Литературен форум  

Брой 11 (452), 20.03. - 26.03.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Анастас Стоянов

Питам времето

 

... той е десетинагодишен, аз съм два пъти по-малък. Не мога да прескоча плета, който ни дели. Надничам. А там става нещо много интересно: той дялка някакво вретено...

- Това не е вретено! Това ще бъде четка. Ей сега ще й напъхам тука косми от кобилата, после ще те нарисувам.

- А ще боли ли, докато ме рисуваш?

... Това е най-ранният ми спомен за Иван Давидков. После съдбата ще ми отреди цели пет десетилетия, изпъстрени с приятелства, съседство, обща работа, грижи, радости. Но аз винаги ще помня, че съм открил у него художника преди поета!

 

**

Късна нощ е. От години, обречени да бъдат забравени... Аз нося котлето с боята, Иван Давидков размахва четката. И по стените или портите проблясват огнени букви: ТУК ЖИВЕЕ ВРАГ НАРОДЕН!

- Колко надписа остават още да направим?

Аз поглеждам в листа, който ни бяха дали надвечер в общината.

- Още един последен надпис, Иване. Но...

- Какво “но”?

- Ами той е предназначен за вашата врата, за кръчмата на бай Илия...

Бай Илия е отчовият му баща.

Иван се колебае един миг, после изписва с едри букви: ТУК ЖИВЕЕ ВРАГ НАРОДЕН!

...Късна нощ.

И години, обречени да бъдат забравени!

 

**

За първата си студентска ваканция, къде от стипендии, къде от хонорарчета, купил си Иван Давидков от битпазар бомбе, марка “Борсалино”, френска вратовръзка, испански голф и тиролски гети, изтупал се и си заминал за село. Поразходил се по стъргалото, мярнал се тук-там и се прибрал рано-рано за вечеря.

Върнала се майка му от чешмата и го започнала още от прага:

- Иване, веднага сваляй всичко това от гърба си и се облечи като хората!

- Защо бе, мамо? Какво е станало?

- Защото цяло село ми се смее и ми думат: бре, Данке, какво се е пременил наш Ванчо като на сгоден циганин брат му...

За следващата си ваканция Иван изровил старите си отеснели и окъсели ученически дрешки. И пак се поразшетал из село.

Прибрала се и майка му.

- Иване, още утре да се връщаш в София и да се облечеш като човек!

- Защо бе, мамо? Какво има пак?

- Защото цяло село ми се смее и ми думат: бре, Данке, толкова ли си изпаднала, толкова ли нямаш какво да продадеш, че да премениш наш Ванчо, ами ходи одрипавял горкият като овдовял циганин...

 

**

Старият кооперативен градинар ме пита – каква е тази книга в ръцете ми и защо не внимавам като газя из тировете?

- Тази книга е написана от наш Иван, дядо Камене!

- Така ли? А кой е по-голям писател: наш Иван или Иван Вазов?

- То се знае, че е Иван Вазов, дядо Камене!

- Нищо не се знае то! Защото Иван Вазов отдавна е умрял, а наш Иван е млад, може да го надмине!

...Годината е 1949, книжката е “Знаме с петолъчка”. А Иван Давидков наистина е твърде млад: на 23 години!

 

**

Преди да навлязат в селото ни, където мало и голямо ги очакваше с китки в ръце, Елин Пелин съгледал бистрите води на реката и помолил да спрат автомобила:

- Идете вие, Иване, пък аз ще си дойда после сам...

И се шмугнал с въдицата си из върбалаците.

Посрещнахме ние скъпите гости, разпознахме Ангел Каралийчев, Асен Босев, Младен Исаев, Иван Давидков. А къде е Елин Пелин?

- Ей сега ще дойде, поизостана малко назад...

И вярно: по средата на литературното четене, зададе се Елин Пелин с вдигнати нагоре ръце, здравата уплашен, а зад него крачи селският ни пъдар, опрял дулото на пушката си в гърба му.

Писателят още отдалече се заоплаква:

- Аз му казвам кой съм и от дека съм, приказвам му на тукашен диалект, за да се разберем, а той ми вика – горе ръцете, оти по думите те познавам, че си сръбски шпион...

Дадоха на Елин Пелин трикрако столче, намести се той, разтвори една книга и силно извика:

- “Андрешко”!

- Тук! – обади се някой от навалицата. И след малко пред писателя застана селският ни каруцар Андрешко, заедно с камшика си.

- Какво има? – учуди се Елин Пелин и понечи да се надигне.

- Нищо няма! – отвърна усмихнат веселякът. – Викаш ме, ето ме!

- Андрешко ли ти е името?

- Андрешко!

- Стой тогава до мене, аз ще те опишем...

Когато четенето на разказа завърши, нашият Андрешко посегна към книгата.

- Какво има пак?

- Ами нали ме описа? Дай си ми сега описанието!

Когато се завърнали в София, Елин Пелин казал на Давидков:

- Зарад този мой разказ съм получавал много писма от разни Андрешковци. Ама тип като вашенеца не бях срещал! Отмъкна ми и книгата...

 

**

През онези години, за да си купиш метър плат, трябваше да предадеш цяла торба вълнени парцали...

Надигнахме ние с Иван Давидков една заран раниците и тръгнахме с влака към берковските магазини. Направихме търговията, купи си Иван лъскав шевиот за костюм и доволен от покупката, реши да ми направи подарък: купи ми от един книжар “Теория на литературата” от Поспелов.

- Чети! Тук има всичко за ритъма!...

Седнахме във влака, бях тъй уморен, че щом разтворих книгата, мигом притворих очи... И спах блажено чак до нашата, до Живовската спирка. Скочихме пъргаво на перона, влакът отфуча.

- Ами книгата? Забравих я във влака!

- Нищо! – усмихна се Иван. Тя и на влака ще послужи: чуваш ли: трака-трак! Трака-трак! И той учи ритъма... А когато не чуваш влака, послушай сърцето си: няма по-верен ритъм от неговия...

 

**

Когато го поканиха в село Горно Церовене, той се чудеше какво ли е останало от далечното му ученичество тук – годините са всичко разпилели: съученици, спомени, люде...

Но го посрещна старият му учител господин Григоров, и както някога, разгърна оцеляла от времето тетрадка – с царското семейство на корицата:

- Иван Давидков Иванов от втори клас?

- Аз, господин учителю!

- Шестица ти пиша на свободното съчинение, момче! И с надежда ще следя твоето развитие. Ти имаш дар за писател!

И съхранил тетрадката. И я пазил с Надежда цели пет десетилетия – до тоя час, до Сбъдването!

Хвала на такъв ученик, който толкова рано е показал филизите на таланта си!

Хвала и чест и на такъв учител, който толкова рано го е забелязал!...

 

**

Средата на август е. Жега, земята се е запалила. Притичва у дома Иван Давидков, син-зелен, цял премръзнал.

- Измръзнах! Дай ми нещо да се стопля...

- Ама какво е станало бе човек, в тази жега?

- Ами какво е станало! Тръгнах да се поразходя край берковските вирове нагоре из реката. А онази синя вода, чиста, бисерна! Съгледах един дълбок вир на едно скришно място под пътеката за Хайдушките водопади, огледах се, пък смъкнах дрехите. И се цопнах в синия вир. И се дръпнах като попарен, щом усетих как ме преряза ледената вода. Но точно тогава някой извика над сами главата ми:

- Ето го любимия писател! Тичай, Ицо, да си видиш любимия писател! Здравей, Ванка! Помниш ли ме? Христо Кръчмаров от VI-бе!

- Здравей, Христо – едва проронвам аз с премръзнали устни и притискам голотиите си в студения вир.

- Ела, майко! Елате всички! Това е самият Иван Давидков, за който толкова много съм ви говорил...

Шльопнах се аз още по-дълбоко във водата, защото в това време над мен подадоха глави и съпругата, и две-три бабички, и цяла чарда дечурлига, все от домочадието на приятеля ми, които той беше помъкнал на разходка из планината.

- Хайде, Христо! Кажи сега стихотворението на чичо ти Иван от читанката. Нали го знаеш? Онова за граничаря! И той се казва Христо, моето име носи – пояснява съученика и с гордост очаква декламацията на сина си.

Изпъна се малчугана и високо извика: “Граничар” от Иван Давидков:

Граничар е моят батко,

славен граничар е той...

И закъса.

Нахока го бащата, поздърпа го. Пак се изпъна малкият. Започна отново. И пак закъса...

Докато и аз съвсем не закъсах в ледения вир...

Дай ми нещо сгряващо, брат, а пък друг път няма да тръгвам без бански из берковските вирове...

 

**

Ако ми дойдете на гости, постойте малко пред това платно. Рисувал го е две или три години, след като е посадил дръвчетата. Пролет е, ябълките са бухнали в цвят, зад облака на багрите едва прозира някакво прозорче, белее стена. Там е мойта къща, там съм аз, там е моят спомен.

И всичко е на мястото си: пролет, дървета, цвят, къщи. Няма го само художника. Къде е Художника, Време?

Българската литература

© 2001 Литературен форум