Литературен форум  

Брой 12 (453), 27.03. - 2.04.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Димитър Липен

Възкръсване
Срещи с писатели

Продължение от брой 11

Познанството ми с Никола Фурнаджиев

 

Познанството ми с големия български поет Никола Фурнаджиев датира от 1956-1957 година. С него ме свърза най-големият български литературен критик – Владимир Василев. Политическите позиции на двамата не им пречеха да бъдат добри приятели. Те се бяха отдали изцяло на литературата и общото, което ги свързваше, беше, според мен, техният общ, напълно покриващ се художествен усет за хубавото и ценното в литературата и поезията. Както е известно, редактор на моята поема “Шопен” беше Никола Фурнаджиев. Струва ми се, че Фурнаджиев е искал още езикова работа върху “Шопен”, но е отстъпил пред настояванията на Владимир Василев и моето тъй вредно нетърпение да даде ръкописа за печат в тоя вид, в който излезе. Сега, когато аз подготвих “Шопен” за евентуално II издание и поработих върху него, виждам, че след време той, може би, ще изисква още един езиков филтър и още една преоценка на образността. Бързото писане винаги се заплаща скъпо в смисъл, че налага след време поправки и преработки, каквито можеха да се избегнат от самото начало. Напечатването на “Шопен” не е станало лесно, въпреки че ръкописът на “Шопен” е предаден в издателството лично от Багряна. Стихът в “Шопен” беше оценен и заплатен по 10 лв. (ст. к.) на стих (ред) – една много добра оценка по Тарифата на възнагражденията (“Известия”, бр. 100 (14.ХII.1954 г.). Багряна е предала ръкописа около 7.ХI.1955 г. Аванс за “Шопен” от 4000 лв. ( без данъка – 320 лв.) получих на 10.IV.1956 г. През май 1956 г. получих още 3000 лв. (без данък 240 лв.). На 12.IХ.1956 г. получих още 13280 лв. (без 5 процента данък). По него време директор на издателство “Български писател” беше Иван Керешки, а поддиректор Петър Пондев. Главен редактор – Камен Калчев. Редактори на отдел "Поезия" бяха двама души: Никола Фурнаджиев и Борис Делчев. (Сега разбирам откъде и кога е преценил Никола Фурнаджиев доколко Борис Делчев разбира от поезия. Фурнаджиев каза пред мен през 1966 г. в Ловеч, че Борис Делчев “не разбира от поезия”.) През декември 1957 г. членовете на ръководството на секция “Поети” при Съюза на българските писатели (СБП) бяха: Марангозов, Веселин Ханчев, Кр. Велков, Иван Радоев, Борис Делчев, Радой Ралин, Атанас Далчев и Ал. Муратов. На 25.ХI.1958 г. секцията на поетите избира ново ръководство в състав: Ал. Муратов (Христо Мишев от с. Ясен, Плевенско), Кр. Велков, Георги Джагаров, Радой Ралин и Ефрем Каранфилов. Споменавам това, защото наскоро след излизането на “Шопен” се постави и въпросът за моето членство в СБП. Владимир Василев щеше да ходатайства за моето приемане пред Марангозов, Иван Радоев, Борис Делчев, Радой Ралин и Атанас Далчев, Ал. Муратов щеше да ходатайства пред Веселин Ханчев и Атанас Далчев, Иван Мартинов пред Крум Велков и пред Ал. Муратов. Кой пред кого и как е ходатайствал не можах да разбера. По-късно разбрах, обаче, че Радой Ралин е взел открит курс против мен и решително се е противопоставил за приемането ми в Писателския съюз. Мисля, че от Иван Мартинов научих, че той заявил, че докато е член на ръководството на секция “Поети” на СБП, аз никога нямало да бъда приет за член. Така и стана. Почнах да пиша спомени за Фурнаджиев, а ето че се наложи да отворя още една скоба. И днес не мога да си обясня поведението на Радой Ралин. С него се запознах в Ловеч – в Ловния дом. (Той два пъти идва в Ловеч. И двата пъти се виждах с него.) Беше дошъл с Иван Мартинов, Челкаш и не знам кой още. Преди това се бях виждал с него в квартирата на Иван Мартинов, на когото беше квартирант и държеше една стая в просторното жилище на ул. “Бенковски” № 24 – София. Влизах в стаята му, той беше любезен с мен, чете ми 2-3 стихотворения от чешка стихосбирка. В Ловеч, обаче, изглежда, съм го подразнил с нещо – него и Челкаш. Може би се е обидил, че аз се смеех, че непрекъснато се мъчи да поставя бутилки една върху друга (негов специалитет), може би са го подразнили рецензиите на Владимир Василев за “Касандра” и “Шопен”, нещо в моето държане не им е харесало. Той и Челкаш веднага взеха да подчертават талантливостта на Марин Славчев, а на мен, връщайки се от хижата-ресторант на “Стратеш” казаха, че поезията ми е “бутафория” (украшателство) и още нещо – явно с намерение да ме уязвят. През февруари 1957 г. във в. “Литературен фронт” излезе неблагоприятна рецензия за поемата ми “Шопен” от един дебютиращ “критик” – Лазар Цветков (завършил Ловешката гимназия за чужди езици – сега Немска гимназия) и един от учениците – посетители на нашия литературен кръжок на читалище “Гогол” – Ловеч. Все ми се струва, че станах оръдие на някои хора, които искаха покрай мен да ударят и Владимир Василев, с когото знаеха, че сме приятели. И те наистина ме удариха зле. Малко помогна хубавата рецензия на проф. Тамара Янкова в кн. 9 на списание “Септември” за “Шопен” (в която голям дял има и Владимир Василев). Аз бях раздразнен и разтревожен. С едно мъдро писмо Никола Фурнаджиев се опита да ме утеши. Същото направиха Николай Лилиев и Владимир Василев, но така добре организираната посредственост наистина успя да ме извади от строя за дълго време. Няколко години аз не написах нито един стих. Болката ми беше голяма, защото само три месеца преди излизането на неблагоприятната рецензия, аз бях канен в гр. Русе на обсъждане на “Шопен” в културния дом, където бях посрещнат и изпратен сърдечно и триумфално, а два месеца преди излизането на злополучната рецензия бях канен на специална литературно-музикална вечер (“Шопенова вечер”, посветена на моята поема) в дома на пианистката Женя Марчинкова в София. Тази вечер съм я описал подробно в спомените си за Владимир Василев. (Сега искам да направя още едно отклонение и да опиша Шопеновата вечер в Русе, която се състоя на 30.ХI.1956 г.)

Вечерта беше организирана по инициативата на една ловчанлийка, живуща в Русе – Мария Кирякова, моя съученичка, членка на литературния кръжок при Дома на културата – гр. Русе. Беше изготвена специална програма в следния вид:

1. Слово за автора и книгата му – Мария Кирякова

2. “Вариации” от Фр. Шопен – изпълнява Недялка (Нели) Владимирова – 10 кл. (ученичка на Катя Рашенова)

3. Здравка Михайлова (учителка по литература – много уважавана в Русе) – рецитира откъс от “Шопен” (“Напущането на Варшава”)

4. “Мазурка” от Шопен – изпълнява Недялка Владимирова

5. Анита Димитрова Попова – уч. 10 кл. – рецитира откъс от “Шопен” - (Любовта на Шопен към Мария Водзинска)

6. Веселка Хр. Дюлгерова – рецитира от поемата “Шопен” (“Бурята на остров Майорка”)

7. Недялка изпълни на пиано Прелюд № 6

8. Анита рецитира от поемата Прелюд № 7

9. Недялка изпълни на пиано Прелюд № 7

10. Веселка рецитира от поемата Прелюд № 16

11. Недялка изсвири “Мазурка” от Шопен

12. Здравка Михайлова рецитира края на поемата. След това аз прочетох откъси от поемите “Тодор Кирков” и “Касандра”

13. Заключително слово на Мария Кирякова

След това на мен ми бяха зададени въпроси във връзка с моето творчество, на които отговорих. Последва “весела част”. Край – 23 часа.

На обсъждането присъстваха: Здравка Михайлова – учителка по литература – пенсионерка, семейство Кирякови, сем. Батанови, Саша Барбалова – учителка по музика, Генева – гимназиална учителка по литература, Даскалова – гимназиална учителка по литература, Ковачева – учителка, с дъщеря си, Григоров – завеждащ културно-масовата работа в Окр. комитет на Профсъюза на транспортните работници, Климент Цачев – поет и писател, Колю Колев – Профсъюзите, Стефан Епитропов – учител по литература, Русинов – учител по литература, Любен Стрезов – методик при окол. читалищен съвет, сем. Ст. Цветкови (банков чиновник), Иван Нанев – артист от Народния театър – Русе, Димитър Димитров – председател на управителния съвет на Дома на културата, Генев Гено Боров – (пишел пиеса), Ангел Сталев (художник), Арапад (унгарец), Георги Петров, Чемоц – студенти, Здравка Димитрова – учителка, Марчо Киров – мой бивш учител по рисуване в гимназията – Ловеч, Нелка Дикова – ученичка, Димитър Дишев, ученици, ученички, членове от други кръжоци – около 50 души.

Обсъждането на моята поема “Шопен” стана в салона на балетната школа в Дома на културата – хубаво, ново здание сред млада градина. Върху пианото имаше ваза с бели хризантеми и портрет на Шопен. В този дом русенският литературен кръжок си има отделна мебелирана стая. Там в специални папки се подреждат произведенията на младите кръжочници. На улицата в Русе Мария Кирякова ме запозна и с др. Черняков – поет, на работа във вестник “Дунавска правда” – Русе. Той ми изказа голямото си доволство от поемата ми.

Гостите, посетили обсъждането бяха предварително поканвани със следната покана:

 

 

Поканваме Ви да присъствате на срещата с другаря ДИМИТЪР ЛИПЕН – ЛЕПАВЦОВ – автор на поемата “Шопен”.

Ще бъдат изпълнени на пиано творби от Шопен и рецитирани части от поемата. В изпълнението ще участват: др. Здравка Михайлова, Катя Рашенова, Анитка Попова и Веселка Дюлгерова.

Срещата ще стане на 1.ХII. т.г. (1956 г.) – събота, 19 часа в ДОМА НА КУЛТУРАТА.

От литкръжока “Н. Й. Вапцаров”

 

На обсъждането ми зададоха различни въпроси и се направиха изказвания:

ЛЮБЕН СТРЕЗОВ – счита, че природата отсъства от музиката на Фредерик Шопен.

КЛИМЕНТ ЦАЧЕВ – Шопен само от носталгия ли е измъчван?

СТЕФАН ЕПИТРОПОВ – Как е замислена поемата? Тя е замислена 50% повече. Отделни картини остават трайни. (Чете извадки от “Шопен” – за Соланж, разговора с Делфина Потоцка.) Поемата трябва да се освободи от някои прозаични елементи и биографични данни. Стиховете за Революционния етюд, валсът – да отпаднат. В поемата има непоетични изрази: - “светът ще отрече законното ни право”. – “Ний ще отмъстим… бой с конфети, овации… с кипящата си лава… Шопен с класическия си профил… Вечерите звездочели”. За по-голямо разнообразие е необходима друга ритмика.

ЗДРАВКА МИХАЙЛОВА – От 8 ч. бяхме под поетичното влияние на писателя. Ние не мислихме за грешките. Той е постъпил както трябва. В работата има личен стил. Авторът разглежда музикално произведение. Марш фунебър – бях по-сигурна. Не намирам дали е опасно. Твори се това, което е дадено в живота. Музиката на големия творец е вдъхновила образите. Свобода на въздействие. Писателят мисли образно – образът е външен и психологичен. Когато четях “Шопен”, скочих от мястото си. Спомних си студентството – Полша и полската литература. Авторът говори за Шопен както Словацки. Родината е тема дълбоко засегната. ОТРИЦАТЕЛНО – има статика в поемата. Няма интерес към случката. Но авторът се спира, защото рисува образа. Формата – пренасянето (често си служи). Това прави произведението свързано. Речникът е богат, но някои неща се повтарят. Формата и съдържанието са едно нещо. Не можеш да го разкъсаш. “Шопен” е хубав опит. Произведение с образи, които се помнят. При “Кирков” – близо до народната песен. В творчеството на Димитър Липен има индивидуалност, за което го поздравявам.

След това голямо отклонение нека се върна отново на моето познанство с големия наш поет НИКОЛА ФУРНАДЖИЕВ.

Както му е редът, след излизането на моята лирико-епическа поема “Шопен”, аз поканих Владимир Василев и Никола Фурнаджиев с жена му на вечеря в Руския ресторант (София). Присъстваше и Рени. Вечерята мина добре. Разговорът беше общ. Никола Фурнаджиев не е много разговорлив. Той претегля всяка дума, която казва. По-късно, когато Никола Фурнаджиев оглавяваше отдел “Поезия” в списание “Септември”, аз чрез Владимир Василев му предложих 3 или 4 стихотворения. Той уж ги хареса, но нищо не излезе. Всъщност стихотворенията бяха слабички и не по вкуса му. Някои от тях аз дори и не запазих.

На 10 юни 1966 година Никола Фурнаджиев беше гост в Ловеч на Клуба на културните дейци. Срещата беше организирана от енергичния секретар на клуба Никола Филипов – сега директор на Толбухинския народен театър. Тя се състоя в бирхалето на хотел “Хисаря” – едно подземие, което въпреки всичко се харесваше на гостите – писатели, художници, театроведи, музиканти (с изключение на проф. Андрей Стоянов). Бяха му изпратили предварително литературния сборник “С дъх на люляк”, който литературният кабинет (кръжок) при читалище “Гогол” – Ловеч, издаде през 1966 година и в който участвах и аз с няколко стихотворения. Насядахме по ниските столове и край ниските маси в бирхалето и зачакахме. Получи се неудобна пауза. Никола Фурнаджиев не обича много да приказва, особено между чужди хора. Най-сетне той наруши мълчанието, като започна да разказва впечатленията си от литературния сборник “С дъх на люляк”. Общо взето, той изказа добро мнение за сборника. За стихотворенията на Васил Жабарски каза, че в тях има искреност, видимо доволен остана и от стихотворенията на работника от завода – Димитър Яров. За мен каза следното: “Аз съм редактор на Лепавцов. Стихотворенията са хубави – “Сеячът”, “В Софийските гробища” (поместени в сборничето “С дъх на люляк”). Той умее да пише стихотворения. Необходими са още повече дълбочина и оригиналност. Трябва да се казват (пишат) значителни неща. Поемата “Владислав Варненчек” е добра и може да се напечата. Много е романтична и малко старомодно написана. Дразни ме случаят с туркинчето. Повече трябваше да се пише за самата война. Малко е писано за българския пейзаж. От изпратените ми 28 стихотворения по-голяма част не ми харесват, макар че могат да бъдат напечатани.

Критикът Борис Делчев няма усет към поезията. Рано е още да бъде реабилитиран Владимир Василев. Той е голям критик. Рядко се раждат такива.

В новата съветска поезия има значителни поети: Самойлов, Ахмадулина, Андрей Вознесенски. Евтушенко е интересен повече като гражданин, отколкото като поет.

Човек трябва да пише както чувства и мисли, без да се оглежда наоколо и да гледа кой как пише. Трябва да се пише искрено, дълбоко, оригинално, значимо."

Четох му сутринта на 11.VI.1966 г. стихотворенията: “Часовникът”, “Самовглъбяване”, “Красота” и др. – каза, че били хубави стихотворения. Големият поет трябва да бъде голяма личност. От младите поети му харесват: Фотев – с първата си стихосбирка, Ваня Петкова. Станка Пенчева – не особено. Фурнаджиев се съгласи с мен, че най-хубавата стихосбирка на Димитър Пантелеев е “Дърварят”. Казах му, че в поезията на Андрей Вознесенски има и версификаторство (да види римите). Фурнаджиев не възрази, но след кратка пауза добави: “Вознесенски е голям поет”.

В изказването си в Клуба (бирхалето) Фурнаджиев, между другото, каза: “Може някой (поет) да заблуди за 2-3 години някого (критика и др.), но по-късно се разбирало какво представлявал всъщност". На вечерята в ресторант “Хисаря” аз го попитах – "Това, което казахте, отнася ли се за мен и Владимир Василев и това ли искахте да кажете". Той отрече. Фурнаджиев каза за Александър Блок, че е много голям поет. Изглежда, че Блок е един от неговите любими поети. Стори ми се, че той го постави наравно с Пушкин, а може би и по-високо.

Фурнаджиев изисква от поета: оригиналност, дълбочина и искреност.

За Владимир Василев каза, че такива критици като него и Белински се раждат през векове. Когато измрат тези, които Владимир Василев е критикувал (Тодор Павлов, Людмил Стоянов и др.), тогава и него ще реабилитират.

Фурнаджиев каза, че Йордан Йовков не обичал много Владимир Василев, защото последният не одобрявал драмите му. Йовков някога писал и стихотворения, които Владимир Василев също не одобрявал. Владимир Василев считал (което е и вярно), че Йордан Йовков е силен в разказа и само там.

На Никола Фурнаджиев бяха зададени различни въпроси от присъстващите на срещата. Аз му зададох следните въпроси:

1. Какви тенденции (модернистично-новаторски) си пробиват път напоследък в нашата поезия. Какви са (с няколко думи) хубавите и лошите страни на това модернистично течение.

2. Какво е Вашето отношение към класическия и свободен стих?

3. Какво да разбираме под съвременна поезия в по-широк и по-тесен смисъл на това понятие.

Аз не успях да запиша в момента отговорите на Никола Фурнаджиев. Доколкото си спомням, по въпроса за класическия и свободен стих, той каза, че няма значение какъв стих се употребява в поезията – стига да има поезия – истинска, искрена, дълбока, оригинална.

 

Д. Липен със съпругата си РениНа 18 октомври 1966 година се видях с Никола Фурнаджиев в София – в дома му (апартамент), намиращ се на “Площад на свободата” № 3-а. Това е жилищен блок на хубаво място, с хубав изглед. Сравнително спокоен кът в центъра на София. Апартаментът на Фурнаджиев на II етаж е просторен и добре нареден. Бях поканен в хола. Седнахме край една голяма дълга маса и започнахме прегледа на стихотворенията (повече от 100), които бях донесъл със себе си. Фурнаджиев прочете повече от 30 мои нови стихотворения. Остана видимо доволен. Стори ми се, че промени държанието си. Стана по-любезен. Много му хареса, между другото, 2-рата строфа от стихотворението “Разсъмване”. Каза, че аз мога да пиша хубави стихотворения. Прочетените му харесват. Оригинални са по смисъл. Той каза още, че трябва да пиша интимна и интелектуална поезия (струва ми се, че искаше да каже да не пиша публицистична поезия). По-образно, по-задълбочено, по-малко да се пише. Говорихме за френската поезия – за липсата на разказност и последователност в нея, според статията на Невена Стефанова във в. “Литературен фронт”. Той каза, че и Невена Стефанова пише разказно. После стана дума за Венко Марковски – не е доволен от неговата поезия, но …. политически въпрос. Никой не го харесвал.

От стихотворенията, които му бях дал да прочете и които можа да прочете, пµ не му харесаха: “Майчинство” (съпоставянето на бременна жена с другите било обикновено), “Стратегия”, но за всички казваше “добре”. Търсил в тях образност – оригинална и вярна, като в стихотворението “Разсъмване”. Фурнаджиев ми препоръча да обърна внимание на езика – по-богат, по-свеж и по-предметен.

На другия ден – 19.Х.1966 г. (тук ще направя едно отклонение) аз ходих при литературния критик Борис Делчев в издателство “Български писател”. Не прочел нито едно от стихотворенията (120), които му бях дал чрез моята съгражданка и колежка Станка Русенова. Накарах го да прочете само две стихотворения: “Биволи” и “Ранна есен” – били измъчени. Не виждал индивидуален щрих. А тези стихотворения харесаха Н. Фурнаджиев, Георги Свежин и Вътю Раковски. Казах му, че Никола Фурнаджиев ги харесва, че ги намира оригинални. (Припомних си думите на Фурнаджиев в Ловеч, че Борис Делчев няма усет към поезията.) Затова си прибрах ръкописа. Борис Делчев каза, че за да излезе стихосбирка с 30-40 стихотворения, трябвало поне 10 от тях да били предварително напечатани в нашите литературни вестници и списания. Ако една такава стихосбирка би я представил за печат в издателството Никола Фурнаджиев, това би имало голямо значение. Той е авторитет. За поемата ми “Шопен” каза, че била хубава книга и навремето направила добро впечатление. Докато Фурнаджиев се учуди, че за толкова кратко време съм написал 40 стихотворения (юли, август и септември), Борис Делчев прие това като нещо обикновено. С Борис Делчев се познавам от 1965 г. Потърсих го и се отбихме във Военния клуб, където му дадох да прочете 2-3 случайно намиращи се в мен стихотворения (“Море”, “Танцьорка” и още едно). Тогава той изтъкна Александър Геров като оригинален поет и посочи като най-хубави стихотворенията му: “Копнеж”, “Кръв”, “Свобода”, “Сфинкс”, “Чарли Чаплин” и “Улица Шипка” (от стихосбирката му “Най-хубавото”). Имал нещо близко с Александър Вутимски – талантлив наш поет, умрял млад от туберкулоза. Венко Марковски харесвал поета Никола Инджов.

И така, последната ми среща с Никола Фурнаджиев беше през месец октомври 1966 година. Повече не го видях. Когато го потърсих през октомври 1967 г., той беше на бани в Хисаря. През август 1967 година му бях изпратил 167 стихотворения (и по-късно още двадесетина), за да направи подбор от тях на 50-60 стихотворения за стихосбирка, която мислех да го замоля да предложи в издателство “Български писател”. На 17 декември 1967 г., неделя, говорих с Фурнаджиев по телефона и го попитах какво става със стихотворенията. Той ми каза, че всичко е получил, но бил много зает и с тях щял да се занимава след Нова година. Той почина обаче съвсем наскоро – на 26 януари 1968 година – 40 дни след нашия разговор. Неговата преждевременна и изненадваща смърт (несполучлива операция) потресе всички, които го познаваха и ценяха като голям поет. Оплаквайки смъртта му, аз оплаках и своята собствена съдба. Умряха един след друг хората, които ме ценяха и ми помагаха: Николай Лилиев, Владимир Василев, Никола Фурнаджиев.

Че Никола Фурнаджиев ценеше и обичаше Владимир Василев до края на живота си, съдя от следния факт. На 6-7 април 1968 година получих писмо от сестрата на Владимир Василев – Зара Манчева, в което, между другото, ми пише, че от съпругата на Фурнаджиев узнала, че стихотворението с три звездички, поместено в кн. 9 на списание “Септември” – 1967 г., било посветено на брат й Владимир Василев. (цитирам го:)

 

 

* * *

 

Жаден, жизнерадостен, капризен,
със сърце на истински артист,
в този век на ветрове и кризи
ти трептеше като брезов лист.
 

Ти живя неволен и самотен.
Беше мярка, беше висота.
Качваше се горе на Голгота
трудно, но със сключена уста.
 

Не дочух словата ти последни.
Спиш сега под бледните треви,
а духа ти като събеседник
чак до края с мене ще върви...

При последното му идване в Ловеч заведох Никола Фурнаджиев във вилата на месокомбината, където ръководството на месокомбината, председателят на ГНС – Коста Бенчев и много други опитваха продукцията на предприятието: салами, шунки, пастърми и др. Всичко това се поливаше изобилно с бира. Покани го Коста Бенчев. Посрещнаха Фурнаджиев любезно. При него седна Георги Босолов. Поетът добре си похапна. Когато научих по-късно, че е починал, помислих най-напред, че това е от гастрономия. На другата сутрин ходихме с него в месокомбината, където директорът Съев (Кепо) – който беше чувал за поета още като ученик, разпореди да му дадат 2-3 кг пастърма. По-късно и аз му пращах. Последното ми виждане с Фурнаджиев в Ловеч стана мимоходом. На път за гр. Търново той се отбил в Концертно бюро. Моята жена не го познала в първия момент. После го намерих в ресторант “Хисаря”. Беше с Христо Радевски и някой друг писател (ако не се лъжа – Николай Бояджиев).

Никола Фурнаджиев беше честен и безкомпромисен човек. Той не се побоя да напише положителна рецензия за моята драматическа поема “Касандра” с препоръка издателство “Народна култура” да я издаде.

През време на Люляковите музикални тържества в гр. Ловеч през м. април 1968 г. разбрах от проф. Любомир Пипков, че Никола Фурнаджиев му говорил хубави неща за мен. Аз бях дал на Пипков “Шопен” и “Касандра”, който ги прехвърлил. На сбогуване Любомир Пипков ми каза, че двете поеми са интелигентно написани и в тях има много поезия.

Следва

Българската литература

© 2001 Литературен форум