Литературен форум  

Брой 10 (451), 13.03. - 19.03.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Иван Бунин

Окаяни дни

Продължение от брой 9

Одеса, 1919 г.

 

16 април

Вчера се поразходихме преди вечеря. Неизразима тежест в душата. Тълпата, която сега пълни улиците, е физически непоносима, уморих се до смърт от тази скотска тълпа. Да можех да си почина, да се скрия някъде, да замина, например в Австралия! Но отдавна вече всички изходи, всички пътища са затворени. Сега до Големия фонтан да идеш – и това е безумна мечта: и не може без разрешение, и ще те убият като куче.

Срещнахме Л. И. Халберщат (бивш сътрудник на “Русские ведомости”, на “Русская мысль”). И този се е “пребоядисал”. Той, до вчера уж белогвардеец, който плака (в буквалния смисъл) при бягството на французите, сега си е намерил топло местенце във вестник “Голос красноармейца”. Крадешком ни прошепна, че е “напълно смазан” от новините от Европа: говорело се, че там твърдо били решили – никаква намеса във вътрешните работи на Русия... Да, да, на това му се казва “вътрешни работи”, когато в съседския дом посред бял ден разбойници грабят и убиват!

Вечерта отново се видяхме с Волошин. Чудовищно! Каза, че е прекарал целия ден с началника на специалния отдел (Юзефович), който имал “кристална душа”. Точно така се изрази: кристална.

 

* * *

Професор Евгений Шчепкин, “комисарят на народната просвета”, предаде управлението на университетите на “седем представители на революционното студентство”, на такива, казват, негодници, каквито посред бял ден със свещ да търсиш.

В “Голос красноармейца” има съобщение за “дълбокото навлизане на румънците в Съветска Унгария”. Всички сме безкрайно щастливи. Ето ти тебе и ненамеса във “вътрешните работи”! Но всъщност, не става дума за Русия.

 

* * *

Блок чува “Русия и революцията като вятър...” О, словоблудци! Реки от кръв, море от сълзи, а тях не ги е грижа.

 

* * *

Често си спомням онова негодувание, с което се посрещаха моите, според тях изцяло черни, изображения на руския народ. А и до ден днешен негодуват, и то кой? Точно хората, закърмени, израснали със същата литература, която в продължение на сто години е нападала буквално всички класи, т.е. “попа”, “еснафа”, занаятчията, полицая, помешчика, заможния селянин – с една дума всички до един, с изключение на някакъв “народ” – “безхлебен”, разбира се – на “младежта” и на просяците.

 

17 април

“Старият, прогнил докрай режим рухна безвъзвратно... Народът с пламенен, стихиен порив прекатури – и завинаги – изгнилия трон на Романови...”

Но защо в такъв случай още с първите мартенски дни всички обезумяха от ужас при мисълта за реакция, реставрация?

 

* * *

“Блажен е безумецът, който ще вдъхне на хората златна мечта...” Колко обичаше да каканиже това Горки! А тя мечтата е такава: да продупчиш главата на някой фабрикант, да му обърнеш джобовете и да станеш още по-голямо говедо и от този фабрикант.

 

* * *

“Революции не се правят с бели ръчички...” Защо тогава да се възмущаваме, че контрареволюциите се правят с желязна ръка.

 

* * *

“Утешься ради скорби всего Иерусалима!”

Цялото време до закуска прекарах в леглото със затворени очи. Чета книга за Савина – ни в клин, ни в ръкав, просто защото все нещо трябва да се прави, а какво точно, вече ми е абсолютно безразлично, тъй като главното ми усещане сега е, че това не е живот. И още, повтарям – изнурителното очакване: не може, Господи, да продължава така, няма начин да не ни спаси някой или нещо – утре, вдруги ден, може би още тази нощ!

 

* * *

Сутринта беше сиво, по пладне валя дъжд, вечерта се изсипа порой.

На два пъти излизах да погледам първомайското им празненство. Наложих си го насила, тъй като от подобни зрелища буквално ми се обръщат вътрешностите. “Аз някак физически усещам хората”, е записал веднъж Толстой. Ето че и аз също. Това, което не разбираха у Толстой, не разбират и у мен, затова и понякога се удивляват на странността ми, на “пристрастността”. За болшинството дори и сега “народът”, “пролетариатът” са само думи, а за мен винаги са били очи, уста, гласове, за мен речта на митинга е цялото естество на човека, който я произнася.

Когато излизах следобед, гледам: струпал се на Съборния площад порядъчно количество народ, но стоят безсмислено, необикновено тъпо наблюдават целия този цирк. Имаше, естествено, процесии с червени и черни знамена, имаше някакви раздрънкани “колесници”, накичени с хартиени цветя, панделки и флагчета, в които стояха и пееха, утешаваха “пролетариата” актьори и актриси в бутафорни народни костюми, имаше “живи картини”, изобразяващи “мощта и красотата на работническия свят”, “братски” прегърнали се комунисти, “страшни” работници в кожени престилки и “мирни селяни” – с една дума, всичко както си му е редът, както е инсценирано по нареждане на Москва, на онази гадина Луначарски. Къде ли у някои болшевики свършва най-подлото издевателство над човека, най-гнусната покупко-продажба на душите и утробите, и къде започва известната част искреност, невротичната възторженост? Както например е предвзет и възторжен Горки! На Рождество в Капри нареждаше (окайки по нижгородски маниер): “Довечеро, драги мои, всички на мегдано: там, дявол го взел, народо невероятни чудеса ще показва – целио, разбираш ли, мегдан танцува, хлапета си дерат гърлата като дяволи, пукат плякала под самите носове на достопочтенните бакали, преметат се на ръце, надуват илядо свирки... Ще има, разбираш ли, неколко цехови процесии, ще се пеят чудни улични песни...” И в зелените му очички – сълзи.

Привечер бях на Екатерининския площад. Мрачно, мокро, паметникът на Екатерина от глава до пети е омотан, бинтован с мръсни, мокри парцали, увит с въжета и облепен с червени дървени звезди. А срещу паметника – специалният отдел, по мокрия асфалт като рядка кръв текат отраженията на червените флагове, провиснали под дъжда и особено жалки.

Вечерта почти целият град помръкна: ново издевателство, нов декрет – никой да не смее да пали лампа, въпреки че електричество има. А керосин, свещи не могат да бъдат намерени никъде и само тук-там зад капаците се мяркат оскъдни, мъждукащи светлинки: тлеят самоделно направени фитили. Чие е това издевателство? Естествено, в края на краищата, народно, тъй като се прави за благото на народа. Спомням си възрастния работник пред портите на сградата, където преди се помещаваха “Одесские новости”, през първия ден след идването на болшевиките. Изведнъж през портите се изсипа цяла тайфа момчетии с връзки току-що отпечатани “Известия” и с викове: “На одеските буржоа е наложена контрибуция от 500 милиона!” – Работникът захриптя, задави се от ярост и злорадство: “Малко им е! “Малко е!” – Разбира се, болшевиките са истинската “работническо-селска власт”. Тя “осъществява заветните копнежи на народа”. Известно е какви “копнежи” има този народ, призван сега да управлява света, развитието на цялата култура, правото, честта, съвестта, религията, изкуството.

“Без всякакви анекси и контрибуции с Германия!” – “Правилно, точно така!” – “Петстотин милиарда контрибуции от Русия!” – “Малко й е, малко!”

 

* * *

“Левите” приписват на стария режим всички “ексцесии” на революцията, черносотниците – на евреите. А народът не е виновен! А и самият народ по-късно ще припише всичко на някой друг – на съседа и на евреина: “Аз ли? Каквото аз, това и ти. За всичко евреите ни подкокоросаха...”

 

 

19 април

Отправих се, за да се залисам поне с нещо, да купувам хранителни запаси. Говори се, че всичко ще бъде затворено, няма да има нищо. И наистина лавките, които още работят, са почти празни, сякаш всичко е пропаднало вдън земя. Случайно в едно магазинче на Софийская попаднах на пита кашкавал. Цената фантастична – 28 рубли фунта.

У нас беше А. М. Фьодоров. Приятен човек, оплакваше се от бедственото си положение. Всъщност, лишен е и от последния си източник на доходи – кой би наел сега виличката му? А и той няма право да я дава под наем, тя е вече “народно достояние”. Цял живот работил, успял някак да си купи парче земя с истински кървави пари, да построи (затъвайки в дългове) къщурка – и ето, оказва се, че тя е “народна”, че там, заедно с твоето семейство, с целия ти тъжен живот, ще живеят и някакви “трудещи се”. Да се обесиш от ярост!

Цял ден върви упорит слух, че румънците са превзели Тираспол, че Макензен вече е в Черновици и дори че “Петроград е паднал”. О, как жадно го искат всички! Но това са, разбира се, измишльотини.

Вечерта бяхме с Н. в синагогата. Така страшно и противно е край нас, че ни тегли към църквите, към тези последни убежища, все още незалети от потока мръсотия, зверства. Но имаше твърде много театралност, хубаво е само от време на време: диво-страстни вопли, ридания, зад които стоят цели векове скръб, бездомност, изток, древни скитания – и Единният, пред Който можеш да излееш душата си ту в отчаяна, по детски горестна молба, пронизваща с вика си душата, ту в мрачен, свирепо-страшен, бавно утихващ рев.

Сега всички къщи са тъмни, целият град е потопен в мрак, освен местата, където се подвизават тези разбойнически шайки – там светят лампи, чуват се балалайки, виждат се стените, по които са окачени черни знамена с бели черепи на тях и надписи: “Смърт, смърт на буржоата!”

Пиша на светлината на вонящ кухненски фенер, догарят последните остатъци керосин. Колко болно и оскърбително е! Приятели мои от Капри, Горки и Луначарски, блюстители на руската култура и изкуство, които се изпълвахте със свещен гняв при всяко предупреждение към някой си вестник “Новая жизнь” от страна на “царските опричници”, какво бихте сторили сега с мен, залавяйки ме над това престъпно писание, край вонящия фитил, или хващайки ме как като крадец след малко го крия в дупката на корниза?

 

* * *

Прав беше метачът (Москва, есента на 1917 г.):

- Не, извинете! Наш дълг беше и е да доведем страната до Учредителното събрание!

Метачът, който седеше на прага и чу тези горещи думи – край него с бързи крачки отминаха спорещите – тъжно поклати глава:

- До какво обаче, я доведохте, кучи синове!

 

* * *

Първо меншевики, после камиони, после болшевики и танкове...

Камион – колко страшен символ стана той за нас, колко такива камиони има в най-тежките ни и ужасни спомени! От първия си ден революцията се свърза с това ревящо и смърдящо животно, препълнено първо с истерични и цинични дезертирали войници, а после – с отбрани каторжници.

Цялата грубост на съвременната култура и нейният “социален патос” са въплътени в камиона.

 

* * *

Говори, крещи, заеква, пръска слюнки,очите му, зад накриво увисналото пенсне, изглеждат особено яростни. Вратовръзката му се измъкнала отзад изпод мръсната памучна яка, жилетката до не знам какво лекьосана, по раменете на тясното му сако – пърхот, мазните редки коси – разчорлени... И ме уверяват, че тази гъсеница е преизпълнена, видиш ли, с “пламенна, беззаветна любов към човека”, с “жажда за красота, добрина и справедливост”!

А слушателите му?

По цял ден безцелно стърчащ със слънчогледови семки в шепата, от сутрин до вечер механично чоплещ тези семки дезертьор. Наметнал шинела, фуражката килнал назад. Набит, късокрак. Невъзмутимо нахален, дъвче и от време на време задава въпроси – не говори, а само пита, и не вярва на нито една дума, подозирайки във всичко лъжа. И усещаш физическа болка от отвращението си към него, към масивните му прасци в дебели зимни войнишки панталони, към кравешките му ресници, към млякото, избило от преживяните семки, по животински първобитните бърни.

Следва

Превод от руски Милена Димова

Българската литература

© 2001 Литературен форум