Литературен форум  

Брой 11 (452), 20.03. - 26.03.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Емил Георгиев

Конфликтът БНР:

корпоративните интереси срещу обществените

В случая с Националното радио протестиращите допуснаха няколко симтоматични грешки, характерни въобще за българското медиадебатиране. На първо място бе демонстрирано типично нашенското пренебрежение към правилата – правилото е нещо, което важи за другите, но не и за нас (журналистите от БНР в случая). Няма значение, че цивилизованият свят, от Pax romana до глобалното информационно село, се крепи на социалната технология на върховенството на закона като процедура, валидна за всички. Парадоксалната (!) за индивидуалното съзнание римска максима “Pereat mundus, fiat justitia”1 е основа за общото благо, защото всъщност гарантира намаляването на индивидуалното нещастие чрез защита на произвола на силата (добре поне, че работещите в БНР освен с “Не те щем!" не посрещнаха новия си шеф и със скандиране: “Много сме, силни сме...”). Няма значение, че всички кандидати за директор (и подкрепяната от гилдията Р. Константинова) участваха в конкурс, който завърши с публично гласуване на НСРТ, спечелено с две трети от гласовете от Иван Бориславов. А това говори, че освен легален изборът му е и легитимен, тъй като е признат с факта на съучастие от другите претенденти. Няма значение, че гилдията щеше да реагира по същия начин и ако беше избран друг директор извън фаворитката на Медийната коалиция. Щом не е “нашето гардже”, значи е грозно... Ами правилата? А-а, те не са правилни!

Разбира се, всеки има право да протестира, включително и срещу лош закон, без обаче да забравя, че дори и лошият закон е закон! При дебатите за БНР и против Иван Бориславов протестиращите забравиха още нещо много важно – как самите те “проспаха” приемането на критикувания от тях Закон за радиото и телевизията. Като участник в работната група, създадена от неправителствени организации за изработване на проектозакон за БНР и БНТ (станал известен като “Закона на “Свободно слово”), ще си позволя един личен спомен. Преди 3 г., когато парламентарната комисия за култура и медии гласуваше за последно кои проекти да влязат в пленарна зала, никой от ръководството на Форум “Свободно слово” (днес част от Медийната коалиция) не дойде на заседанието, за да подкрепи собствения си законопроект. Наложи се като член на Контролния съвет на Форума аз да подкрепя проекта. А в него бе предвиден този ред за номиниране и избор на членовете на НСРТ и на шефовете на двете електронни медии, за който сега се застъпват и протестиращите, и Медийната коалиция... Ако се абстрахираме от конкретния случай, ще видим втората типична грешка за нашите дебати – те са едностранчиви, винаги “за” или “против”, а не дебати за истината. Едностранчивите дебати обслужват корпоративен, а не обществен интерес, не водят до създаване на социална технология, а на социална амнезия.

Третата грешка, която показаха дебатите за БНР, е, че на българските медии винаги е нужен антигерой, за да се сетят за ангажиментите си към гражданското общество. Тук има и една подтема, заслужаваща обаче отделно разглеждане – как антигероят се превръща в герой-любимец, когато той започне да приглася на същите медии, които неистово са се стремили да го свалят от върха (например, случаят Бонев). Антигероят за повечето радиохора, Ал. Велев, бързо бе забравен, за да се демонизира потенциалната нова шефка Поля Станчева. След това огънят се насочи към Бориславов, когото преди всички в радиото или учтиво са поздравявали, или просто не са познавали. Ала дори за обществените дебати важи правилото на Дивия Запад: “Не стреляйте по пианиста, той свири както може!”. Защото ние сме си избрали, а и често сами сме си направили “бара”, в който седим. Естествено, никой от споменаваните дотук не е Шопен или Лист, но кандидатите не са виновни за това. Как се подготвя “Герой на нашето време”, който би могъл достойно да оглави даже БНР, не интересува медиите, задъхани да уловят новината “Човек ухапа куче” или поне “Правителството се провали”. Обговарянето на доброто не е част от българските дебати – те целят само преувеличаването на злото. Заслушайте се, например, в някоя “Неделя 150”, водена от Л. Маринкова. Единственото добро, което се случва в предаването, е, че започва и завършва навреме (да не пропусна да спомена чия е заслугата за това – на спазването на разписанието от влаковете на БДЖ и на точното време, подавано от Агенцията по метрология). Каква е поуката от тази трета грешка? Да не си правим антигерои и политкомисари, защото винаги може да има по-голям политкомисар.

В преекспонирането на антигероя медиите са способни да забравят напълно за професионализма, с който се гордеят и заради който уж започна протестът в БНР. За да защити професионализма на протестиращите, в. “24 часа” от 10 февруари се е заел да омаскари И. Бориславов: рубрика – “Възход и падение”, заглавие – “Силвия сън не дава на Иван Бориславов”, подзаглавие – “Скандалният шеф на БНР мрази компютрите, пише с молив”, снимки на поета-директор, заобиколен от недоволни хора и полицаи, снимка на съпругата му, с дъщерята и внучето (интересно как последното фото помага за защита на професионализма и дали е публикувано с разрешение?!?). Като изключим семейната снимка (все пак има и Конституция), всичко друго е позволено – свобода на словото. Не е позволено обаче словото да словоблудства, а именно това прави дописничката Милка Манолова. “Прякорът на Иван Бориславов в литературните среди е Иванчо Хаджипенчович. Защо ли са му лепнали името на Вазовия герой от “Чичовци” – символ на гъвкав нагаждач?”, пита се професионалистката Манолова. И нито на йота не ни приближава до истината, защото у Вазов такъв герой няма. На какво е символ И. Хаджипенчович можем да си спомним от процеса срещу Левски, ала на какво са символ подобни дебати? Не трябва ли всъщност от ефира на БНР вместо да звучи Let it be да се чете Вазовата повест, белким разберем, че такива като Иванчо Йотата и за директор на радио стават, щом има журналисти, представящи реалната история като литературна фикция и обратно.

Тази четвърта грешка можем да обобщим като подмяна на тезите в полза, разбира се, на професионализма (в софистиката това се е наричало еристика – метод да победиш на всяка цена в спора). Има обаче (поне) още една по-важна грешка – използването на целта като средство. Сократическите дебати имат за цел да постигнат истинска дефиниция за предмета на спора. Целта на радиодебатите като че ли е да се постигне обществено радио. Всъщност протестиращите използват радиото като средство за постигане на корпоративната си цел – те и само те да се идентифицират с обществената медиа. Използването на целта като средство (за априорно обругаване на един човек в полза на група хора) е суспендиране на категоричния императив на Кант, който учи, че другият човек никога не може да ни бъде средство, а само цел на нашите постъпки. Вероятно стачкуващите журналисти са прави – те са в БНР, значи те са БНР. А и всичко действително е разумно. Но кога разумното става действително? Когато дебатите водят до постигане на социална рационалност, до хармонизиране на интересите, до постигане на общосподелени ценности. Радиодебатите обаче не ни водят към целта обществено радио. Протестиращите са застанали в героичната поза на Чеховия герой и само повтарят, макар и доста професионално: Этого не может быть, потому что этого не может быть никогда.” Ами ако Иван Бориславов или друг като него остане или стане шеф на БНР? Ще закрием радиото, защото то се е оказало негодно за целите на гилдията средство?

А може би наистина е по-добре да има само частни медии в България?

 


1. Да тържествува правото, дори светът да загине [горе]

 

Бел. ред. - Авторът е бил състудент на Поля Станчева и по-скоро не може да се твърди, че симпатизира на някого от другите кандидати.

Материалът се публикува с незначителни съкращения и с любезното разрешение на сп. "Медиа и реклама". Заглавието е на редакцията.

Българската литература

© 2001 Литературен форум