Литературен форум  

Брой 11 (452), 20.03. - 26.03.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Димитър Липен

Възкръсване

Срещи с писатели

Продължение от брой 10

Ваня Илчева – на работа – негова симпатия, Йоана Бързашка, студентка по английска филология, бивша моя ученичка по пиано и участничка в драмкръжока на гимназията. Беше се облякла официално, Банко Банков, студент във ВИТИЗ “Кръстю Сарафов” и Коста Иванов, студент по литература. Останалите бяха възрастни хора – мъже и жени с тъмно облекло. Владимир Василев предварително ме беше питал ще има ли млади хора, искаше му се да има такива. Аз го запознах с тях. Завърза се разговор. Представих ги взаимно. Казах, че по негово време като директор на Народния театър в него са влезли: Зорка Йорданова, Иван Димов, Ирина Тасева и др. Той им каза на смях, че за да се влезело в театъра било нужно: 1. Хубост, 2. Нахалство и 3. Малко талант. Талантът те го създавали в театъра. Запознах Владимир Василев с полковник Станчев и жена му, с Хр. Дерменджиев (ВИТИЗ). Дойде и проф. Тамара Янкова. После научих, че донесла сладко за черпене на гостите. Сем. Марчинкови ме представяха на новодошлите. След като се събраха около 50 души, които напълниха трите салончета, др. Женя Марчинкова откри вечерта, като каза няколко ласкави думи за мен и моята книга. Програмата започна с трио от Шопен за чело, цигулка и пиано. То трая около 20-25 минути. Много хубаво, в което водеща роля всъщност играе пианото. За първи път го чувах. След него прочетох няколко строфи на стр. 46, 47 и 48 от поемата, за да ги запозная с обстановката, при която са написани по-голяма част от прелюдиите на Шопен, аз започнах да чета самите прелюдии (14) подред. След прочитането на прелюдията, Женя Марчинкова я изсвирваше на пиано. Тя свири великолепно, проникновено и прочувствено. Срещна затруднение при започването на една прелюдия и викаше: “Тамарче, Тамарче, помогни ми”, но това беше само няколко мига. За първи път чувах прелюдиите така както трябва да прозвучат. Аз съм ги просвирвал такт по такт, бавно, после съм си представял как звучат при бързо свирене. Гостите ръкопляскаха при всяка прелюдия. Някои бяха видимо трогнати. След това гостите станаха, размесиха се, започнаха разговори помежду си, някои идваха при мен. Всички изказваха задоволството си от моята книга. Някои я търсили да я купят из цяла София. Обади ми се пианистката Неранза Щилянова (която инак не бих могъл да позная), която някога – (преди 9.IХ.44 г.) беше в Ловеч (мъжът й бил лекар). Чух я в читалището, че свири на пиано и отидох при нея. Свиреше “Симфонични етюди” от Шуман. Напомних й за това. Тя се учуди, че съм могъл да запомня това. И аз съм й свирил. Това тя сподели с Ж. Марчинкова. Пита ме няма ли “Шопен” да излезе второ издание. Казах й, че това зависи от издателството и в известна степен от др. Никола Фурнаджиев. Тя отиде при него. Чух, като той й каза, че това не зависело само от него. А тя: да направел и малкото, което зависи от него за второ издание на “Шопен”. Владимир Василев, който преди това, в дома си, ми беше казал, че не обича твърде индивидуални изпълнения, дойде при мен, много доволен. Каза, че си взема думите обратно. Очарован бил от изпълнението на Марчинкова (която след прелюдиите изсвири “Прощалният валс” на Шопен и “Първата балада”, като прочетох съответните места в поемата на стр. 34, 35, 35, 37, 38, 39 и 40). Владимир Василев чак сега се убедил, че наистина поетичното съдържание на моите прелюдии отговаря на музикалното съдържание на Шопеновите прелюдии. През време на изпълнението от Женя Марчинкова Владимир Василев казвал на Никола Фурнаджиев: “Виждаш ли?” – а последният клюмал одобрително с глава. Между присъстващите беше и проф. Томов – по френска филология. След завършване на литературно-музикалната програма, гостите станаха от местата си, размесиха се и поведоха разговор помежду си. Непознати на мен мъже и жени дойдоха при мен и изказаха задоволството си от вечерта, от книгата ми. Някои я търсили из цяла София. Трябвало да излезе второ издание от нея. Един от по-възрастните мъже познавал баща ми и пр. Др. Женя Марчинкова и нейни близки поднесоха вино, сандвичи, сладки, кремове. Един по един гостите започнаха да се разотиват, като се сбогуваха с мен, изказвайки доволство от всичко, а аз им благодарих за посещението. Преди това, след завършване на програмата, аз благодарих пред всички на Женя Марчинкова за любезността й като домакиня, на която принадлежи инициативата за тая хубава вечер; за прекрасното изпълнение на прелюдиите. Благодарих на другарите Марчинков и Ковачев за участието им в триото и на гостите, които са ми дали възможност да чета откъси от поемата си пред едно така “високо квалифицирано общество”. “Трябва дебело да подчертая, - казах след това, - че моята поема не би добила сегашния художествен вид и не би излязла от печат, ако не беше ми оказана ценна помощ от писателите Владимир Василев и Никола Фурнаджиев и от проф. Тамара Янкова. ”Забелязах, че Владимир Василев направи едно движение, изразяващо нещо като скромност, уж като че ли не трябвало да казвам това, но за мен беше ясно, че той е доволен от моята постъпка, защото след това не ми направи никаква бележка или упрек. В разговора Владимир Василев ми каза, че не съм чел лошо прелюдиите, но че той би могъл да ми покаже някои неща за по-правилното художествено четене. Разбрах, че той е посетил спектаклите и на двамата съветски рецитатори: Журавльов и (?), и че въпросът за художественото четене живо го интересува. Последните гости си отидоха около 1 ч. през нощта. Аз си легнах в хотела в 1.30 ч. Предния ден аз направих някои съкращения на епитети в някои прелюдии (най-вече в първата), съкратих цяла строфа на стр. 87 – последната. Един от гостите ми обърна внимание на един израз в прелюд № 6 – “Не чакай майка устните ти да целуне”. По-правилно би било: “челото ти да целуне”. Аз и Фурнаджиев се съгласихме за това. Друг ми каза да обърна внимание по кое време на годината пеели славеите (?!). Обещах на Владимир Василев на другия ден – неделя - да му се обадя по телефона.

В неделя сутринта отидох да си взема предварително билет за понеделник сутринта за връщане в Ловеч от автомобилната агенция при “Орлов мост”. На връщане се отбих в храма-паметник “Александър Невски”. Запалих две свещи. Искаше ми се да чуя църковна музика, но беше рано, а нямах време да чакам, защото преди това се отбих за малко и в Парка на свободата. На отиване, точно срещу Военния клуб, срещнах проф. Тамара Янкова. (Това беше събота сутринта.) Към 11.30 ч. аз и братовата ми жена отидохме на гробищата, където занесох цветя и запалих свещи на гробовете на брат ми и съпругата на Владимир Василев (парцел № 65 – направих справка в канцеларията на гробищата).

Същия ден, в 5 ч. следобед, тръгнах за дома на Женя Марчинкова. По пътя ме застигна Даню Василев (диригент на телеграфопощенския хор), когото бях поканил предната вечер, но бил възпрепятстван. Заварихме доста хора. След тях дойдоха и други. Предимно млади хора и родителите им, имаше и възрастни, както и младите лауреати – пианисти: Дора Миланова, Милена Моллова (не съм много сигурен за нея) и Георги Азманов. Интересен младеж. Покани ме да посетя предстоящите му концерти. Наскоро щял да замине на специализация – пиано, във Виена при един сравнително млад професор. Той обръща нотите на триото на др. Марчинкова. Бил дълги години неин ученик по пиано, а сега завършващ класа на проф. Панка Пелишек. Обаче, каза Ж. Марчинкова, заслугата й по отношение подготовката на Георги Азманов се признавала. (Пропуснах да отбележа, че в разговорите първата вечер един възрастен човек – Голямов - ми каза, че ако имал екземпляр от “Шопен”, би изпратил на нашия именит пианист Венцеслав Янков. Стана дума и за закриването на Интерната. Изказа се недоволство от това. Мотивът бил несъстоятелен: трябвало да се освободи зданието за съветски граждани, после го дали на СБП, на някаква балетна школа и пр.) Изпълни се същата литературно-музикална програма както миналата вечер, с тая разлика, че Шопеновото трио беше последен номер, тъй като челистът Ковачев закъсня, понеже бил заангажиран с друга работа. Освен това, накрая, четох допълнително строфите на стр. 86, 87 и 88 из “Шопен” – разговор на Шопен с фонтана, които почувствах, че се харесаха. Женя Марчинкова свири безупречно. Този път тя беше в друг тоалет – хубав, но не с дълга рокля както предната вечер. В края на програмата Женя Марчинкова обяви на гостите, че ми поднася скромен подарък: релеф на Шопен, изработен от скулпторката Мара Георгиева, увит в книга. Развих го и го показах на хората, които изръкопляскаха като благодарих. Казах, че едва ли би могло да ми се направи по-скъп подарък от дадения ми. На гостите бяха поднесени сладки. След това те започнаха да се разотиват, сбогувайки се. Даню Василев ме запозна с една своя позната – млада композиторка (омъжена – стори ми се позната физиономия – Лили Лесичкова, която преди години учила пиано в Плевен при Мара Гайтанджиева и дори идвали на продукция в Ловеч). Тя пожела да й дам чрез Даню Василев стихотворения – детски и др. за композиране. Обещах й. Семейство Марчинкови ме задържа на вечеря (мен и братовото ми дете – Руми): чай, масло, сардела, сладко от малини, кашкавал. Присъстваха още две възрастни жени и скулпторката Мара Георгиева. След вечерята г-жа Марчинкова изсвири “человия етюд” на Шопен, “Берсьоза” от Шопен и “Лунна светлина” от Клод Дебюси, когото също обичала. През време на вечерята говорихме за изкуство. Жени Марчинкова ме попита за кое “адажио” става дума в поемата. Прибрах се в хотела към 12.30 ч. На другия ден – 16.ХII.1957 г., си заминах за Ловеч.

Светослав Минков, Владимир Василев, Йордан СтубелУчаствали гости на двете вечери в дома на Жени Марчинкова:

I. Поканени от нейна страна:

1. Тамара Янкова – професор по пиано

2. проф. Томов – френска филология

3. Мара Георгиева – скулптор

4. Райна Набодкова – клавирен педагог

5. Вера Раева – клавирен педагог

6. Неранза Щилянова – клавирен педагог

7. Луиза Мумджиева – клавирен педагог

8. Люба Голямова – клавирен педагог

9. Светла Попова – клавирен педагог

10. Мария Джамбазова – клавирен педагог

11. Люба Зилбер – клавирен педагог

12. Вена Ванчева – вокален педагог

13. Славка Аврамова – цигулков педагог

14. Лили Лесичкова – пианист-композитор

15. Екатерина Йорданова – преподавател в Музикалната консерватория

16. Мария Русенова – филоложка

17. Веса Русенова – филоложка

18. Цветана Ковачева – филоложка

19. Олга Йорданова – филоложка

20. Георги Азманов – пианист

21. Георги Ботев – стенограф в Народното събрание

22. д-р Захари Джамбазов (II цигулка в квартета)

23. д-р инж. химик Георги Пожарлиев (I циг. в квартета)

24. Константин Ковачев – адвокат (челист в квартета)

25. Елена Ковачева

26. Маргарита Хлебарова – учител по пеене

27. Никола Ванчев – бивш дипломат

28. Николай Петров – фармацевт от “Галенус”

29. Спас Попов – счетоводител

30. Илия Секулов – правист

31. Стилиян Голямов – композитор

32. д-р Тодор Бурилков – Онкол. институт

33. д-р Николай Попов

34. Елена д-р Попова

35. Жени Константинова – пианистка (братовчедка на Ж.Марчинкова)

36. Юрдана Константинова – (втора майка на Ж. Марчинкова)

37. Елка Пазарева

38. Иван Димитров

39. (с майка си)

40. Живка Матеева

41. Златозара Гочева

42. Димитър Гочев

43. Дора Миланова

44. Антония Капитанова

45. Марта Чакърова

46. Нина Коцева

47. Сашо Коцев

49. Райна Падарева

50. Анели Ковачева

( от № 37 до № 50 – бивши и сегашни ученици по пиано и камерна музика на Женя Марчинкова)

51. Райна Георгиева

52. Минка Георгиева (съжителки на сем. Марчинкови)

53. малката Антоанетка Тасева и др.

 

II. Поканени от моя страна:

54. Владимир Василев – писател

55. Никола Фурнаджиев – писател

56. г-жа Фурнаджиева

57. полковник Петър Станчев – главен редактор на вестник “Народна отбрана”

58. г-жа Станчева

59. Христо Дерменджиев – пом. ректор на ВИТИЗ “Кр. Сарафов”

60. Даню Василев – диригент на Т.П хор

61. Йоанна Бързашка – студентка английска филология (артистка)

62. Ваня Илчева – служителка (арт.)

63. Банко Банков – студент ВИТИЗ

64. Иван Бакалов – студент инженерство (цигулар)

65. Коста Иванов – студент литература (арт.)

66 и 67 – Цветанка и Руми Люб. Лепавцови

 

На 22.VII. 1958 г. Владимир Василев със сестра си Зара Манчева с автомобил от София пристига в Троян на гости на д-р Еврев. Преспива в Троян, в Троянския манастир – 2 вечери и в “Зелениковец”, където Владимир Василев е пътувал с катър, магаре и кон. На 27.VII. 57 г., събота, Владимир Василев и сестра му дойдоха с влака от Троян в Ловеч, придружени от д-р Еврев и жена му. Посрещнахме ги: аз, Тотка Енева (с два хубави букета от карамфил и гладиоли, с които го и изпратихме), Васил Вишневин и жена му и Васил Стоянов. Отидохме с файтон у нас, където вечеряхме. На другия ден – неделя - обядвахме у нас. Следобед в 7.30 ч. отидохме с файтон чак до завоя (срещу “Трай Дянко”), а след това на “Баш бунар”, където вечеряхме. Присъстваха: аз, Рени, Спасчо, Васил Вишневин с жена си, Васил Стоянов (който си отиде рано), д-р Еврев и жена му, арх. Иванчев, Владимир Василев и сестра му, дойдоха Христо Василев и един друг младеж (там ги заварихме), Тотка Енева. На другия ден – понеделник - Васил Вишневин води Владимир Василев и сестра му и Тотка Енева във “Волга”, от който ресторант Владимир Василев е много доволен – “В София даже няма такъв”. Вечерта ходихме у Младенови (инж. Стоян Младенов), Васил Вишневин и под стените на американския колеж слязохме срещу моста и от там на “Стратеш”. Вечеряхме на верандата. Присъстваха: Владимир Василев и сестра му, д-р Еврев и жена му, арх. Иванчев, Тотка Енева, Васил Стоянов и жена му (платиха само 10 лв.), аз, Рени, Спасчо, Виктор Павлов и жена му Нина, Васил Вишневин и жена му, Младенова и синът й – Иван; на отделна маса бяха четирима млади хора, между които Димитър Поломски, Георги Ласков – журналисти и поети, дошли от София в Ловеч в командировка за редактиране на в. “За високи добиви”. При тях отиде за малко Владимир Василев. На другия ден, на обед, Владимир Василев замина за София, изпратен от д-р Евреви (дадоха му 1 буркан с малиново сладко и 1 шише ракия), Младенова (1 буркан мед), Мара и Васил Стоянови, Васил Вишневин, аз, Рени и Спасчо. Ние взехме една кутия шоколадови бонбони.

От разговора: Владимир Василев не харесва стиховете в кн. 7-ма на “Пламък” на Милчев, на Голев и др. Владимир Василев не намира нищо особено в поезията на младите Башев и Левчев, още нищо не са написали, а се говори за тях, като че ли кой знае какво са създали. Владимир Василев харесва някои стихотворения на Станка Пенчева, поместени в “Литературен фронт”, намира ги хубави, “своенравни”. Имажинизмът в поезията на Невена Стефанова (нарочно търсен) – оригинална е. Нищо особено нямало на Общата художествена изложба. Нещо има в творчеството на Н. Балкански (художник). Тук-там нещо намира (“не всичко е хубаво”) в поезията на Иван Радоев (който пишел пиеса), Валери Петров, Климент Цачев, Усин Керим и пр. Не харесва твърде Блага Димитрова. Багряна не присъствала на доклада, но се извинила. Борис Делчев го уважавал (?!). Бил на доклада. Димитър Василев бил слаб поет. Владимир Василев се ядосва, че нямало нищо в някои поети. Някои били веднага разглезвани. Нямали съдбата на хора и на поети. Ставали кабинетни. Сестра му му припомни за една екскурзия в манастира “Св. Крал” (Люлин) с Боян Пенев, Дора Габе, сестра й, женена за проф. Казанджиев, Яворов, Владимир Василев и сестра му. Непосредственост, своенравност, простота в поезията, трогателност не в изразите, а в моментите. Стига космическа поезия. Не трябва да падам под нивото на “Шопен” и “Касандра”. Това може да ме провали. Чудеха се със сестра си кому да завещаят апартаментите си, тъй като нямат никакви законни наследници. Владимир Василев с мъка би се разделил с “Мартинчето” – едно 10-годишно момченце – еврейче, на което майка му има вероятност да замине в Израел. Той мисли на него да го завещае. Привързан е към това дете, защото и жена му много го обичала. Продължава да ходи на гробищата. Там се срещнал и с проф. Тамара Янкова. Рецензията й искал да допълни с изречението: “Шопен принадлежи на Полша и на цялото човечество, следователно и на нас – българите”, но не го сложил, за да не го познаят. Може да се завещае и на Писателския съюз. ”Защо не вземеш да се амбицираш да пишеш лирика. Ти като че ли си лирико-епически поет, нещо рядко за сега." Хареса му краят на “Провинция” и “Испанска балада” (била в Хайневски дух). “Танцът” не ми се отдал – трябва пластика, движение (къси и дълги редове). “Шопен” и “Касандра” са достатъчни да оставят едно име в литературата. Казах на Владимир Василев, че Димитър Гундов е слабичък; той се съгласи и каза, че инак Гундов бил много добър човек. След доклада му за поезията Владимир Василев го закарали с лека кола вкъщи да се преоблече и от там в клуба на журналистите. След завръщането си от Ловеч Владимир Василев заминал за Копривщица на гости на композитора Петко Стайнов, който имал вила там. В кн. 8 на списание “Септември” не излезе рецензията на проф. Тамара Янкова (написана с участието на Владимир Василев). Рецензията й излезе в кн. 9/1957 г.

 

За срещите ми с Владимир Василев през 1958 година нямам записки.

 

На 16.IV.1958 г. в читалище “Гогол” – гр. Ловеч се състоя обсъждане на трилогията на Димитър Талев: “Железният светилник”, “Преспанските камбани” и “Илинден”. Присъства авторът – Димитър Талев. 60-годишен човек със свежо лице и бяла коса. Много късоглед. Носи очила с 12 диоптъра. Говори бавно, с ясен глас. Македонец. След доклада за трилогията му, който изнесе лекторът от Националната лекторска група – Христо Недялков от София, станаха изказвания и се зададоха въпроси. Първи се изказах аз. На Димитър Талев бе поднесен голям хубав букет, който той после поднесе на Рени, като “македонска снаха”. Каза, че познава Алекси Лепавцов от гр. Прилеп, който бил “голям родолюбец”. Познава и Георги Кондов – мой роднина, председател на бившия Македонски национален комитет. С членовете на местния литературен кръжок отидохме вечерта в ресторант “Волга”, където му дадохме вечеря (на него и Хр. Недялков) със средствата на литкръжока. Присъстваха: Димитър Талев, Христо Недялков, аз, Рени, Димитър Дичев, Христо Христов, Васил Вишневин, Димитър Димитров, Гатю Бодрин и др. За Македония не можело да се говори другояче. Но отбелязал връзките на македонското население със стара България. На другия ден аз и Вишневин водихме Димитър Талев и Христо Недялков на “Стратеш”. Правихме снимки. На верандата на хижата прочетох на Димитър Талев няколко строфи от “Тодор Кирков” Той каза, че “от прочетеното напира поезия.” Не му хареса “плюл съм на нея”. Хубаво би било и цитираните народни песни да се преработят и подчинят на общия ритъм. Познава Владимир Василев и много го цени. Каза, че в затвора прочел “Тихият Дон” на Шолохов. Книгите на Шолохов изиграли решителна роля в неговото творчество – дали му кураж за по-голяма широта на погледа и по-голям творчески замах. Казах му за романите на Марсел Пруст. Познавал го, интересен е, но книгите му били само за ограничен брой читатели. Трябвало да се пише за повече хора. Димитър Талев пък каза, че в трилогията си няма прототипове. При него всичко е въображение и усет. За начина си на работа Димитър Талев каза, че не поправя много. Дълго обмисля. Работи по 4-5-6 часа дневно. По повод “Шопен” (който не бил чел) каза, че “поезията не трябва да бъде покрай другото, а да бъде всичко.”

След банкета в зала "България", 24 февруари 1943 г. Т. Г. Влайков, Елин Пелин, Ст. Чилингиров, Сирак Скитник, Владимир Василев, Борис Иванов, Б. Ангелушев, П. Славински1959 г.

Владимир Василев и сестра му пристигнаха в Ловеч на 18 юли, събота, 1959 г. Те бяха посрещнати както винаги сърдечно. От разговора: Владимир Василев каза за Минко Николов, че бил сериозен критик. За Борис Делчев каза, че написал хубава критическа студия в списание “Литературна мисъл”. На Блага Димитрова стихосбирката “До утре” била по-хубава от досегашните й стихосбирки. Владимир Василев харесва артистката Минкова (и още една) като жена и артистка. Играла в ролята на “Мария Стюарт”. Казали й веднъж, че Владимир Василев присъства в залата. Той говорил после с нея. Тези, които заради писанията на Вишневин правили обиск, се държали добре. 4 часа траело посещението им. Три часа говорили за литература.

Оперетният театър имал голям оркестър, а също и голям хор. С това оперетната музика губила характера си. Хор и оркестър се надвиквали. Един парижки диригент деликатно обърнал внимание върху това.

Да съм четял Блага Димитрова, Дамян Дамянов, някои стихотворения от Радой Ралин, Веселин Ханчев и Станка Пенчева.

На Владимир Василев не липсваше хумор: той каза, че един мъж трябва да има една жена (съпруга) на която да отдава почти всичко, една любовница и една симпатия, за която ще си мечтае.

На Николай Лилиев щели да издават стихотворенията. Трябвало да се съкрати 1/3 от тях. Катя Зехирева. Харесва му духовата музика.

На 20.VII. 59 г. Методи Цветнолюбов, много пиян, се държа скандално и оскърбително. “Лошото е – каза Владимир Василев, че в Ловеч няма среда от 4-5 души с литературни интереси, със сериозно отношение към изкуството."

Ако зависело от него, щял да прати тук хора, за да открие вестник – списание, а в София – да направи театър от млади артистки и артисти (и то хубави). Много е доволен от рецитала на Спас Джонев – “Греховната любов на Захари Зограф” от Павел Спасов. Стана дума и за големия филм “Синият ангел” с Емил Янигс. Казах на Владимир Василев, че имам вече 88 писма от него. Той отговори, че с никого не е кореспондирал толкова много. Казах му, че в Троян много мълча. Той отговори, че и така се разбираме.

За Дора Габе Владимир Василев каза, че била изцяло “фалшификат”. Направила му скандал дори заради съветската ракета. Сърдела се като я наричали “комунистка”. Поанти във Вазов. Много харесва някои Вазови стихотворения. Диалогът на Димитър - Димовата пиеса “Жени с минало” бил Оскар Уайдовски (“Саломея”). Владимир Василев ми препоръча да чета и поезията на Георги Джагаров.

 

На 7.II.1959 г. от името на Българската държавна консерватория “Оперна студия” при същата изнесе в Езиковата гимназия и салона на читалището концерти с фрагменти от оперите: “Фиделио” (Бетовен), “Травиата” и “Риголето” (Верди), “Севилският бръснар” (Росини), “Вълшебната флейта” (Моцарт), “Продадена невеста” (Сметана) и др. Участваха: Чжан Ли Тцюен (колоратурно сопрано – лауреат на международни конкурси – Китай, Рамиз Ковачи – Албания, Маргит Йонкова (Виолета), Лиляна Кожухарова (Марженка), Лиляна Величкова ( Джилда), Росица Тренкова (във “Фиделио”), Аталия Трифонова, Найден Бораджиев, Борислав Дойчев, Георги Динев и Георги Кушев. Водач на групата - Михаил Г. Янков.

На 26 февруари 1959 г. в Полския културен център – София, бул. “Руски”, се е състояла вечер, посветена на Шопен. Доклад за живота и творчеството на Шопен изнесла Светла Попова – клавирна педагожка. Вечерта е била с покани, изготвени от Полския културен център. На първата страница има цветна рисунка с винетка на конник, над който и под който пише на полски език. В поканата е обявена програмата: 10 прелюда и балада с рецитация на стихове от Димитър Липен ще изпълнят Жени Марчинкова – пиано, и Банко Банков – студент от ВИТИЗ. 7.30 ч. вечерта. Салонът бил за 110 души, а посетителите са били повече от 130 души. Изпълнени били 19 прелюда (?!), без 20-тия, а преди баладата бил изпълнен “Прощалният валс” на Шопен. Планът за рецитация е включвал следното от моята поема: стр. 46, 47, 48, 49 и 50 (до 4) – като въведение; след това прелюдии: 3, 6, 9, 11, 15, 16, 22, 23 и 24; После стр. 35-36 (до 11) – “Прощалният валс” и най-после – стр. 39-40 I балада. По думите на Женя Марчинкова (в писмото й от 27.II.59 г.) вечерта, “организирана блестящо, отлично посетена, минала сполучливо”. Директорът на полския културен център бил “особено доволен” и много искал да се запознае с мен, съжалявал искрено, че не съм могъл да дойда. Той намирал, че “много сполучливо” са се спрели (Женя Марчинкова и Банко Банков) на тоя начин на изпълнение и ми пращал много поздрави. Посетителите останали доволни – някои уверявали Марчинкова, че “рядко се преживява подобна вечер” и такава атмосфера. Двамата – Женя Марчинкова и Банко Банков получили цветя и по един Шопен – дърворезба. На вечерта е бил изпълнен и 15-тият прелюд на Шопен, който изпратих на Марчинкова в ръкопис...

 

1960 г.

На 11 август 1960 г. – четвъртък - Владимир Василев пристигна в Ловеч с рейса от София в 1 ч. на обед, посрещнат от мен, Рени и д-р Еврев. През цялото време (от 11.VIII.60 г. до 15.VIII. 60 г.) той стоя у нас. Първата вечер бях поканил на вечеря у нас д-р Еврев, жена му, сина му Тошко и арх. Иванчев. В петък вечер бяхме с д-р Еврев и жена му в новия ресторант “Покрит мост”; в събота вечер бяхме поканени на вечеря у д-р Еврев. Присъстваха: д-р Еврев, жена му, Тошко, Владимир Василев, арх. Иванчев, Рени, Спас и аз; в неделя вечер бяхме на вечеря в с. Ломец – на гости на Христо Василев Христов. Отидохме: аз и Тошко с мотоциклета, Владимир Василев, Рени, д-р Еврев и г-жа Еврева дойдоха с рейса. От спирката до селото (2 км), по много лош път закарахме Владимир Василев с мотоциклет. В Ломец на вечерята присъстваха и двама приятели на Тошко – Дочо и Тотю. Владимир Василев не се е много изменил от миналата година. Същите навици: 6 пъти си полива главата, кафе, цигари, добър апетит.

Общо от разговорите, водени откъслечно и непреднамерено: първите 3 стихотворения от стихосбирката на Иван Давидков – “Днепър тече под моя прозорец” не му харесали. После прочел цялата стихосбирка. Имало тук-там някои хубави работи. Имало хубави работи в поетите: Иван Радоев, Георги Джагаров, Божидар Божилов, Радой Ралин (последната му стихосбирка – не “Епиграмите” – била добра. Станка Пенчева се развалила с последната си стихосбирка. Усин Керим - също. Сегашните поети нямали индивидуалност, задоволени били от всичко, дори и в любовта постигали лесно всичко. (Иван Радоев се бил развел с жена си, с която се водил 16 години.) В любовта им нямало мъка, тревога и т.н. Животът им е равен и спокоен. Нямало от какво да се изходи, за да се охарактеризират като поети. Нямали съдба. Четох му преводите от френски на поезията на Жерар де Нервал (правени от ученици от Езиковата гимназия). Хареса поезията на Нервал – изживяна. Прочетох му и поемата на Райнер Мария Рилке – “Песен за корнета Кристоф Рилке”. Хареса я. Призна, че в нашата литература няма поема, написана по тоя начин. Обърнах му внимание, че има поети като Шилер, Гьоте и др., в поезията на които почти няма или има много малко лични стихотворения. Владимир Василев каза, че това са изключителни, големи поети с много голяма култура, които живеят в друг свят, имат си своите видения. Взе да чете в София романа на Франсис Карко – “Франсоа Вийон”. Поиска и книгата на Томашевски – “Език и стих” на руски, но после се отказа – да не му тежи в куфара. Възложили му в София да му издадат писанията, но трябвало да изключи някои полемични статии – а той бил всъщност в полемиките. Възложили му да напише и други неща. Много време му отнемали рецензиите за ръкописи, давани му от издателството (Български писател), които бил принуден да взема. Всички се огънали. На Михаил Арнаудов щели да издават томове, на Спространов. И Людмил Стоянов станал академик (?!). Блага Димитрова странствала из Европа. Никола Фурнаджиев щели да го правят “класик”. Всичко каквото е написал след “Дъга” е по-слабо. По-рядко се виждали сега. Добри Жотев го возил с мотор. Най-напред му свирих – ноктюрно № 1 от Шопен и Ноктюрно № 13. На другия ден му свирих старата салонна пиеса – “Песента на ангелите” от някакъв английски автор. Той веднага стана от леглото, в което почиваше и поиска да отворя вратата между двете стаи. Свирих му “Мадоната” от същия автор и др. Владимир Василев ме кара още два пъти да му изсвиря началото на “Песента на ангелите”. Каза, че музиката много му влияела – особено това, което му свирих, което му действа непосредствено, разнежва го – “Прави ме един такъв” – такъв бил той “всъщност”, а не когато полемизира. Одобрява моето ходене в гимназията – почивка, развлечение. Препоръчва ми да не пиша драма. Понеже упорствам, каза ми поне да не бързам, когато я пиша. Искаше да му прочета стихове, но нямах. Той като че ли не повярва. От 2-3 години все се среща с Христо Радевски. Последният му казал, че иска да говори с Владимир Василев. Владимир Василев е горд – чака да го повикат. В ресторант “Покрит мост” – Ловеч, Владимир Василев каза, че има добри впечатления от 30-те страници, които Люб. Цветаров му дал от поемата на Сл. Куцаров – но била много голяма (той искал да обхване всичко, а не било нужно – трябвало да се вземе нещо по-малко и да се разработи). Той, Люб. Цветаров и Сл. Куцаров били вечеряли заедно в “Червено знаме”. Владимир Василев не хареса и стиховете на Първан Стефанов в кн. 8 на списание “Септември”от 1960 г. Не намира, че книгата на Хемингуей -–“Старецът и морето” е нещо кой знае колко хубаво. Владимир Василев каза в следващата си творба (вероятно искаше да каже нещо за драмата, за съдържанието на която нищо не исках да му кажа) да не изхождам от някой литературен сюжет. Стана дума за Иван Вазов – Владимир Василев много го цени и уважава. Вазов е отразил епохата в творчеството си. За Разцветников каза, че е добър поет, а без ярко очертана индивидуалност като поет. За Лилиев каза, че има съдба...

 

В. Василев1961 г.

Владимир Василев дойде в Ловеч със сестра си на 27.VI. и си замина на 31.VII. 1961 г. През цялото време беше за спане у д-р Еврев. Вечеряхме у нас веднъж, обядвахме 2-3 пъти у д-р Еврев и вечеряхме във “Волга”. В компанията беше и арх. Иванчев. С Владимир Василев много не можахме да говорим. Каза ми, че дал на Н. Фурнаджиев няколко стихотворения от тия, които му бях изпратил: “Посвещение”, “Пролет”, “Лека нощ” и “Песен за мира” (да види Фурнаджиев, че пиша и на съвременна тема). “Пропуснал” да даде стихотворението “На майка ми”. Счита, че и стихотворението, посветено на майка ми и това – на брат ми са искрено написани, но някак обикновени (като че ли такъв беше смисълът на думите му). За танцьорката – не така. Казвал ми как трябва: импресионистично. Каза, че стихотворението “На майка ми” ще го държи като “резерв” пред Фурнаджиев. Говорил му много за мен. Дал му и “Тодор Кирков”. Фурнаджиев казал, че съм му чел части от поемата. Владимир Василев каза да отнеса “към дело” драмата “Увлечение”. Призна, че каквото му изпратя, веднага го прочита, че има време да напиша хубави стихотворения. Да му пращам по 3-4, а не по 15-20 и повече.

С Валери Петров не бил много близък. Някога казал на баща му да не печати една поема на Валери, която му били дали за преглед. За Иван Радоев, за Г. Джагаров и др. каза, че всички са се хванали в писане на драми.

На 22.VII.1961 г., събота, заведохме Владимир Василев и сестра му на стадиона, където Софийският народен театър изнесе съветската пиеса “Неспокойна старост” с участието на Константин Кисимов и Олга Кирчева. Вечеряхме заедно с артистите. Запознах се с Кисимов, който отдавна искал да се запознае с мен. Той, като всеки екзалтиран човек, каза, че поемата ми “Шопен” била “гениална”, че съм бил “забележителен човек” и др. Бил плакал, когато я чел, бил я чел и на други негови гости, поканени у дома му. Питах го каква роля готви за следващия сезон. Каза: Крал Лир. Казах му, че имам старо издание на Шекспирови трагедии с много хубави критически студии към тях от чужди автори. Дойде за тази книга у нас в 2 ч. през нощта. Дадох му и поемата си “Тодор Кирков”. Владимир Василев намира, че паметникът на Васил Левски е трябвало да бъде в града – на площада между Дома на съветите и Дома на партията (а не на баира). Не харесва плоския покрив на кулата на Дома на съветите. – Разваля стила на града (всички къщи са с островръхи покриви).

Зачеркна (с мое съгласие) някои мои стихотворения, които по-рано бил оставил (от немай къде) – “какво да те правя”. Не е искал да заличи всичко, което не му е харесвало. За Валери Петров каза, че не е нещо особено, но владее стиха (единият от родителите му е евреин – майка му). Някога му препоръчал да не печата нещо, което не е одобрил. За моята драма нищо не е писал. “Люляковият кръжец” на Мария Антоанета (той е бил литературен кръжок).

 

8, 9 и 10.V.1961 г. – София. При Владимир Василев. Същата обстановка. Масата отрупана с бележки (пожълтели вече). Препоръча ми (харесва) книгата на Съмърсет Моам – “Подводя итоги” – искрено написана книга – хубави мисли. Не го привлича морето като мен. Да не се отчайвам. – Има време да пиша. Сега да стоя на работата си. Някои изпитват “страх от бялата книга”. Той търсел някой да му отнеме времето, за да се оплаква после, че нямал време. Чете ми от своя ръкопис (предаден за преглед) – “За конструкцията на лирическото стихотворение”. (В него имало ирония, ценни мисли – мое мнение.) Владимир Василев поиска да му изпратя кн. 6-а от год. III (1922 г.) на списание “Златорог”. Пита ме – искал ли съм да ми върне някои книги, които съм му дал: “Светът от вчера” от Стефан Цвайг и “Животът на Франсоа Вийон”. Съгласен е да пратя “Касандра” на Валери Петров, който е сменил Фурнаджиев в издателството. Фурнаджиев е в редакцията на “Септември”. Щял да говори с него, но рядко го виждал. Да избера няколко стихотворения, но да ги изпратя най-напред на Владимир Василев, за да ги прегледа. Владимир Василев се оплака от безпаричие.

Между 9.ХI.1961 г. и 15.ХI.1961 г. бях в София. С Владимир Василев се виждах три пъти. Втория път му заведох Ж. Тя проявяваше интерес към него. Той беше все още с гипсирана лява ръка. Масата отрупана с ръкописи и книги. Хареса също двете нови стихотворения – “Обич” и “Море”, “Не ме привличаш вече ти”, които одобри и Н. Фурнаджиев. Очарован е от Ж. За едно мое стихотворение, в което споменавам думата “инфантка” Владимир Василев каза, че правилно е употребена. Мислил първоначално, че “инфантка” било литературно измислено, но разбрал, че това не е вярно. Пак стана дума за Яворов. Много харесвал, например, “Недей ме пита”, стихотворението за майката – “Майчина любов”, харесвал и “Самота”. Стана дума и за Багряна. В началото на поетичното й поприще не й достигали стихотворения за стихосбирката. Както вървели по улицата, Владимир Василев й дал идея, като й казал само една дума – “парашут” – и тя написала три хубави стихотворения. Не могла, обаче, да напише пейзажни стихотворения за Добрич, макар че Владимир Василев й написал подробни бележки за това. В момента той пробираше стихотворения от Емануил поп Димитров за издаване на “Избрани стихотворения”. Имало хубави стихотворения, но затрупани от голям баласт други стихотворения. Най-хубави и нежни стихотворения имало в “Купол” – стихотворенията за “Лизхен”. “Ирен” също трябвало да влезе.

С Валери Петров не можах да се видя, защото той бил в Италия – на конгрес на пенклубовете. И Багряна, и Бл. Димитрова били там. С Мати Пинкас също не можах да се видя, защото не беше се завърнала от Белгия. Видях се и с Иван Мартинов – каза ми, че Радой Ралин много ме мразел (?!) и той главно противодействал, за да не ме приемат в Писателския съюз. (Иван Мартинов също не бил в добри отношения с него.) Владимир Василев не намира за много нещо разказите на Паустовски – “Златната роза”; каза, че от тях може да се види как без сюжети могат да се направят все пак добри разкази. Владимир Василев пак каза, че харесва много Хофманстал – “истински аристократ” на духа. Стана дума за артистката от Театъра за младежта – Виолета Минкова (която Владимир Василев много харесва). Никоя не можела да играе по-добре Мария Стюарт.

 

1962 г.

София – 19.VI.1962 г. Същата обстановка. Масата още повече отрупана с книги. Някаква особена промяна във външния вид на Владимир Василев няма. Все повече се изморявал. Скъсана (изръфана) пижама. На масата купчина стотинки. Продължава да пуши. Бездействал с дни и седмици. Написвал по няколко изречения. Трябвало да чете още много книги. Получил хубави отзиви за “Сливенският Парнас”, напечатан в “Литературни новини”. Обадили се много хора, но не и тия, за които е писал – и то добре. Страхувал се, че такива като Караславов, Людмил Стоянов и Тодор Павлов може да реагират, защо му е дадено място в “Литературни новини”. Сега в Политбюро по културните работи бил някой си Митко Григоров (май юрист). Негов помощник бил Кольовски (?), когото щели да сменят с някой си Жечев (в Съветския съюз), написал статия в “Литературна мисъл” – “За композицията на романа” – хубава). И някаква жена писала хубава статия – Панова (?). Владимир Василев пак се изказа не особено ласкаво за Павел Матев като поет. Казах му за Радой Ралин това, което научих от М. Славчев, - че го били погнали и Радой Ралин щял да иска среща с Тодор Живков. Владимир Василев предполага, че са го погнали заради статията против Тодор Павлов, поради неговия “Парнас” и др. Той даже търсил Радой Ралин, за да разбере как е работата, но не го намерил. Радой Ралин си пуснал брадичка. Владимир Василев се страхува това да не попречи на напечатване статията му в “Пламък” – кн. 7. Не харесва модернистичното стихотворение на Багряна (без рими), напечатано в “Литературен фронт” за Славейков било направено – “тя умее да ги прави”). Направило впечатление на някой един израз за Багряна в “Сливенския Парнас”, че тя схванала духа на времето и се нагаждала като “опитен кормчия” към него (?!). По повод на напечатаното в “Литературни новини” го викал Симеон Радев – на 85 години, с напълно запазена “удивителна” памет и мисъл. Той продължавал да следи литературата. Пишел мемоари. Записа пак новия адрес на Ж. Не очаква някаква нова ситуация. Казах му, че Методи Цветнолюбов се срещал с Багряна – пиян, и й се карал. Казал, че тя не признавала Вапцаров, но един ден и него щяла да признае. Методи й давал някаква поема за Ловеч. Тя уж казала, че има нещо в нея, но била старомодно написана. Казах му за апатията, която ме е обзела, за умората, за това, че дори и поезия не ми се чете. Може би и духът на времето оказва своето влияние. В Ловеч Владимир Василев иска да дойде, но да не стои “между четиритях стени”. Д-р Еврев го канил за “Беклемето” или за Гложенския монастир. Иска да не се ходело пеша. Щял да дойде в края на юли или началото на август.

 

От 7 до 10.VIII.1962 г. Владимир Василев беше гост на мен и на д-р Еврев в Ловеч. От разговора: Кирил Христов имал хубави стихотворения, особено “Тихи песни” (пейзажните стихотворения). Да се пишат по-раздвижени стихотворения. При тях стихът зависи от конструкцията на чувството. По-къси и по-дълги редове, само една дума – в зависимост от чувството, а не всичко да се измерва като с метроном. Блага Димитрова имала напоследък такава раздвиженост в стиховете си. Похвалила му се с новата си стихосбирка, придружила го до пощата. “Хайде, казал Владимир Василев, да ме видят с една хубава поетеса.”

Питах го за Вутимски. Бил боледувал от туберкулоза. Владимир Василев му помагал колкото можал. Стихотворенията му били трагични. Доста често напоследък се поменавало името му. Той се казвал Вутов, на Владимир Василев го прекръстил на “Вутимски”.

За моето стихотворение “Прощаване с морето” каза на няколко пъти, че било “направено” и да съм го пратил в София. Каза да променя заглавието – само “Море”, например. Може би на някои няма да им хареса, че не се възхищавам от морето.

За другото стихотворение “Тополата” каза, че не му харесвало. Тополата асоциативно не можела да се свърже с такива представи. Владимир Василев има някои особености, които често ни развеселяваха. Той, например, освен дето пие само “леденостудена” лимонада, но тя трябваше да бъде обезателно жълта. За него хладилникът било най-важното нещо. Не обича силната светлина. Отвих у нас 500-ватовата крушка, която бях поставил да свети на двора, когато вечеряме.

 

1963 г.

Последната ми среща с Владимир Василев стана на 10.ХI.1963 г. в София. Тази – 1963 г., той не можа да ми гостува през лятото в Ловеч, но, ако не се лъжа, с Борис Делчев беше ходил във Варна и беше видял най-сетне “Златните пясъци” и др. Владимир Василев каза, че все пак трябвало да се върви с общото течение на поезията. Да се избягват общите поетизации, също така и общите епитети. Той се изказа за някои мои стихотворения така: “Не ми казвайте – не било лошо, но не искат такива”.

В “Моят град” – след “клонче люляк” да се прибавело – “искам да бъда там, където съм бил, да го откъсна там, където расте на баира” и пр. Да не се анализира прекалено. От представените стихотворения одобри: “Морето”, “Не те обичам”, “Не смогнах”, “Несебър”, “Музика”, “Върви си”, “Моят град”, “Ти се трогваш”, “Щурците” и “Пролет”, при условие обаче, че наякои от тях понесат сериозни поправки.

“Музика” – за това стихотворение, нуждаещо се от основна поправка, Владимир Василев каза да дам израз на следните мисли: африканската нощ: дайте бодра музика, която да даде бодрост, която да дига на крак, която ни води. Оригинално, ритъм на живота. Начупен стих. Кратки думи. Не музика, която да ни замайва. Първата част протяжна, втората друг ритъм. Образност. Музика не на инстинктите, а зовяща. Не джазови и ударни инструменти.

“Несебър” – да се опише само една занемяла църква и 2-3 къщици, а не общи поетизации за целия град. Интересен мотив. Стихът “В нозете на стария град” подхожда за голям град като Ню Йорк, но не и за Несебър. Опали – не; знамения – не; трябва да се даде зрително. Не констатация, а мотив. Атмосферата на града не е дадена. Старото да се противопостави на новото, но да не се решава в полза нито на едното, нито на другото. Да ни напомнят за старото.

“Морето” – нещо трябва да се притури. Защо ме отблъсква тази враждебна стихия. Говорихме за стиховете на Н. Фурнаджиев и В. Раковски, печатани в кн. 7 и 8 на списание “Септември”, които стихотворения Владимир Василев харесва. Стана дума за Жечев. Последната стихосбирка на Дора Габе била най-доброто, което е написала досега. Владимир Василев особено много харесва стихотворението й за майката. Във връзка с моя планински цикъл и бурята на Черни връх, Владимир Василев каза да не се анализира прекалено. Обърна ми внимание да прочета “Нощна буря” от Емануил поп Димитров – за бъчвите и великаните (“Избрани произведения” под редакцията на Владимир Василев – БП-1962 г. – стр. 30). Да съм видял как образно е дадена бурята на Ем. п. Димитров.

Един месец по-късно Владимир Василев почина. Това научих 10 дни след погребението му от некролога на сестра му. Така неочаквано си отиде най-големият български критик, незаменимият човек и приятел.

 

Владимир Василев е роден в гр. Бургас на 4 ноември 1883 г. (Някъде пишеше, че бил роден в гр. Сливен.) В София завършва Първа мъжка гимназия и Юридическия факултет. Апелативен съдия. От 1924 г. до 1938 г. на четири пъти е бил директор на Народния театър – София. Сътрудничил в списание “Мисъл” на д-р Кръстев. Редактор на списание “Златорог” от 1920 г. до 1944 г. Сътрудничил е и в други наши, и в чужди списания. Най-напред е печатал в списание “Българска сбирка” и др. Студии: театралният човек, литература и театър, “Творчеството на Йордан Йовков”, новата българска литература и др. (Виж книгата “Български писатели” от Г. Константинов, Цв. Минков и Ст. Великов, издадена през 1961 година.)

Следва

Българската литература

© 2001 Литературен форум