Литературен форум  

Брой 10 (451), 13.03. - 19.03.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Димитър Липен

Възкръсване
Срещи с писатели

Продължение от брой 9

Стана дума за някои наши писатели. За Атанас Далчев Владимир Василев се изказа много ласкаво. Той много го цени. Още навремето в “Златорог” той писал някаква статия за защита на Николай Лилиев. (Николай Лилиев и сега тежко изживява карикатурата – закачка в “Литературен фронт”), който бил нападнат пак със статия от Атанас Далчев и Димитър Пантелеев. Владимир Василев дори в тая си полемична статия дал признание на Атанас Далчев като поет. Сега Далчев не пишел, а само превеждал. (Последната му книга като че ли е “Ангелът на Шартър”.) В София го ценили, но нали не е от техните... Той бил приятен и интересен събеседник. И аз бях някога такъв, каза Владимир Василев, но сега... Все пак ако му дадели възможност само една полемична статия да помести в “Литературен фронт”, щял да предизвика буря, която лесно нямало да се забрави. Казал това на Н. Фурнаджиев и той казал: Знаем, знаем! (Димитър Пантелеев бил по-студен. Г. Караиванов бил “съветник” в някакво книгоиздателство. Директорът на “Хемус” – Хаджиев молил Владимир Василев да му издаде 7 тома (докато другите се молели на Хаджиев), 2 тома с полемични статии, на каквато иска хартия, с каквито ще букви и полета и дори Владимир Василев взел аванс, но нищо не направил. Трябвало да се напишат и нови работи и той все отлагал, досега. Жена му дори му се сърдела за това. Мъчно пишел. Не знам по какъв повод ме пита дали харесвам Блага Димитрова. Казах му, че не я намирам за нещо особено. (Не било вярно за Назъм Хикмет, че имала любов с него. Повод за тази клюка дало обстоятелството, че тя го придружавала в обиколката му из България, но била студена жена. (Казах, че тя и въобще други жени не ме интересуват - не съм отдал още нужното, което заслужава моята жена.) Владимир Василев се засмя (искал да ме изпита) и каза, че се шегувал. Жена му много пъти се сърдила за такива шеги, които някои хора можело да вземат и за сериозно внушение. (Това по повод на неговите стихове. Аз казах, че нямам и не мога да пиша сега такива лични, интимни, любовни стихове.)

Владимир Василев каза за Шопен, че той утвърждавал живота чрез страданието си (нещо подобно каза) и че щял да спомене Шопен в статията си за Микеланджело.

Владимир Василев ме попита да вземел ли през тая година 2 месеца творческа командировка до Ловеч. Аз го поканих. Той обеща да ми прати и списание “Златорог”. Той говори носово и не всичко му се разбира. Много ценни мисли, изказани от него върху литературата не можах да запиша, а по памет не мога да възстановя.

Блага Димитрова като че ли не е много доволна от това как съм предал връзката между Жорж Санд и Шопен. (Ж. Санд – “тая груба жена” – както я нарече тя.) Свързвали са ги не само грижите на Жорж Санд към Шопен, но и нейната среда, нейната духовност.

В София продължава обсъждането на “На живот и смърт” от Димитър Ангелов.

Стана дума с Владимир Василев и за Дора Габе. Аз изказах съжаление пред него, че в Антикварната книжарница съм видял “Полски поети” (нейни преводи) и не съм купил тая книга. “Не ти трябва сега тя, каза Владимир Василев, само да си бъркаш ума с нея”. Но преводите били добри. “Вечерна песен на човека” от Ян Каспрович била поместена в “Златорог” и била много хубава (“свирчице ле, върбова” и пр.). Дора Габе все още неправилно и напразно обвинявала Владимир Василев, че той навремето не я бил утвърдил и затова и сега не й вървяло. (“Партизанката Вела”, изглежда, не е получила добра оценка.) Но, каза Владимир Василев, стихотворенията й бяха насила написани, измислени, макар че сме ги помествали”. Прозата й (за Добруджа и др.) била по-добра. Боян Пенев (мъж на Дора Габе) рисувал, композитор, свирел на цигулка (китара), бил много културен. С Владимир Василев били големи приятели.

Редакционната “колегия” на “Златорог” се събирала един път в месеца на гуляй. Но 1-2 души решавали въпросите по материалите за списанието. На разделяне Владимир Василев поръча да поздравя всеки поотделно в Ловеч.

Вълко Червенков не е отправял лични нападки срещу Владимир Василев, а на събрание на критиците-комунисти, в негово отсъствие, му направил упрек (изглежда, в смисъл, че не се е преустроил).

Владимир Василев ми каза да не изпращам “извадките” на “Шопен” до него и въобще да не разправям за него, защото това щяло само да ми вреди. От поемката за “Тодор Кирков” каза да му пратя на първо време 2-3 страници, но аз му казах, че ще пратя цялата. Александър Ликов (последният съпруг на Багряна – първият е Иван Шапкарев, бивш гвардейски офицер) бил много интелигентен човек, знаел няколко езика, красив, комунист, но от старите комунисти.

Багряна се плашела от първия си съпруг Иван Шапкарев, който по някой път я гонил и тя се криела в дома на Владимир Василев. При всички обстоятелства (и тежки – трагични) Багряна, поне по външен вид оставала равна, спокойна, говорела с един равен глас, като че ли нищо не е станало.

Пред инж. Ст. Младенов (преди да отида в София – януари 1955 г.) Блага Димитрова му казала: “Лепавцов не е познат в София, но всички тук го знаем като голям поет”. (И още: “Той от нас пише по-хубаво”.)

На 26 май 1955 г., четвъртък, Владимир Василев дойде в Ловеч с рейса от София. Посрещнахме го аз, Методи Цветнолюбов, Стоян Младенов и Васил Стоянов. Отидохме у дома. На 29 май – неделя сутринта заминахме с влака за Троян: аз, Владимир Василев и д-р Еврев и се върнахме вечерта пак с влака. Денят беше хубав. Владимир Василев остана много доволен от пътуването. На обед бяхме у Димитър Гимиджийски, който макар и предупреден, не ни посрещна, но ни изпрати с д-р Еврев на гарата, под дъжда, който заваля. Те не изчакаха заминаването на влака и се измушиха незабелязано. Това направи впечатление на Владимир Василев. Същият си замина на 30 май 1955 г. в 11 ч. на обед. Изпратихме го аз, Рени, Спасчо и Стоян Младенов. Аз се връщах за цигарето му. Той не ми позволи да му плащам пътя до Троян, но плати и моя път. На 27 май 1955 г. местният театрален колектив при читалище “Гогол” изнесе комедията “Д-р” от Банислав Нушич за лекари от цяла България, дошли по случай обявяване на Ловешката болница за първостепенна – национален първенец. Входът беше с карти. Васил Вишневин вреди Владимир Василев с карта, тъй като Коста Христов отказа да му даде такава нарочно и трябваше да използва д-р Кръстев – управителя на болницата. Владимир Василев остана много доволен от играта и направи някои бележки пред мен, пред артистите и пред режисьора Цани Цанов (самодеец), който на другия ден дойде у дома и си взе бележки с молив в ръка.

Бащата на Владимир Василев бил от с. Жеравна, Котленско, а майка му от гр. Сливен. Сам той е роден в Бургас. Името му е Владимир Василев Матеев. Тай каза, че разбира от живопис и скулптура. По време на директорството му в Народния театър, той давал идеи на художника-декоратор. Пак по това време в София ставали демонстрации против Бернард Шоу (при даване пиесата му “Андрокъл и лъвът”). Тези демонстрации били организирани от студентите-кубратисти, които били подкрепяни от властта в лицето на тогавашния градоначалник. Озлоблението срещу Бернард Шоу идвало от някаква друга пиеса, в която английският писател описал българите като мръсни, не ходели на баня и пр. Владимир Василев не е чел библията. Той не обича глезенето пред деца. Когато стана дума за стихосбирката “Обич” на Младен Исаев, Владимир Василев като че ли не одобри цикъла стихове за жена му и детето му. За М. Цветнолюбов каза, че имал знание и разбиране.

Владимир Василев не намира голям смисъл и голяма полза от литературните кръжоци. Приятелските литературни кръгове са играли и играят по-голяма и ценна роля.

Оказа се, че и на него като на мен мислите започват да текат едва като вземе молив в ръка и седне пред лист хартия. И той бил стІен човек като мен. Казах му, че се интересувам от Пол Валери. Той каза, че Валери бил тежък поет. Като че ли не ми го препоръча.

От д-р Илия Еврев остана с добри впечатления – Еврев бил тих, спокоен човек – говорел тихо. От превода на сина на д-р Еврев на стихотворението “Венеция” от Алфред де Мюсе (от френски) както и от няколкото стихотворения, които аз му дадох, Владимир Василев остана доволен. Каза на баща му да му пишел да отиде при него в София.

За художественото майсторство Владимир Василев каза, че то не е нещо отделно – то е свързано със съдържанието. За Марин П. Славчев каза, че в цялата му стихосбирка от 50 и повече стихотворения се чувства претрупаност. Само 10-15 стихотворения можели да станат. Направи ми впечатление, че в стихотворението му “Моят роден град”, което добре се посрещна от писателите: Иван Мартинов, Челкаш, Боян Болгар и Радой Ралин, Владимир Василев беше зачертал доста неща (включително и оня образ, в който се казва, че авторът се боял да не капне дори капка мастило върху кръгчето на картата (географска), означаващо мястото на родния му град. С Васил Вишневин Владимир Василев се видя в деня на пристигането у нас. Той му предаде в един дебел плик критическите си бележки върху романа му “Сафина”, като му каза, че освен това всяка седмица ще му праща бележки върху отделни глави на романа. На другия ден Васил Вишневин беше задържан от органите на Държавна сигурност. Това развали настроението на всички ни. Въпреки поканата, Тотка Енева, Иван Цанков, Димитър Съботинов и Славчо Огнев не дойдоха и не се срещнаха с Владимир Василев. Четох на Владимир Василев едно мое набързо нахвърляно стихотворение за дете, което в ранното утро отива на училище и пее. Песента му разсейва тъгата ми и ме ободрява. Владимир Василев намери, че в него има претрупана образност и ме предупреди да не пиша в “тоналността на “Шопен”. Освен това в стихотворението нямало определена, завършена идея. Във връзка с това мое стихотворение той ми каза, че съм претрупвал с излишна образност, като Усин Керим. Владимир Василев харесва стихотворенията на Усин Керим въобще, както и последните му стихотворения, печатани в кн. 5 на списание “Септември” (особено второто). Владимир Василев цени Усин Керим и Иван Радоев. Цени искреността и чувството в тях. Но някои като че ли искали да унищожат Иван Радоев. (Това по повод на статията на Кр. Кюлявков във в. “Литературен фронт”.)

Когато стана дума за театър, Владимир Василев каза, че от Първата световна война насам най-голям успех на сцената имала пиесата “Тоз, който получава плесници” от Леонид Андреев (негова постановка). Той (Владимир Василев) поставял и други пиеси: “Жена без значение”, “Топаз” от Марсел Паньол и др. Само Кръстю Сарафов можел да играе “Големанов”. Той играел гениално. Владимир Василев каза, че той въвел Нели Карова в Народния театър, а заради Зорка Йорданова вкарал цяло студио в театъра. Огнянов (Сава) бил влюбен в Зорка, а Владимир Василев ревнувал. (Това като го разправяше на мен и Рени Владимир Василев се смееше.) Понеже няколко пъти става дума за Атанас Далчев ме пита дали съм го чел (аз му казах, че много малко), аз го запитах – нима той иска да пиша като Атанас Далчев. Той отговори отрицателно. Казал ми за Атанас Далчев, защото го ценял. Далчев имал кратки стихотворения, във всяко от които имало завършена и дълбока мисъл. Казахме му с Методи Цветнолюбов, че четем книгата на Густав Лансон (Владимир Василев се изненада, че била преведена на български – той я имал на френски) и той каза, че това е “най-хубавата история на френската литература.” От него разбрах, че дори Богомил Нонев си носил книгата, преди да я напечата, за преглед при него.

На другия ден след заминаването на Владимир Василев се срещнах с проф. Андрей Стоянов в Детската музикална школа. Ходихме на “Стратеш”, четох му “Шопен” и пр. (Андрей Стоянов също пишел някакви “импресии” върху прелюдиите на Шопен. Дадох му да прочете “извадките“ от “Касандра”.) Проф. Андрей Стоянов говори с голямо уважение за Владимир Василев. Чуди се как Василев се е откъснал от София да дойде в Ловеч. Той навремето не излизал от София. Едвам веднъж се откъснал да отиде до Чам-Кория. Проф. Андрей Стоянов каза, че се канил да го посети. Поръчах му да го поздрави от мен. (Впоследствие Владимир Василев ми писа, че професорът наистина го посетил и му предал моя поздрав.) За покойната съпруга на Владимир Василев по-рядко ставаше дума. Но той пак каза, че не може да си прости, дето не я извеждал от София. Когато иска да направи бележка за нещо, което не му харесва или иска да получи, Владимир Василев го прави деликатно. И той като мен в списание “Септември” четял стихотворенията и някоя критика, а дългите разкази и спомени не четял. В критичната статия на Пантелей Зарев за “интимното в нашата лирика” Владимир Василев намерил много грешки. Той продължава да пуши много въпреки прекараните болести. Развалил осиновяването на племенницата си и с квартирантите си говорел само по необходимост – официално (откакто му се загубили парите, които спестил за паметник на жена си). В София той се държал много по-строго и сериозно, отколкото в Ловеч. От Ловеч е с много добри впечатления. Харесват му и природата, и хората.

Спомням си, че когато Владимир Василев беше болен в банковата болница, аз писах на Елисавета Багряна да го посети, като й напомних колко много той е направил за нея – за утвърждаването й като поетеса.

 

Владимир Василев и Александър Геров1956 г.

На 10 IV. 1956 г. се срещнах с Владимир Василев в София. Същата домашна обстановка. Никой предмет не е поместен. Масата отрупана с книжа. С Владимир Василев се срещнах два пъти: преди и след сключването на договора с издателството за “Шопен”. Той искрено и много се радва на моя успех, в който има голям дял. Дадох му 500 лева сега, като хонорар за “Шопен”, тъй като авансът беше само от 3680 лева и трябваше да купя някои необходими неща. Той отказваше много да ги вземе, но аз настоях. Казваше, че се чувствал неудобно пред самия себе си. За посвещение на “Шопен” на него счита, че не е тактично да го правя сега. Ходихме в новооткрития ресторант “Ален мак” на бул. “Сталин”, бивша “Витошка”, където вечеряхме. (Аз платих вечерята по случай сключване на договора за издаването на “Шопен”.)

Стана дума и за Атанас Далчев. Канили го да му издадат стихотворенията – “Ангелът на Шартър”, но той не искал – да не го ядат след това.

Много пъти подчертава това, което му писах във връзка с поисканата от него декларация (самокритика), за която споменава в речта си на 11.ХII.1955 г. В. Червенков – че така както той постъпи ще бъде най-умно и най-необходимо. Този пасаж от писмото ми той чел на сестра си. Владимир Василев живее със сестра си и един мъж – роднина (негов шурек). Заварих при него и бащата на жена му – над 80 години човек, който ми се оплака, че неоснователно го лишили от пенсия. Казах му за излиянията на Борис Денизов към Р. Той се позасмя. Някога Денизов играел лъва в пиесата на Бернард Шоу – “Андрокъл и лъвът”. През време на скандала се обърнал към публиката. Имал дрезгав глас, за специални роли.

С Иван Мартинов и семейството му ходихме в “Клуба на съветските граждани”, където пущат с пропуски. Домакин бях аз. Владимир Василев е много тактичен и умен човек. Съветите му са винаги мъдри и бащински. В деня, в който бях в София, при него идвала Блага Димитрова, но той нищо не й споменал за мен – за “Т. Кирков”, “Шопен” и пр.

Заварих при него сина на д-р Еврев – Тошко Еврев (студент по медицина). За него Владимир Василев каза, че е даровит младеж. Тежи му някак ангажиментът, който поел към Васил Вишневин по отношение на романа му “Сафина”. На Славчев по-леко четял стихотворенията, защото били малко и четял вечер по две-три... Материално Владимир Василев не е добре. Балтонът му е изтъркан и прокъсан. Разделихме се сърдечно...

На 8 и 9 май 1956 г. аз отново се срещнах с Владимир Василев в София. Стана дума за стиховете на М. Славчев. Каза, че сами за себе си са добри, но че тъкмо при тях може да се говори за “старомодност”. Не се чувства в тях личният живот на автора.

Казах му на смях, че Б. Денизов продължава да пише писма на Р. Той каза, че навремето всички писатели и артисти били влюбени в жена му; че на един “голям човек” той писал отговора на жена му – благороден и учтив отговор.

В София ходих, за да взема още 35 на сто от хонорара на “Шопен”, но ми дадоха само 2 760 лева, от които на Владимир Василев дадох само 250 лева (за да дойде в Ловеч). Той насила ги взе. Н. Фурнаджиев одобри поправките ми и каза, че поемата е готова за печат. Беше много любезен. Благодарение на неговата и на Иван Мартинов намеса пред директора на издателството - Станимир Лилянов, и благодарение на намесата на Владимир Василев пред чиновника Стефанов, работата се уреди – взех пари.

Владимир Василев в понеделник вечер ме води в един ресторант, а на другия ден на обед в стола на писателите, където обядвахме заедно с Иван Бурин и ме запозна с Младен Исаев, току-що завърнал се от Чехия. В дъното се хранеше Марангозов. Той е приятел на Владимир Василев – подарил му някакви дрехи. Владимир Василев не е добре материално. Дрехите му са стари и износени. Въпреки политическото положение той работи и дори искал да направи изложение по повод намека на Вълко Червенков.

По същото време ходих в редакцията на “Септември” – при Багряна. Тя ми върна “Т. Кирков” за поправки. Пак спомена за “старомодни” думи, за “шаблонно “ написване на поемата, поиска да пиша нещо повече за бащата на Кирков – да го дам в семейството, каза да махна “епилогът” и пр. Владимир Василев не се съгласи с нея (с изключение на епилога). В момента когато отидох при нея, тя по телефона уреждаше “Вечер на световната поезия” и влизаше във връзка с нашите най-добри артистки и артисти за рецитации. В момента говореше с жената на Иван Димов и от нея разбрах, че той след представлението “Салемските вещици” се почувствал отново зле и постъпил в болницата. Очите й се просълзиха.

От 15.VI. до 19.VI.1956 г. се срещнах с Владимир Василев в Ловеч и Троян. Той пристигна с влака на 15.VI.56 г. следобед. Посрещнахме го: аз, Васил Стоянов, Стоян Младенов и Маргарита Ралчева. Всички се отбихме у нас. Пихме ракия. На другия ден късно следобед го водих с файтон в “Дръстене” – стигнахме до завоя на “Куко – Нано”. Отбихме се и разгледахме една тясна уличка във “Вароша” с интересна къща с много чардаци. Владимир Василев подчерта, че “къщите си притискали една в друга от страх”, помена нещо за малките решетъчни прозорчета, за чардаците, не било достатъчно само да се каже, че светлината трудно прониква в тях – трябвало да се каже образно. Като кажеш – “комините високо издигнати в небето” – нищо не казваш. Ако се каже примерно - “Комините като дула издигнати в небето” – е вече нещо по-друго (като дула на оръдия). От разходката с файтона той остана много доволен. Вечерта бяхме на хижата. На другия ден бяхме на вечеря у Ст. Младенов. В понеделник – 18.VI., заминахме с Р. и Вишневин за Троян и оттам на Троянския манастир, където спахме, а вторник в 10 ч. Владимир Василев през Карлово замина за София.

Впечатленията от разговорите предавам откъслечно – по памет. За “Танцът” Владимир Василев каза, че е по-добър от първата редакция, но още не е това, което трябва да бъде. “Менуетът” трябва да се напише другояче. Той го виждал ясно как, но няма как да ми го каже, за да го разбера. При “Танцът” трябва да изхождам от музиката – например Стравински. Менуетът – фарфорни статуи и пр. Препоръча ми да прочета работите на Чавдар Мутафов – напр. “Приказки в рококо”, “Бал” – може би те ще ме подсетят как да стане. Но написването на “Танцът” било върховно изпитание. Като че ли Владимир Василев се съмнява дали ще мога да се справя с тая тема. Каза да работя само върху първото стихотворение от “Танцът”. Да не давам своето отношение към играещите, а да дам как зрителят вижда танцуващите. В първото стихотворение може да дам танцуваща двойка. Пита ме гледал ли съм “Умиращият лебед”. Питах го за Ив. Пейчев – имал някои хубави работи. “Но какво от това? – казва той. – Хубави работи може да има при много, които пишат, но работата не е там. Трябва да се има предвид, че нашата поезия е стигнала едно ниво, което трябва да се мине”. Съгласи се с мен, че трябва да имаме предвид какво е постигнато в световната поезия. Не харесва Лъчезар Станчев – “посредствени работи”, Стефан Станчев и пр. Не е доволен от последните стихотворения на Иван Радоев в “Литературен фронт”, бр. 24/14.VI.1956 г.

По някакъв повод Владимир Василев каза: “Аз се саморазяждам”. За Славчев каза, че имал 10-15 стихотворения по-хубави от 100-те, които му изпратил. Не одобрява съчинителството и уйдурдисването на стиховете му – стихотворението за ковьора. “Един лъч се отрази в езерото – Е, какво от това?” Като че ли пµ харесва Т. Еврев – такова е впечатлението ми. Майката на Т. Еврев ми каза, че научила от Тошко, че когато последният четял някои стихове на Владимир Василев, последният се просълзявал. Въпросът е в поезията да остават малко, но силни, оригинални работи, които се запомнят.

Владимир Василев е много чувствителен. Не обича да му се говори много високо, с фиксиране, предпочита да мълчи и започва да говори – “възпламенява се”, само когато го “провокират”. Възмути се от последното издание на Ботевите стихотворения с излишните и нескопосни илюстрации на Борис Ангелушев. Не харесва заглавието на последната пиеса на Сл. Красински – “Рицарят на честта”. Не одобрява промяната на заглавието на “Касандра”. Трябва да излезе с псевдоним Димитър Липен, защото Лемето компрометирал името Лепавцов, а Младен Исаев и Ламар не го харесвали.

“Албена” трябвало да играе красива артистка. Каза, че Рени може да отиде в Троянския държавен театър на постоянна работа само ако наложат сериозни материални причини. Интересува се кой ще играе Куцара в “Албена”. И той е на мнение, че около МХАТ се вдига прекомерно голям шум. Този театър не може да играе всякакви пиеси: Голдони, Молиер, Стриндберг. Станиславски разработил теория на Вайнгарт (?!). Владимир Василев каза, че всеки критик имал и егоистичната амбиция да се изтъкне, като открие и наложи някой писател. За мен бил амбициран. Михаил Кремен постъпил подло като се опитал да изложи Никола Фурнаджиев чрез Владимир Василев, понеже Никола Фурнаджиев не одобрил книгата му за Яворов. На гроба на Емануил поп Димитров владиката Стефан произнесъл академична литературна реч за творчеството му. Някои лица не се поддават на друг израз, освен естествения израз, който имат. За “съдбовността” при поетите направих възражение на Владимир Василев, като споменах Гьоте, Хофманстал. “Гьоте, каза той, е мъдрец философ”, но друго не ми възрази. Има много добри артисти, които могат да рецитират и обратното. Добре е рецитирал Огнянов. Иван Димов не е голям рецитатор.

На 10 септември 1956 г. заминахме с Рени за София, понеже книгата ми “Шопен” беше вече излязла от печат и трябваше да получа остатъка от хонорара си. Първата вечер, по липса на места, спахме: аз – в хотел “Люлин”, а Рени в насрещния хотел. На другия ден се събрахме заедно. Още тогава аз успях чрез Любен Горчев (от издателството) бърже да си уредя сметките и с чек от издателство “Български писател” изтеглих от Спестовна каса, Коларовски район, сумата 13 280 лева.

Ходихме с Рени у Владимир Василев. Същата обстановка. Един ден (от 7-тях дни, които прекарахме в София) обядвахме в стола на Съюза на Българските писатели, където обеда плати Владимир Василев. Там видях някои от писателите, които съм виждал по-рано на същото място: Марангозов и др. По едно време дойде Блага Димитрова и явно, през цялото време, се правеше, че не ме вижда (и въобще, че никого не вижда на нашата маса). Тя седна на една отсрещна маса наблизо, на която бяха няколко души писатели, между които беше и Ламар. Като постоя малко, тя си отиде. Блага Димитрова влияе на Багряна и това е, може би, причината да не представят на редакционната колегия поемата ми “Тодор Кирков” и да търсят, с нищо неоправдани, претексти, за да не я напечатат в списание “Септември”. Сам Владимир Василев не може да разбере защо се правят тия пречки. На Владимир Василев дадох само 1000 лева – много малко. С тия пари той си купил плат за балтон. С другарите от издателството: Любен Горчев, Любен Петров и Евгени Клинчаров отпразнувахме излизането на книгата в сладкарница “Шанхай” на ул. “Граф Игнатиев”, където продават спиртни напитки. (Стефан Стефанов отсъстваше, защото бе повикан на военно обучение в Търново.) С Владимир Василев, Никола Фурнаджиев и жена му (симпатична добра жена) отпразнувахме “Шопен” в Руския дом. Владимир Василев беше неразположен, но заради мен дойде. Той яде малко (само риба) и нищо не пи. Също и Фурнаджиев не иска да пие много, защото предната вечер били на същото място с Иван Радоев (който бил назначен за драматург на Народния театър – гр. Сливен) и много закъснял. Владимир Василев не искаше пред Н. Фурнаджиев, и въобще, да проявявам отстъпчивост и преклонение пред авторитети. Да не се съгласявам със всичко, каквото ми се каже, а да споря, ако е необходимо.

През цялото време, докато бях в София, Владимир Василев беше много внимателен, много любезен. На прощаване целуна Рени по челото. Подарих му екземпляр от “Шопен”. Също – на Светослав Минков, когото намерих в редакцията на списание “Български воин” на ул. “Граф Игнатиев” № 1. Един екземпляр от “Шопен” и една фаянсова ваза подарих и на Иван Мартинов. (Тези бележки пиша едва на 11 ноември 1956 г. и затова много неща от това, което казаха Владимир Василев и Николай Лилиев съм ги забравил.)

 

1957 г.

На 15.V.1957 г. заминах за София поради внезапната смърт на брат ми Любен. След погребението се срещнах на два пъти с Владимир Василев в дома му. Същата обстановка. Масата отрупана с ръкописи и книги-стихосбирки от млади съвременни автори, една оригинална стихосбирка (на френски) от Аполинер. Сбирката от нашите автори беше от: Павел Матев, Климент Цачев, Валери Петров и други. Владимир Василев ми даде едно писмо, написано за мене, непуснато още в пощенската кутия. Четох го пред него. В двата разговора той ми каза, между другото, че взел рецензията на проф. Тамара Янкова от “Пламък” (където се скарал с Тодор Генов и Ефрем Каранфилов) и я дал на един от младите редактори на списание “Септември” за евентуално напечатване. Ако това станело, щяло да бъде хубаво – да оправи белята на Лазар Цветков. Дори младият редактор на “Септември” смятал, че рецензията на Л. Цветков не била отрицателна. (Но Владимир Василев, изглежда, е на друго мнение.) Каза ми, че в списание “Септември” постъпила още една рецензия за “Шопен” от един млад поет – Димитър Василев (който ходил при Владимир Василев да му преглежда стихотворенията), подобна на Л.-Цветковата. Критикувал “образността” и др. Казах на Владимир Василев какво ми е казала Багряна за стихотворенията, които й бях изпратил: “Танцът” и “Елегия”. Че тя намира, че в “Танцът” анапестът и амфибрахият не били напълно спазени, че за танцьорката бил писал вече Дим. Дублев, че сега, след събитията, повикът бил за друга тематика... Аз казах на Багряна, че има кой да напише стихотворения за това. Бяха при нея Вътю Раковски и Найден Вълчев, с които се запознах. За Найден Вълчев Владимир Василев каза, че имал лек, пушкиновски стих. За стихотворението “Елегия” Багряна каза, че било “сантиментално” и написано в дух и с изразни средства от преди 20 години. Тя, Н. Вълчев и В. Раковски много харесаха последната строфа на стихотворението и специално образа: "Смрачава се. На капки днес изтича кръвта на тоя бледен, късен ден.” Владимир Василев намира за по-добри (с такова впечатление останах) стихотворенията на Иван Радоев, Божидар Божилов, Д. Дублев и др. Не харесва “муцуната” на Павел Матев. Много му било мъчно, “особено за мен”, че не можел нищо да направи, за да ни наложи. Бил можел да напише много хубава рецензия за “Шопен” и да каже “истината” за моята поема. Освен рецензията на Димитър Василев (“незначително поетче”) била постъпила рецензия за “Шопен” от Стара Загора (обясних на Владимир Василев, че тя е от Хинко Чернев), но нямало и двете да се напечатат. Владимир Василев говорил за мен за приемането ми в СБП (Съюза на българските писатели) с Иван Мартинов и Александър Муратов (Христо Мишев – мой съученик – председател на секция “Поети” при СБП), който казал, че ме познавал. Обадих се по телефона на Муратов и отидох при него в редакцията на “Пламъче”. Както споменах по-горе, оказа се, че това е старият ми приятел от ученическите години – Христо Мишев (от с. Ясен, Плевенско) на когото Ал. Муратов било псевдоним. Муратов обеща да ми окаже съдействие по приемането ми в СБП, че ме имали предвид заедно с още няколко души. Тая година щели да приемат по-малко членове. Приемането не ставало с молби от желаещите, а по инициатива на ръководството на секцията “Поети”, от събранието на поетите, с одобрението на Президиума на СБП. Казах на Муратов за поведението на Радой Ралин. Той ми каза, че Ралин бил своеобразен, човек на настроения и пр. Муратов мислел Лазар Цветков за друго лице. Закани се и на друг “критик”, който се подвизавал (ако не се лъжа – Куюмджиев) (?!). Имало изгледи да се измени процедурата по приемането на членовете на СБП - от общото събрание. Муратов иска да се освободи от председателството на секция “Поети”, защото имал много неприятности. Харесал “Шопен”, личал поетът в него, но можело да се направят бележки по образността, езика и пр. Щял да настоява да бъда приет за член на СБП.

С Иван Мартинов се видях в Славянския комитет на бул. “Руски” № 5. Каза ми, че щял да заминава за Чехословакия, между другото и да се лекува – преуморен бил, главоболие, нервите. Оплака ми се, че материално не бил добре. Хонорара от последните си книги изял на зелено, а и инак не бил добре – след назначаването на Вълко Червенков за министър на културата. Обвини Никола Фурнаджиев в създаване на груповщина в СБП. Трябвало да си гледа само поезията. Каза ми да почакам до есента, за да бъда приет в СБП, защото сега имало настроение против мен. Радой Ралин (“най-голямата клюкарка между писателите” – както го нарече Иван) му четял писмата.

Прочел и моите и казал, че щял да гласува против мен, когато стане въпрос за приемането ми в СБП. Освен това против мен е говорил и Климент Цачев, на когото Иван Мартинов под секрет ми каза, че една русенлийка (вероятно Мара Пенчева-Кирякова) му чела мое писмо, в което й се оплаквах от Лазар Цветков. Трябвало да почакам, за да се изживее тая работа. Владимир Василев смята, че Н. Фурнаджиев и Атанас Далчев ще ме поддържат. Говорих и с Никола Фурнаджиев, но не му казах за Радой Ралин, нито за Климент Цачев.

Владимир Василев вече привършваше доклада си за “Конструкция на стихотворението”. Подсетих го за някои неща и той си взе бележка. Потърсих Николай Лилиев в Народния театър, но ми казаха, че е болен. Владимир Василев каза, че трябва 2-3 мои стихотворения да се напечатат някъде.

По покана на Женя Марчинкова, преподавателка по пиано в Интерната за даровити деца и юноши - София (закрит в момента) да взема участие в две Шопенови вечери, на 12.ХII.1957 г. (четвъртък) заминах за София с рейса. Предварително бях поканил много мои познати от София, после им съобщих, че заради концерта на Шостакович нашите вечери няма да се състоят, после в София, по телефона, поканих някои от тях. Едни дойдоха, други (възпрепятствани) не дойдоха. Между тях беше Елисавета Багряна, която заминавала вън от София, където строи вила. Беше много любезна (по телефона), каза когато ида друг път в София непременно да й се обадя. Тя била взела живо участие в “перипетиите” по издаването на моята поема “Шопен”, имала живо отношение към нея и пр. Не дойде и Димитър Икономов, с когото говорих по телефона и на когото казах да доведе някои от моите познати от Полското посолство. Там бил останал само военният аташе - генерал Мороз. Изглежда, че първият секретар (който бил лагерник в Освиенцим) е отзован. Говорихме за превода на полски на моята поема. В Полша дали положителна рецензия за нея. Обаче издателствата минали на самоиздръжка. Трябвало известно време да издават сензационна литература (западноевропейска), за да наберат средства, след което било възможно превеждането и издаването на полски език на моята поема. През м. февруари 1958 г. щял да дойде г-н Лейфел, главен директор на издателствата в Полша, когато щял окончателно да се разреши въпросът за моята книга.

Отседнах в хотел “Москва”. Най-напред отидох в редакцията на списание “Български воин” да потърся Младен Исаев. Намерих го. Посрещна ме надуто и хладно. Показах му писмото на полковник Сивриев. Каза ми, че не бил чел още моята поема “Тодор Кирков”. (Един от двамата лъжеше.) Определи ми в събота на 14.ХII. 57 г. след 10 ч. да отида отново при него. Пита ме какво работя.

Предната вечер, още с пристигането си от Ловеч, потърсих в редакцията на детското списание “Пламъче” Александър Муратов (Хр. Мишев). Говорихме по моето кандидат-членство за СБП. Каза ми, че наскоро се били събрали и разменяли мисли по приемането на 2-3 нови членове. По принцип, поради изборите и преди годишното събрание на СБП, ръководството решило да не се приемат засега нови членове. Може би това щяло да стане след 2-3 месеца. За мен първи подигнал в моя полза въпроса Николай Марангозов (говорил му е Владимир Василев), обадил се и Ал. Муратов. Далчев нищо не казал. Другите си мълчали. Не били чели поемата. Иван Радоев бил “важен”, “надменен”, а “най-опасен” бил Радой Ралин. Ал. Муратов обеща да говори на В. Ханчев, Ат. Далчев и др. След това говорихме за “Тодор Кирков”. Харесвала му поемата (с изключение на отделни думи), не му харесвал прологът. Имало силни драматични моменти - обесването и др. Дадох му “Касандра” - чете от нея. Пак направи бележки за отделни думи и пасажи, които биха могли да се съкратят. Хареса я. Каза: защо не предложа “Касандра” в някое издателство за печат - поемата схващал като поема за мира. Във връзка с моето кандидат-членство в СБП, каза ми да му пиша подробно какво съм писал, къде съм печатал, за да запознаел членовете на ръководството с моето творчество. След това излязохме заедно. Тръгнахме по бул. “Руски”. Отбихме се в една книжарница. По пътя стана дума за полковник Сивриев и за мнението му за “Т. Кирков” - за “хронологията” и пр. Муратов каза, че Сивриев пописвал разкази и стихотворения, но стихотворенията му били слаби. Стана дума за преводите на Муратов от френски. (Той завършил френска филилогия.) Не харесвал много Жерар де Нарвал, Робърт Бърнс - “стари” били. Срещнахме Мимо и Хрипсиме Мелкомян (завършили гимназията за чужди езици в Ловеч през 1956 г.). Поканих ги за “музикалните вечери”, но не дойдоха. Не дойдоха и Нора Крачунова, както и Елена Влашка, която била болна. След като се разделих с Александър Муратов, отидох в дома на полковник Петър Станчев, гл. редактор на в. “Народна отбрана” на ул. “Сан Стефано” № 14б. Посрещна ме жена му и ме покани да вляза. Хубава обстановка. Пианото и мебелите в калъфи. Предадох писмото, което ми беше дала дъщеря й Боряна и говорихме за нея. Поканих ги за “вечерта”. Др. Станчева ми предложи пари, задето съм занимавал Боряна. Отказах категорично.

В петък сутринта към 10.30 ч. отидох в дома на др. Женя Марчинкова на ул. “Генерал Столетов” № 35. Стара едноетажна къща в градина. Хол със стълбище за нещо като полуетаж, където има библиотека. Отстрани две стаи. В едната две пиана - едно от “Блютнер”. На него голям релеф на Шуман. На стените релефи на Брамс, Моцарт и Шопен (голям и малък), изработени от скулпторката Мара Георгиева (която е работила централната фигура на паметника на Съветския воин и казват - най-добрия бюст на Георги Димитров).

Мека мебел и обикновени столове. Владимир Василев много хареса обстановката, намери я “артистична”. Другарката Марчинкова е около 50-годишна жена, висока, стройна, с възчервеникаво лице, косата й - цялата бяла, къдрава, младежки подстригана. Много сърдечна, открита. Приятно и звънливо се смее. Очарователна жена. Говорихме с нея за предстоящите “вечери”. От телефона й се обадих на Иван Мартинов. Отидох в “Славянския комитет” на бул “Руски” № 5, но Иван Мартинов току-що излязъл с Никола Ланков. Останах да го чакам. Използвах телефона му да се обадя тук-там. Говорих с Буря - съпругата на Марко Иванов. Тя е малко разочарована от някои другари в Ловеч, които я въртяли за някакво удостоверение и й го дали с такова неблагоприятно съдържание, че тя си го запазила за “спомен”. Стана 12 ч. Тя си тръгна и ми каза, че мога да остана да чакам Иван Мартинов - имала ми “пълно доверие”. Дойде Иван. Говорихме по въпроса за моето приемане в СБП. Обеща да даде още същата вечер “Шопен” на писателя Крум Велков. С Радой Ралин не бил в добри отношения, понеже го поканил да освободи стаята му, за нуждите на децата му, а той довел и майка си. Каза ми, че одобрили в редакцията на “Славяни” един разказ на Васил Стоянов. Обеща да говори на някои членове на ръководството на секция “Поети” при Съюза. Поканих го за музикалните вечери, но бил зает.

Следобед - същия ден (13.ХII.1957 г.) отидох към 4 ч. в дома на Владимир Василев. (В четвъртък вечерта го търсих, но го нямаше - оставих му едно бурканче с пелте от мушмули от д-р Еврев и една кутия лимонени резенки от мен.) Същата обстановка. Масата отрупана с книжа. Казах му за срещите си с Александър Муратов, Иван Мартинов и Николай Лилиев. Той не одобри “фаталистичната теория” (кавичките са мои) на Николай Лилиев и това, че той смята, че София не ми е необходима. (През м. февруари 1957 г. Владимир Василев е ходил в дома на проф. Тамара Янкова, за да допълни тя отзива си за “Шопен”. Това той ми каза по телефона.) Владимир Василев като че ли негодува, че Николай Лилиев не стъпил в дома му, откакто починала жена му. Когато влязох при Владимир Василев, той ми каза: “Друг път да ми не идваш с каскет”. Владимир Василев не е съгласен и се ядосва на казаното от подполковник Сивриев за “Тодор Кирков” - че имало “хронология” и “констатации” за сметка на поетическото чувство. Обеща да даде “Шопен” на Атанас Далчев, да говори с Борис Делчев и Радой Ралин, а с Иван Радоев било лесно - последният го бил слушал. Владимир Василев дал някому единия екземпляр от ръкописа на “Касандра”, но забравил кому. Решихме да отида при Никола Фурнаджиев, да му подхвърля за “Касандра” - би ли я прочел, но Владимир Василев ми препоръча да му я дам, след като той я прегледа и я поправя, инак имало опасност Фурнаджиев да не я приеме в тоя й вид, да вземе отношение, което после не може да се промени и пр. Владимир Василев се оплака, че имал изоставена работа - още не можел да приготви статията си от доклада си за поезията. Оплака се, че с пенсия и доход от 400-500 лв. трябвало да се грижи за себе си, за сестра си.

Новият закон за пенсиите влошавал положението му. Нямало да може да получава и малкия доход от издателство “Български писател”. “Сам имам нужда някой да се грижи за мен, а трябва да се грижа за другите” - каза той. От мен (от “Шопен”) имал балтон, а от романа на Ана Каменова - нещо друго. Поканих сестра му да дойде на музикалната вечер, но Владимир Василев ми каза, че тя всяка събота имала среща с приятелките си. Отидох към 5 ч. в издателство “Български писател” при Никола Фурнаджиев. Заварих го, че поправя стихове. Беше любезен. Поканих го. Той взе адреса на Женя Марчинкова. И жена му, на която се обадих по телефона, взе адреса. Подхвърлих му за “Касандра”. Каза, да му я дам, щял да я прочете с удоволствие. Преглеждал в момента чужди стихове. В 6 ч. отидох при Николай Лилиев в Народния театър. (За срещите си с Н. Лилиев по това време, както и в други години, пиша отделно.) Той ми беше дал билет-гратис за “Филумена Мартурано”. В 19 ч. се вдигна завесата на Народния театър. И трите действия при една обстановка. Бях в средата на един от първите редове в партера. Пъстра публика. Италианска комедия, по-скоро драма с комичен ефект. В играта блестеше Зорка Йорданова. На 14.ХII., събота, сутринта ходих на френската изложба на книги в Държавния университет. Повече ми направиха впечатление сполучливите репродукции от картини на Пикасо (“Арлекин” и др.); Дега и Реноар. Казват, че нашите българановци откраднали към 150 книги и след това забранили пипането им. На отиване, срещу Военния клуб срещнах проф. Тамара Янкова. Беше любезна. Каза ми, че говорила за мен и за моята книга с жената - полякиня - на др. Чудомир Петров - някакъв фактор в Комитета за връзки с чужбина, и ми препоръча да отида да му се обадя. Потърсих го на бул. “Руски” № 5, но го нямаше. (После научих, че бил в Полша.)

От там отидох при Младен Исаев в редакцията на “Български воин”. Говорих с подполковник Сивриев за “Тодор Кирков”. (Нямало според него задълбочаване в душата на героя, нямало преживявания, формата била остаряла, Вазовско, имало хронология, голяма била, по-хубаво да съм я дадял във Военното издателство). Не съм ли познавал Петър Лаловски? За Муратов каза, че бил “ординерен”; да не съм слушал стари писатели като Владимир Василев. И др. Младен Исаев ми каза почти същото. Някои места му харесвали, някои - не. Имало тук-там литературни изрази. Трудно се пишели поеми. “Шопен” не бил чел. Показах му “Касандра”. Беше по-любезен. Взех си ръкописа. Сивриев едва сега разбра, че съм издал книга - “Шопен” - облещи очи като му я показах. Преди това обаче каза, че в “Тодор Кирков” се чувствала култура и вещина на стиха. Имало силно драматични моменти.

Следва

Българската литература

© 2001 Литературен форум