Литературен форум  

Брой 11 (452), 20.03. - 26.03.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Дарина Анастасова

 

 

Дарина АтанасоваДарина Анастасова е родена в Ботевград. Следва българска филология в СУ "Климент Охридски", завършва литературния институт "Максим Горки" в Москва. Превежда от руски и немски езици, пише стихове, разкази и пиеси. Под печат е първата й поетична книга.

 

* * *

Баща ми води думите от някъде.
Пресича сънния неделен град, 
понесъл кошница със ягоди, 
покрити с папрат.
Пристъпва леко като повелител 
на нещо важно, но неуловимо...
Усмихва се при мисълта за мен.
Не бърза.
И прекосява онзи час, когато 
всички са задремали 
на своите пиедестали, 
стихиите са сключили примирие, 
ухае въздухът на курабии, 
потрепва само маранята...
И някак си е трудно да си грешен.

Блус

Отиде си някой.
Непознат си отиде.
И нямаше нищо за казване.
Нищо за плакане.
Нищо.

Защо ли тогава 
се чувствам така, 
сякаш някой е спрял 
по средата на думата...

И само някаква пределна яснота 
в най-мрачното на спомена.


* * *

Скрита зад клепача на прозореца, 
една жена видя – 
две сенки се прегръщат в тъмното. 
Аз бях – помня се – 
щастлива сянка...
само миг.
Преди отново да съм същата жена, 
скрита зад клепача на прозореца.


* * *

“ще бъде бяло,
ще бъде тихо...”

След този сняг 
отново ще цъфти 
и ще увяхва. 
Ще пада сняг – 
дано по-бял да бъде от преди.
Едва ли някой ще си спомня, 
че бяло е било, че тихо...- 
тъй невъзможно тихо е било. 
И думите: Обичам те! – във тъмното, 
и тъмното, неизразимо с думи, 
и ние с теб – отчаяно прегърнати, 
повторени, 
едва ли ще сме същите.


Прибалтика 

Край зимното море
денят не е 
по-дълъг от въздишка. 
Толкова на север 
светът е някак по-преодолим – 
зад кехлибарените мини спира. 
Хора, безстрастни като пясък 
и строги като богове, 
събират цял живот 
сълзи и отражения от слънцето.
Гневен, но безсолен е прибоят – 
а неусетно свикваш с всичко – 
тук е краят на пътеките 
и на сезоните...
Безмълвно шествие елени 
се ниже между боровете 
и безпрепятствено 
се гмурва в залеза.
Но ние няма да сме тук, 
когато се завръщат.


* * *

Над залива се носи музика...
Такава музика, че даже 
капките дъждовни са щастливи!
Аз тръгвам след гласа на саксофона...
Излизам 
през задната врата на този свят.
Над нея се чете върху мазилката:
“Ти, който влизаш тук, надежда 
всяка...” – 
нататък е олющено. Сред празни каси, 
кори от портокали и шишета – 
вселенски котки се уригват 
на хамбургер и кока-кола.
Виж ти! – 
прозорчето, надничащо в небитието, 
било затулено със стари вестници...
В тях още има 
кръгове в житата, недорешена 
кръстословица, 
печален Йети 
и фотография на лохнеско чудовище...

Аз само търсех ничия земя. Където 
консервите и катедралите са без 
значение.
И бих могла – поне за миг – 
да чуя ударите на сърцето си.


* * *

Преди обичах по-високи скорости.
Сега съм примирена 
с едно присъствие, по-силно 
от истинските чувства.
Така пустините превземат градове.
Познавам тяхната невинност, 
въоръжена до зъби 
с търпение за всеки порив.
Пустините колонизират тялото, 
ала развихрят въображението 
до чудовищни предели...
Е, щом оттук минава пътят ми – 
огъвам кротко 
подпочвени стъбла, 
излъчвам ведър дух и меланхолия, 
докато лекомислено – по женски, 
зачевам отмъщение от нищото...

Още миг – и плодът ще узрее!
Светят мойте безшумни зеници.
Нямам време за чувство за хумор –
раждам нещо, подобно на бог, 
и отново поемам по пътя си.


* * *

Все още помня всичко от преди...
отпреди себе си. От Бога. 
Сънувам, лястовици - още бели.
Събуждам гарваните 
без да будя цялата гора.
И си оставам безнаказана 
за много от човешките неща.
Снега си спомням...
Рижата лисица 
под прицела на хайката ловци 
задраска с лапи белотата му.
Смъртта подуши нейните следи 
и тръгна по петите й. Невидима.
Далече някъде празнуваха петли – 
спасени, праведни, охранени петли.
А равнината се превърна в бездна.

Смъртта опитоми една лисица, 
но аз нагазих в нейните следи 
и си припомних всичко. От преди.

Българската литература

© 2001 Литературен форум