му, или поне на нея стига, и думите, с които веднъж седмично, винаги в четвъртък, ги одарява. Но какво искаше да изрази този неизвестен художник - може би един от тях, близнаците например или Алан, с този двуглав образ? Матоушкова не е сигурна дали замисълът на художника е добър. Ами ако и той е от “враговете”, за които споменава проповедникът? Какъвто и да е бил замисълът на художника, Матоушкова вижда в това знак, навсякъде около нея сега се появяват знаци, защото Eрата на Рибата е към края си, трябва само да се научим да разчитаме знаците. Живеем в особено време, мъчително, пълно с очакване, и именно на тях - пиленцата му, е дадено (Не е ли това поразително?) да изживеят този прелом. Проповедникът казва, че те са избрани, но винаги ги заклева да не се възгордяват от това.

И ето го отново това усещане - достатъчно е само да си спомни за проповедника, и пак я обхваща това особено тръпнене; чувства го отначало във възглавничките на пръстите си, а после то започва да се разлива като гореща вълна из цялото й тяло. Преди това усещане я обхващаше, когато слушаше проповедника, но сега вече, след няколко седмици, го чувства дори когато само си помисли за него. Най-вероятно това е свързано с думите на проповедника: “Встъпвам в теб през всички отвори, в теб съм, Аз съм Ти, Ти си Аз.” Винаги като че ли се обръщаше във всеки от тях. Ето че пак проповедникът встъпи в нея; трамваят тъкмо минаваше край църквата Света Мария Победоносна - неотдавна беше там да погледа фигурката на Исус - поглеждаше надолу към нея, или поне така й се стори, малко тъжно; отново е в нея, тя е той и той е тя, безименна, просто минаваща.

 

Маркова

Неотдавна някой в метрото зад Маркова изрича думата Хагибор. Не беше чувала тази дума вече много години, може би от детството си, сега я произнесе някакъв младеж, който стоеше неделеч от нея, и Маркова изведнъж си заспомня. Опита се да слуша какво си говорят тия двамата - младежът междувременно прегръща девойка, която й е позната… Да не би това да е Павлова? Бяха в един клас с Маркова. Изглежда, говореха за плувния басейн на Хагибор, най-вероятно там отиваха сега.

Пътят до Хагибор беше най-дългият път в ранното й детство. Водеше от къщата на Перунова улица, където живее от раждането си, до мястото с дивите храсти, което тогава започваше някъде близо до входа на еврейското гробище (срещу входа после поставиха фонтан с потир - символа на метростанцията Желивски). Оттук мястото, наричано Хагибор продължаваше чак до улицата”На виници”, вляво зад еврейското гробище го обграждаха луксозните къщи от квартала Страшнице, а отляво, отвъд шосето Чернокостелницке, се простираше зидът на Виноградското гробище; още тогава зад него димеше крематориумът. Хагибор, още по-див по времето, когато майка й е била дете, отдавна беше превърнат в тенис-кортове и плувен басейн, пустошта също без остатък беше изсечена и цивилизована, от нея остана само домът, в който, казваха, по време на войната бяха измъчвали евреи, и това загадъчно име. Когато в детството си тя си го повтаряше – Хагибор, Хагибор, Хагибор - звучеше като заклинание. Маркова има някакво мъгляво усещане, че някога, като дете, се е озовавала в тази сграда в Хагибор, тогава, че и сега служи като детска болница. Майка й поклаща глава на това—болница на Хагибор, никога не е чувала за такова нещо, да не говорим пък дъщеря й да е лежала там. Но Маркова е убедена, че е било точно там, а не в Карлов, както твърди майка й, точно в Хагибор тогава изследваха причините за необяснимата й честа висока температура. Спомня си как веднъж я затвориха в стайче, не по-голямо от асансьор, с някаква старица. Чакаха там за рентген. Старицата беше съблечена до кръста, трепереше и монотонно си мърмореше нещо, звучеше като “шео-шео”. Откъде се взе тази старица в детската болница? Маркова оглеждаше опустошеното от времето тяло на старицата (”Това, което си сега, съм била и аз, това, което съм сега, някога ще станеш и ти!”) и слушаше мърморенето й.

Но всичко това се случи, когато Маркова беше на около седем годни, всъщност след времето, когато от време на време предприемаха походи до Хагибор със сина на училищния слуга Петър Студени. Тогава Хагибор й изглеждаше много далече, въпреки че всъщност беше отдалечен от тях едва на километър. Тогава той представляваше за нея пустош без сюжет, или по-скоро скритият сюжет на Хагибор имаше неясни и досега контури, беше свързан с неопределена опасност. Там, зад укреплението на храстите оставаха да стърчат с Петър Студени, като урочасани зяпаха навътре към пустошта. Не виждаха духовете на Хагибор да танцуват, но усещаха присъствието им по ритъма, който раздвижваше земята и въздуха. А когато вятърът задухаше към тях, стоящи с гръб към зида на еврейското и с лице към зида на Виноградското гробище, заедно с развихрения червеникав пясък от близките тенис-кортове, вдъхваха и миризмата на горяща плът. Да, това беше място за жертвоприношения. Ако тогава се приближаха още малко към центъра на мястото, Хагибор щеше да ги привлече към себе си, и те щяха да бъдат принесени в жертва. И не само тогава, дори и сега, ако Маркова дори наум прекрачеше невидимата граница, ако се беше провряла днес между проределите храсти към огъня, щеше да е пожертвана.

И както Маркова си повтаря наум името Хагибор, духовете на Хагибор идват, скупчват се към нея от всички страни в ритъма на онзи танц, на всяка втора крачка се олюляват плавно, подгъват коляно, държат ръцете си над главата и ги поклащат в ритъм. Вече направиха кръг около нея… Не, не е тя тази, която лежи там в средата на плоския камък, все още не. Маркова вижда старицата с провисналите до корема гърди, заприличва й на Йонашова, чистачката в училището на Перунова улица. Старицата си мърмори тихичко “шео-шео”. Общо взето, е спокойна, не се ужасява от огъня, който за миг ще я погълне. Вятърът духа срещу Маркова, седяща на писалището си с гръб към библиотеката, на нея виси Колелото на съдбата - реквизит от уличната пиеса “Всичко, всеки и никой”, и поглъща миризмата на хагиборското жертвоприношение.

 

Лукашова

Люлката е в шкафа в килера, лежи там долу, под окачалките, където още висят дрехите на баба й. Лежи там вече няколко години, точно от деня, когато Лукашова се върна веднъж от стаята на Пабло в общежитието с чувството, че в нея започва да расте детето им. Именно тогава ритуално откачи люлката от куките между вратите от коридора към стаята, където висеше от памтивека (не е ли висяла там още преди раждането й), отнесе я в килера и я постави на дъното на белия шкаф, който й остана от предишните наематели.

По цели дни и нощи, между които там в килера няма разлика, в килера царува вековна нощ, люлката бленуваше. Бленуваше за това как един ден пак ще бъде изнесена на светло и закачена на първоначалното й място. По времето, когато Лукашова носеше в себе си своето и Паблово дете, въжетата й се разтреперваха в блажено предчувствие—люлката очакваше с нетърпение отново да дойде нейният час; отново ще изпита онова особено чувство, при което всеки път, когато за миг се спре на един от краищата на дъгата на своя полет между антрето и стаята, изведнъж се окаже в прекрасна зала, изпълнена със сияние. Но за да мерне тази зала, трябваше да преодолее ужаса от пропастта, която зейваше под нея преди и след това и в която се падаше, за да се издигне отново до това прекрасно място. А преживяването, което я чакаше там, беше така увлекателно, че люлката се предаваше на пропастта почти с покорство, само всеки път, когато се сгромолясваше в нея, стенеше.

Бленува люлката в килера, четирите й въжета, навити на кълбо, потреперват лекичко. И именно днес, когато Лукашова надникна за нещо на дъното на шкафа, и усети онази миризма на канела, която се носеше от дрехите на Пабло и й хрумна, че може би някоя връхна дреха е попаднала там, пръстите й се заплетоха във въжетата. Как можа да забрави за люлката? Вероятно е станало благодарение на това, че отначало беше твърде заета с детето, което растеше в нея, с новото време, което настъпваше, а после внезапно свърши, когато се освободи преждевременно от детето една нощ в банята - всичко беше в кръв. Скоро след това Пабло, който се беше пренесъл при нея от общежитието, нахвърля нещата си в куфара и се върна в Испания. Люлката от детството й беше забравена задълго, ако не и завинаги, така че Лукашова направо се ужаси, когато се докосна изведнъж до нея - изглеждаше й чужд, неразбираем предмет, озовал се в шкафа й незнайно откъде. А този предмет, за който не предполагаше, я чакаше цели години и бленуваше. О, килерни сънища на люлката! О, Лукашови сънища!

Предпазливо измъква люлката и я изнася на светло. Закача я на старото й място. Нима не се е люляла на нея и майка й, от няколко години вече мъртва? Бавно си сяда на люлката, люлката издава дълго стенание - пълно с болка, или блажено? Отблъсква се с крака и лети, трябва бързо да свива колена към брадичката си - люлката виси твърде ниско над земята. За миг й се явява някаква прекрасна зала, стените й искрят сякаш са от чисто злато и са посипани със скъпоценни камъни. Лукашова би искала да огледа тази зала по-добре, да остане в нея, но всеки път, когато едва с крайчето на окото си я мерне, неудържимото движение я смъква долу.

 

Яну

Яну живее на приземния етаж в къщата, на чиято фасада е разперил крила сокол или орел. Един ден птицата ще излети, въпреки че отзад е привързан за два железни лоста - мисли си Яну. Дълги часове седи на прозореца и гледа надолу, към площада. От време на време разперва ръце, но не излита, привързана е към земята на инвалидна количка. Може би един ден ще се издигне и с него. Още сега събира сили за този полет. Ще кръжи на инвалидната си количка около храма Сърце Йежишово.

Това не престава да бъде за нея вълнуваща гледка. От своята ложа вижда площада Иржи з Подйебрад. Хората вървят насам-натам, едни слизат надолу в метрото, други изскачат от там. Някои влизат в храма. А веднъж, в началото на лятото, видя да минава под прозореца и една жена със свинска зурла, крачка след нея вървеше мъж с магарешки уши, напразно ги закриваше с дългите си коси. Приписа видението си на умората и влошаващото й се зрение - вече няколко месеца носи очила, но дори и с тях вече не вижда достатъчно добре.

Яну не може да се нарадва на театъра на света, който се разиграва пред очите й; особено сега, когато след три месеца се завърна от Велке Лосни, където ходеше всяка година. Много минаващи познава вече само от наблюдения и си измисля съдбите им, както и имената им. Пред влошаващото й се зрение се разиграва безкрайна драма със стотици, може би хиляди фигури. Светлината постепенно преминава в тъмнина, тъмнината в светлина, ръководени от всемирен реостат. Винаги с известно вълнение Яну чака да светнат рефлекторите - отец Слаби нареди да ги поставят там след идването си; и храмът да изплува от мрака. Или това е само кулиса на храм? Така се явява храмът на Яну. Ако не беше ходила там онзи ден с Якуб на литургия, щеше да си мисли, че зад фасадата на чудовищната постройка на Плечников не се крие вътрешност и че тези, които влизат в храма, просто се оказват зад кулисите.

Може би това плоско, двуизмерно виждане беше свързано с болестта й, болестта АLS - амиотрипична латерална склероза, която, казват, е много рядка. Онзи ден Яну прочете, че същата болест има и известният физик Стивън Хокинг, попадна й неговата “Кратка история на времето”. Така за болните от тази болест хората един ден се променят във фигури-сенки, прожектирани на платното на площада. Но дори и тогава, когато хората станат за нея двуизмерни, ще продължат своя спектакъл. Тя възприема само жестовете им, не разбира думите им, рядко ще дочуе виковете на децата, които си играят при фонтана, или повиквания - обичаен говор рядко достига до нея през затворения прозорец. А и това момиченце, което Яну кръсти Мириям, и след като се превърне в сянка ще профучава на ролковите си кънки така бързо, че останалите герои едва ще успяват да отскочат от пътя й.

 

Превод от чешки Станислава Григорова

Българската литература

© 2001 Литературен форум