Литературен форум  

Брой 12 (453), 27.03. - 2.04.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Димитър Липен

Шопен

Лирико-епическа поема

“Аз се задоволявам да извикам чувството, а на слушателя предоставям да си нарисува картината.”
Шопен до Фр.Лист

Откъси

Част първа


Лебедът1

“Той бе чист като сълза.”
Т. Квиатковски

Вечерен час. Догаря залезът в небето, 
над уморената земя трепти покой 
и свеж ветрец, след тягостния юлски зной, 
шуми във клоните на прашните дървета.

Кой с тъжни звуци тая вечер огласява 
потъналия селски дом в зеленина 
и към стъмените простори извисява 
мелодия, избликнала като вълна?

В изпълнената с плахи сенки мрачна стая 
пред нов роял седи в захлас едно дете, 
с яка дантелена връз синьо кадифе.
Как днес е бледно то! Как пръстите играят!

Вън, сплели гъсти клони, шушнат двата бряста, 
щурците свирят сънно в сухите треви, 
а чичопеят, сгушен в дъхавите храсти, 
и той гласът си – сребърно звънче – изви.

Какъв покой! Как нежно приютява здрача 
и гали дълго нажаленото сърце; 
на Лебеда по вдъхновеното лице 
блести една некапнала сълза. Той плаче.

Дошла във стаята за отдих и прохлада, 
без шум пристъпва майката. О, колко скръб 
се криела в душата още толкоз млада!
Тя гледа с топъл поглед своя Фрицек скъп.

Усетило познати стъпки, в миг детето 
се хвърля в нейните ръце и после пак 
така внезапно то изтичва към полето, 
да скрие сълзите си в падащия мрак.

Все още гаснат вън вечерните простори, 
ливадите в сияние далеч трептят, 
а между тях, по чезнещия полски път,
Шопен върви и нещо тихо си говори.

Той скита дълго, а над него небесата 
искрят, натегнали от хиляди звезди; 
една овчарска цев, запяла в тишината, 
прогонва мъката от детските гърди...


3.
Ден есенен. Листата осланени капят, 
и сивото небе процежда сякаш мрак; 
летят под облаците врани с остър грак 
и във мъглите запълзели се потапят.

Измръзнала и сънена мълчи Варшава 
под шушнещия дъжд... Кой може да узнай, 
че тук сега един младеж със роден край 
завинаги във свойте мисли се прощава?

До мокрия прозорец, в спомени унесен, 
очаква дилижанса Фредерик Шопен.
Той слуша как навън, в навъсения ден, 
зъл вихър пее тъжна ноемврийска песен.

Закрил за миг очи, Шопен възкликва тихо: 
пред него замъка Антонин пак сияй 
сред парка си зелен под слънцето на май, 
където радост жадните уста отпиха.

Той вижда пак сега ефирните принцеси, 
тъй млади, още непознали страст и грях, 
и чул отново закачливия им смях, 
прошепва просълзен: “О, златен миг, къде си?”

Не ще го срещне пак княз Радзвил, строг и бледен, 
изправен до красивия роял, 
и двете му деца, обвити в бял воал, 
не ще играят вече валса му последен.

Ала щастливото гнездо е чуждо вече 
и той е пак безрадостен, безкрайно сам, 
като във делници заключен празен храм...
В чужбина всичко туй ще бъде тъй далече...

Сърцето на Шопен дали ще те забрави, 
теб, ярко огнен цвят на първата любов, 
под чуждо слънце и под чужд студен покров, 
когато роден край зад себе си остави?

Ще може ли? Шопен печално се усмихва, 
той вижда я – Констанца – цяла в светлина, 
с очи, излъчващи небесна ведрина, 
и глас, пред който Операта в миг затихва.


ПРЕЛЮД № 5

Разсъмва. Слизат сенките от върховете, 
и като знаме, слънчевата светлина 
след тях разстила свилени платна, 
и пламват връх след връх във утрото огрети.
Как нежно въздухът трепти над планината!
Сребристи пари върху билото пълзят, 
а ниско тъмни борови гори шумят 
и сякаш чува се как диша тишината.
Зареян в синевата погледа следи 
летежа на орлите горди и свободни...
О, ти, дълбок покой на планините родни 
и весел шум над ледни бисерни води!
И като някаква въздишка сред покоя 
на тая слънчева, просторна планина 
се носи тихо моя глас като вълна, 
пропит от обич и тъга: Родино моя!!


ПРЕЛЮД № 6

Най-после мъртъв... Бездиханен... Под водите 
на ледно езеро лежа удавен аз 
със кървавочервена рана на гърдите, 
с ръце вдървени от хилядолетен мраз.
Над мен върби, от скръб и болка почернели, 
ридаят мълком със протегнати ръце, 
и ронят сълзи, трепетни ресници свели.
За теб ли те тъжат, измъчено сърце?
За теб ли тия небеса са слезли ниско 
и черни облаци-процесия пълзят, 
като след бедна катафалка тъжни близки?
Невидими камбани днес на смърт звънят 
и плачеш със човешки глас, виолончело, 
ти – нежен брат на всички скръбни по света.
Нима е тъй студено вече мойто чело, 
нима съм станал пленник вечен на смъртта?
Ни звук, 
ни отговор...
Над мойта гръд сломена 
все тъй една след друга бавно и без шум 
се спущат едри капки замразени 
и сякаш всяка бяла капка в моя ум 
натрапва с безпощадна яснота:
Погребан!
Не ще се дигнеш вече ти, и никой път 
пред теб не ще изгрее твоя роден кът, 
когото толкова обичаше...
Погребан!
Не чакай майка челото ти да целуне, 
не чакай бащина ръка за благослов; 
печална сянка днес е твоята любов, 
мираж и сън са вече вечерите лунни...
Ах, тия капки! – Тоя шепот безнадежден, 
като от разранени, тръпнещи уста!
Не е ли той гласът безстрастен на смъртта, 
шумът на нейната разкъсана одежда?
Все тъй мълчат над мен притихнали водите, - 
дълбоките води на мрака и скръбта, 
и глъхнат безнадеждно, като звън в нощта 
въздишките ми задушени от вълните.
И само капките изцеждащи се бавно 
над моето чело, над ледната ми гръд, 
като небесни сълзи упорито, равно, 
наливат на скръбта препълнения съд...


ПРЕЛЮД № 9

След тягостната нощ аз знаях, че ще съмне, - 
че Ден отново и победно ще искри, 
и с факел ще разгони облаците тъмни, 
че болката, която в мойта гръд гори, 
в часът на съзоряването ще изчезне 
и слънцето ще ме облее в светлина; 
че волята ми за живот над всички бездни 
ще ме издигне като кипнала вълна, 
и ето: хвърлил грубата си власеница 
от своите довчера свити рамене, 
която всяка радост вече ми отне, 
към изгрева се нося като бяла птица.
Далеч от снежния планински връх, с корона 
от сини облаци и сребърни мъгли, 
политат снопове от огнени стрели 
към румените, освежени небосклони, 
и ето те и теб, Светило мое златно! 
Какво са болките под синия покров, 
когато под усмивката ти благодатна 
разтваря своя цвят великата Любов.
Като слепци, без път, ний бродим по света, 
тъй чужди, слънчев диск, за твойта красота!
А тъй е хубаво под теб да се живее, 
да ръсиш с пълни шепи радост и любов, 
да срещаш с гордо чело всеки удар нов; 
дори със болката мъжествено да пееш!...
След тягостната нощ отново се разсъмна.
Но чувате ли? Виждате ли? Потопен 
в море от светлина над пропастите тъмни 
възхожда гордо коронованият Ден! 


ПРЕЛЮД № 11

Детински, скъпи дни! Във мойта нощ безкрайна, 
като залутан лъч провирате се днес, 
понесли свидни спомени и нежни тайни.
На моите години в сенчестия лес 
вий греете от ярко слънце осветени 
и нищо никога не ще ви затъмни, 
вас, мои, в сън сънувани безгрижни дни, 
с дъхът на горски теменуги напоени.
Като мазурска селска песен в мен отново 
мелодията ви, тъй простичка звучи, 
че топли сълзи бликват в моите очи.
Аз сякаш пак дочувам майчиното слово, 
аз вече виждам тръпен, дървените хижи 
на родните села със щъркови гнезда, 
и сякаш пак, над моите тъги и грижи, 
проблесва златната ми коледна звезда.
Ей пак пред мене се разтварят равнините, 
под лек ветрец пробягват житните вълни, 
и с ясна моцартовска чистота звъни 
една камбана някъде в далечините. 
Под клонесто дърво безгрижно се люлее 
във люлката си пъстра младенец 
и млада майка свива му от мак венец.
Над тях, в листата сгушен, славей дълго пее...,
Бленуван роден край, с каква спокойна нежност 
във мен дълбоко всеки спомен твой звучи!
Знам, няма да се върнат вече дните прежни, 
но споменът за тях не ще се изличи... 


ПРЕЛЮД № 14

Омразен черен гроб, раззинал в равнината, 
над теб ли бурята с прегракнал глас реве? –
Като че някакви огромни лесове, 
изтръгнати, ридаят глухо в мрачината.
Кълба от облаци протягат хладни пръсти 
към влажната земя, където есента 
обсипала е със изсъхнали листа 
пустинните поля край тоя гроб безкръстен.
Не спирайте задъхани, другари верни!
Какво от туй, че с ярост плиска днес дъжда 
във вашите лица, по-тъмни от ръжда, 
и вихрено насам се спущат сенки черни?
Безспирно хвърляйте с лопатите железни 
пръстта във тоя гроб! Нима в такъв порой 
и в тая кал намери пристан и покой 
днес моята любов, която беше бездна, 
по-чиста от сълза, уханна като цвете?
Побързайте, докато вихрите с ръце 
от лед не са открили бледното лице 
на мъртвата, което още сякаш свети!
О, приюти, земя, тук рожбата си тленна 
във свойта пазва!... Може би след векове 
от шепата й прах ти цвят ще създадеш, 
и пак ще бликне като вино златопенно 
живота обновен... Ала какво говоря?
Едно е само вярно в тоя миг – Смъртта 
и тоя пресен гроб, издигнат над пръстта 
под тия ледени, навъсени простори...


ПРЕЛЮД № 22

Как тъжно е да си в чужбина и забравен, 
сред гъстата тълпа да бъдеш вечно сам – 
да бъдеш като някой полусрутен храм 
от всичките си богомолци изоставен; 
да виждаш как от твоя вид се ужасяват 
децата и глупците жалки, без сърце, 
да чувствуваш зад всяко каменно лице 
как хладно безразличие се притаява, -
сам себе си да мразиш и да ненавиждаш, 
и като призрак да се криеш във нощта, 
сам себе си с горчиви думи да обиждаш – 
о, мрачен свят! Човешка жалка нищета!
Защо и кой ме тъй безмилостно наказа, 
и въздухът отне от мойта слаба гръд?
Кой вля отровата си в нея като в съд, 
та днес едва пристъпвам угнетен и смазан? 
Коя ръка ми взе на пролетта цветята 
и като сух букет ме хвърли във прахта?
Не си ли ти, Сляп случай – властник над света?
Не си ли, Скръб, поискала от мен разплата?
Години дълги аз в чужбина бавно креех, 
години дълги аз умирах всеки ден 
и всяка нощ безсънна чаках уморен.
Не мога повече! Аз искам да живея!
Далечна майко, чуваш ли днес мойте вопли?
Аз търся те и плача, ала тук край мене, 
дори когато викам, с ледени очи 
ме гледат чужденците глухи и студени 
и всеки покрай мен минава и мълчи.
Като ранен орел аз тая нощ се бия 
във прашната земя и викам с дрезгав глас: 
О, спри се, ти, над мен надвиснал смъртен час, 
аз искам още, жаден, с две ръце да пия 
от твойте извори, Живот – ти, лъч и песен, 
макар облян във сълзи, с немощни гърди, 
макар над мен да няма слънце, ни звезди!
Безмилостна Съдба, не чуваш ли? Къде си?!

Драги другарю Лепавцов,

 

Повторният преглед, който направих на поемата Ви, потвърди първите впечатления от нея. Вие сте работили много грижливо, за да я очистите от грапавините, та моите възражения в това отношение са съвсем незначителни.

Държа обаче на уговорката си. За нейното еднообразие както в интонацията, тъй и в употребата на стилни и езикови средства. “Остатъци от стар реквизит” наистина има. Аз съм посочил някои от тях, без да изчерпвам всички. Може би бележките ми ще Ви насочат как да направите някои поправки.

Мисля, че, общо взето, работата е привършена и поемата е готова за печат.

По мое мнение Прелюд№ 6 и Прелюд № 14 може да останат, а епилогът е излишен. Личи, че той е принаден за идейна компенсация в поемата.

С другарски поздрав:
Никола Фурнаджиев


1 Лебедът – поради голямата му миловидност и изнеженост близките на Шопен го наричали Лебедът. [горе]

Българската литература

© 2001 Литературен форум