Литературен форум  

Брой 11 (452), 20.03. - 26.03.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Иван Бунин

Окаяни дни

Продължение от брой 10

Одеса, 1919 г.

 

* * *

“Руската история” на Татишчев:

“Брат против брата, синове против отци, раби против господари, един другиго се търсят да се умъртвят, ради користолюбие, похот и власт, брат брата си жажда да лиши от имане, не чуейки що премудрият глаголи: тоз, що възжелае чуждото, за своето си в онзи Ден ще ридае...”

А колко наивници са убедени, че в руската история се е извършил велик “подем” към нещо уж абсолютно ново, нечувано и невиждано!

Цялата беда (и то страшна) е, че никой нямаше дори и най-бегло истинско понятие за “руската история”.

 

20 април

Грабнах вестника – нищо особено. “В Ровенско опит на противника...” Че кой ще е, най-сетне, този противник?

Тонът на вестника е все същият – високопарно-площаден жаргон –старите заплахи, самозабравилото се самохвалство и всичко – така плоско, така явно лъжливо, че не вярваш на нито една дума и живееш в пълна изолация от света, като на някакъв Дяволски остров.

Анюта казва, че вече два дни не пускат дори и онзи ужасен царевичен хляб, от който цялата ни прислуга се гърчеше от колики, и на кого не го дават? – на същия този пролетариат, който така забавляваха онзи ден. А по стените призиви: “Граждани! Да живее спортът!” Крайно невероятно, но пълна истина. Защо пък спортът? Откъде се е пръкнал в прокълнатите им черепи на всичкото отгоре и спорт?

Дойде Волошин. Искали да му помогнат да духне в Крим чрез “морския комисар и командващ черноморския флот” Немица, който, между другото, е поет, “особено добре пишещ рондо и триолети”. Измисляли някаква си тайна “мисия” в Севастопол. Бедата, обаче, е, че няма на какво да я изпратят: целият флот на Немица се състои от една платноходка, а нея не във всяко време можеш да пуснеш.

 

* * *

Лавина от слухове: Петроград е превзет от генерал Гурко, Колчак е пред Москва, германците всеки момент ще влязат в Одеса...

Как свирепо жадуват всички тяхната гибел! Няма такова ужасяващо библейско наказание, което да не им пожелаваме. Ако в града нахлуе самият дявол и буквално до шия гази в кръвта им, половин Одеса би ридала от възторг.

Лъжите са толкова, че можеш да се задушиш. Всичките ми приятели, всички мои познати, за които преди и да си помисля не смеех като за лъжци, сега лъжат на всяка крачка. Няма душа, която да не излъже, да не добави и своя лъжа, свое изкривяване към изначално лъжливия слух. И всичко това - от нетърпимата жажда да стане така, както нетърпимо ти се иска. Хората бълнуват като в треска и, слушайки това бълнуване по цял ден, все пак жадно му вярваш и се заразяваш от него. Иначе, струва ми се, не бих издържал и седмица. И всеки ден тази самоизмама достига върховната си сила вечер – такава сила, че си лягаш да спиш като упоен с етер, почти напълно уверен, че през нощта непременно ще се случи нещо, и така неистово, така горещо се кръстиш, молиш се така напрегнато, до болка в цялото тяло, че, струва ти се, не може да не помогне Бог, чудото, силите небесни. Заспиваш, изнурен от това невероятно напрежение, с което просиш гибелта им, и през хиляди версти, в нощта, в тъмнината, в неизвестността изпращаш цялата си душа към роднините и близките, страха си за тях, любовта си към тях, своята мъка – да ги спаси и пази Господ – и изведнъж скачаш посред нощ с бясно биещо сърце: някъде трах-трах-трах, от време на време съвсем наблизо, сякаш каменен дъжд по покривите – ето го, нещото все пак се е случило, някой може би е нападнал града – и край, идва крахът на този проклет живот! А сутринта отново изтрезняване, тежък махмурлук, грабваш вестниците – не, нищо не се е случило, все същият нагъл и твърд вик, все “нови победи”. Слънцето грее, хората се движат, стоят на опашка пред лавките ... и отново тъпота, безнадеждност, отново пред теб е дългият празен ден, не ден, не ден, а дни, празни, дълги, ненужни ти! Защо да живееш, за какво? Защо да правиш изобщо нещо? В този свят, в техния свят, в света на поголовния простак и звяр, нямам нужда от нищо...

“Ние имаме съвсем особена психика, за която после сто години ще пишат”. Каква утеха може да ми е това? Какво ме интересува времето, когато от нас и пепел няма да е останала? “Тези записки цена няма да имат”. А не е ли все едно? И след сто години ще живее все същата човешка твар, сега вече аз цената й зная!

 

* * *

Нощ. Пиша леко пийнал. Вечерта с вид на съзаклятник пристигна А. В. Васковски, притвори вратата и шепнешком наговори такива неща, така настояваше, че всичко, което е чул през деня, е чиста истина, че на Пьотр от вълнение му се зачервиха ушите, после пролази под стълбата и измъкна две бутилки вино. Аз съм така обезсилен от нерви, че ме хвана от две чаши. Разбирам цялата нелепица на тези слухове – и все пак вярвам и пиша с треперещи, студени ръце...

“Ах, мъст, ах, мъст!” – както пише Батюшков след опожаряването на Москва през 1812 година.

 

* * *

Савина е написала през лятото на 15-а година на мъжа си от Кавказ: “Нима Господ ще нехае и нашите войничета, нашите чудни богатири ще трябва да преживеят този срам и мъка – нашето поражение!”

Какво е това? Глупост, невежество, произтичащи не от непознаване на народа, а от нежелание да го познаваш? Имаше всичко. Да, имаше я и вкоренената корист на лъжата, за която така или иначе награждаваха. “Аз вярвам в руския народ!” За това ръкопляскаха.

Известна част от обществото особено пострада от тази лъжовност. Те така се извратиха в професията си да бъдат “приятели на народа, на младежта и на всичко светло”, че започнаха да вярват в пълната си искреност. Аз едва ли не от пелените живея с такива, бях като че ли сред тях – и постоянно, ежеминутно се възмущавах, долавяйки лъжливостта им, и често ми крещяха:

- Той ли е лъжец, този кристален човек, отдал целия си живот на народа?!

А на практика: той е онова, което се нарича “честен” - красив старец, очила, голяма бяла брада, бомбе... Но това е особен вид лъжовност, почти неосъзната от самия човек, уреден живот, измислени чувства, отдавна вече, разбира се, станали втора природа, но все пак измислени.

Какво огромно количество такива “лъжци” пази паметта ми!

Необикновен сюжет за роман, и то страшен роман.

 

* * *

Как се лъжехме един друг, че нашите “чудни богатири” са най-големите патриоти на света, най-храбрите в боя, най-милостивите към победения враг!

- Значи е нямало нищо такова?

Не, имало е. Има два типа сред народа. В единия преобладава Русия, а в другия – Мярата. Но и в единия, и в другия има страшна променливост на настроенията, лицата, “колебливост”, както казваха едно време. Народът сам е рекъл за себе си: “От нас, като от дърво – и тояга, и икона” – в зависимост от обстоятелствата, от това кой обработва дървото: Сергий Радонежски или Емьолка Пугачов. Ако аз не обичах тази икона, тази Русия, ако не я бях видял, заради какво бих си губил ума, заради какво бих страдал така жестоко? А уж говореха, че изпитвам единствено ненавист. И то кой? Онези, които, всъщност, пет пари не даваха за народа – освен ако той не беше повод да проявят прекрасните си чувства – и който не само не познаваха и не желаеха да познават, но и просто не забелязваха, както не забелязват лицето на файтонджията,откарващ ги към някакво Свободно икономическо общество. Скабичевски ми призна веднъж:

- Никога през живота си не съм виждал как расте ръжта. Т.е. може и да съм виждал, но не съм обърнал внимание.

А мужика като отделен човек виждал ли е? Той познава само “народа”, “човечеството”. Дори знаменитата “помощ за гладуващите” у нас се извърши някак литературно, само от желание още веднъж да се подлее вода на правителството, да му се подкопае още малко почвата под краката. Страшно е да се каже, но е истина: ако не бяха народните бедствия, хиляди интелектуалци биха били направо нещастни хора. Как щяха тогава да заседават, да протестират, за какво биха крещели и писали? А без тези неща – и дума да не става.

Същото беше и по време на войната. Имаше го, всъщност, все това жестоко равнодушие към народа. “Войничетата” бяха обект на забавление. И как фъфлеха над тях в лазаретите, как ги глезеха с бонбони, с кифлички и дори с балетни танци! И самите войничета също разиграваха комедия, преструваха се на страшно благодарни, кротки, покорно страдащи: “Какво да се прави, сестрице, всичко е Божа воля!” – и всячески вземаха на подбив и сестриците, и госпожите с бонбоните, и репортерите, лъжеха, че са във възторг от танците на Хелцер (нагледало се на всичко, едно войниче отвърна веднъж на въпроса ми какво е това, според него: “Ами дявол... Дяволът подскача като козел...”).

Бяха страшно равнодушни към народа по време на войната, лъжеха престъпно за патриотичния му подем дори тогава, когато и на децата беше ясно, че на народа войната е дошла до гуша. Откъде идва това равнодушие? Междувпрочем идва и от ужасно присъщите ни безгрижие, лекомисленост, неумение и нежелание да бъдем сериозни в най-сериозните моменти. Като си помислиш само, до каква степен безгрижно, през пръсти, дори празнично се отнесе цяла Русия към началото на революцията, към най-великото в цялата й история събитие, случило се по време на най-великата война в света!

Следва

Превод от руски Милена Димова

Българската литература

© 2001 Литературен форум