Литературен форум

Брой 10 (451), 13.03. - 19.03.2001 г.

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

Иван Енчев

Чикаго

Всички къщи в квартала, където живея са големи и красиви. Всяка от тях има поне три етажа и отпред са паркирани само лъскави, нови и скъпи коли. Повечето ги построиха миналото лято. Собствениците им са български политици или чужденци. Всяка сутрин тези богаташи се качват в скъпите си коли и отиват на работа.

В квартала има и една съборетина. Тя не е много стара, но прозорците й са изпочупени, няма врата отпред, а оградата е потънала в храсталаци. Тази къщичка няма вода и електричество. В двора са пръснати всевъзможни боклуци. В предната му част стърчи стар зелен микробус без колела. Когато моите съседи тръгват на работа, мъжът, който живее в тази къщичка, излиза на улицата и вика подир тях. Той ругае, или се смее, или крещи, докато колите минават край него.

Когато бях по-малък, се плашех от него. Мислех, че е луд и ще ме открадне. Той имаше голяма брада и се взираше в мен със сивите си, големи и тъжни очи. Изглеждаше ми огромен. Боях се да излизам сам на улицата заради него. Не знаех името му, нито с какво се е занимавал преди. Често сънувах кошмари, свързани с него. Винаги се изненадвах, когато ходехме с майка ми до магазина, защото тя редовно му казваше “добър ден” или “добър вечер”. Той също я поздравяваше.

Веднъж, когато се връщахме от магазина, аз я попитах защо поздравява този луд човек.

Тя ми разказа, че този мъж навремето бил много известен скулптор. Имал много приятели и даже президентът го ценял. Името му било Михаил Тасев. Пътувал много – до Щатите, до Германия, до Франция, до Англия и къде ли още не. Творбите му стрували много скъпо, но въпреки това постоянно имал откупки. Животът му бил щастлив. Един ден решил да се ожени. Бил влюбен в една много красива жена. Двамата вдигнали незапомнена сватба, със стотици гости, с лимузини, с разкошни блюда. Кум на сватбата бил най-добрият му приятел, Димитър.

Първите години след брака те продължили да живеят чудесно. Той продължавал да твори, а жена му, която била лекарка, работела в най-добрата болница в София. Тя вече познавала всичките му приятели. Често си устройвали празненства, където тя подред танцувала с всеки един от мъжете. И в един миг се влюбила – в най-добрия приятел на Михаил, в техния кум. Когато Михаил разбрал за това, започнал да пие. Започнал да се прибира късно и винаги бил пиян. Един ден, като се прибрал, той не заварил жена си вкъщи. На тоалетката й намерил бележка, в която пишело, че заминава с Димитър за Америка. Пишела му, че смятат да се установят в Чикаго. Била взела всичките пари, които Михаил бил спечелил от скулптурите си. Малко след това големият скулптор Михаил Тасев полудял. Всичките му приятели го забравили, нямал вече пари да си плаща сметките и останал без ток и вода. Той строшил всички скулптури, които били в къщата и разпилял парчетата из двора. Продал си мебелите, за да си купи ракия. Вече спял на пода и нямало даже какво да яде. Когато в къщата не останало нищо за продаване, започнал да събира хартия от боклука и да я носи на “Вторични суровини”. С изкараните жълти стотинки си купувал евтино пиене. Вече наистина бил за окайване.

Когато чух цялата история, много се натъжих и следващия път, когато с мама минахме край него, и аз му казах “добър ден”. Започнах да го поздравявам и вече не изпитвах страх от него. Даже станахме нещо като “приятели”. Често спирах при него и му разказвах за училище, за мачовете по телевизията, за съседите. Той наистина изтърсваше страшни лафове, докато ругаеше минаващите по улицата, а аз се смеех. Тогава бях тринайсет-четиринайсетгодишен.

На Великден му дадох едно боядисано яйце. Той се опита да ми откаже, каза, че имал проблеми със стомаха и щял да го хвърли на котката, но аз настоях. Накрая той го взе и го изяде.

Няколко дни след това ме покани на гости в къщичката си. Навред из двора имаше разпилени десетки парчетии от прекрасни скулптури. Вътре в “спалнята” му нямаше нищо, освен едно старо одеяло на пода. След това ми показа “кабинета” си. Вътре имаше нови скулптури, които беше правил напоследък. Те бяха невероятни. На раздяла ми подари едно каменно яйце.

Междувременно земята в нашия квартал бе поскъпнала многократно. Хорицата, които живееха наоколо, продаваха имотите си и отиваха да живеят другаде. Новите собственици бързо издигнаха огромните къщи наоколо. Новодошлите не познаваха Михаил като големия скулптор от близкото минало, а като “оня, лудия”. Той ги хулеше, и те на свой ред го хулеха. Най-много се мразеха с човека, който си бе построил къща непосредствено до неговата. Този човек имаше цех за колбаси. Михаил стоеше на пътя и псуваше по негов адрес ден и нощ. Псуваше цялата му фамилия – и жена му, и синовете му. Не знам защо беше така ожесточен – може би човекът му напомняше с нещо Димитър. Помежду им течеше нещо като война. Тя не престана цяла година. Понякога колбасарят излизаше на пътя и удряше Михаил. Тогава той спираше да псува и започваше да хлипа. И на следващия ден отново беше на поста си.

След края на учебната година аз отидох на село при баба и дядо. Цяло лято изкарах с тях и се прибрах малко преди 15 септември. Бях забравил за Михаил. Бях си счупил ръката, тъй че се налагаше да уча доста интензивно и нямах особено много свободно време. Един ден обаче се сетих за приятеля си и попитах тате какво става с него. Татко ми каза, че колбасарят в един момент не издържал и повикал ченгетата и те закарали Михаил в лудницата.

Изпаднах в бяс от постъпката на колбасаря. Даже излязох на улицата и изкрещях нещо по негов адрес.

Когато яростта ми попремина, изпитах голяма тъга. Не можех да си представя как този голям скулптор може да бъде затворен в лудница. Няколко дена това не ми излизаше от главата. Сетне потънах в своите проблеми и забравих за него. Какво да се прави, така е устроен човешкият мозък.

 

* * *

Вчера срещнах Михаил Тасев на улицата. Носеше вързоп стара хартия. Взрях се в очите му. Те бяха празни. Бях слисан. В лудницата бяха изтрили и последните проблясъци на разсъдък у него. Опитах се да бъда възпитан и казах:

- Не съм те виждал от години. Къде беше?

Той се изхили и отвърна:

- Бях в Чикаго. Знаеш ли къде е Чикаго? Там бях...

Българската литература

© 2001 Литературен форум