Литературен форум  

Брой 12 (453), 27.03. - 2.04.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Димитър Златинов

Конкурсът като наказателна акция

 

На 20 декември м. г. Министерството на културата съвместно с Народния театър обявиха резултатите от конкурса за драматургия, посветен на 150-годишнината от рождението на Иван Вазов. Пет, измежду 106-те постъпили за участие в конкурса творби, бяха отличени с поощрения, като една от тях беше моята пиеса: “Където улиците нямат имена”. Трябва да призная, че новината силно ме озадачи. Защото според регламента на конкурса (публикуван във вестник “Култура”) една от участвалите пиеси трябваше да получи Голямата награда. Точно и ясно бе обявено – една от пиесите ще бъде отличена с Голямата награда. Та в крайна сметка нали всеки конкурс – било то драматургичен, кулинарен или избиране на мис Свят – е вид съзтезание и най-достойният от участниците печели. И това е правилото, на което са подчинени всички състезания и конкурси по света. Но явно не и в България, където организаторите на конкурса по драматургия решиха, че може (колко му е – фасулска работа!) да не спазят регламента и да не излъчат победител.

Победител трябва да има и винаги има – това е същността на всяко съзтезание и конкурс. Победител трябва да има – независимо от всичко. И ролята на организатори и жури е единствено да съблюдават всички участници да играят според правилата, така че накрая най-добрият и най-достоен да спечели. Нищо повече. Те не могат да предрешават крайния изход от надпреварата, те също са обвързани от правилата на съзтезанието. И когато организатори и жури не обяват победител – то те нарушават правилата на играта, бягат от ролята си на безпристрастен арбитър и вземат страна. В случая - своя страна.

Това, което се крие зад целия този нескопосан фарс, е, че една наградена творба би привлякла цялото внимание върху себе си, би създала неминуемо събитие (събитие, от което българският театър и зрител така отчаяно се нуждаят) и ново име на небосклона на българския театър (да не дава Господ, само това не!), но най-важното – би породило очаквания – къде, кога и как ще се реализира наградената творба. А в една подобна ситуация организаторите не биха могли вече да запазят достойно мълчание. Докато сега – отговорност към “поощрените” пиеси няма. И няма да има. Така раздадените “поощрения” се оказаха удобно средство за бягство от отговорност (за кой ли вече път!) и запазване на статуквото в родния ни театър. Но тези “поощрения” най-вече изиграха ролята на една наказателна акция, с която се натриха до синьо носовете на някакви си “недорасли” драскачи, които бяха се самозабравили и тръгнали да търсят изява на големите театрални сцени. Така де, всеки да си знае мястото.

В подобна ситуация най-логичната и нормална стъпка е авторите да потърсят помощ от Министерство на културата – та нали, в крайна сметка, държавните институции са създадени именно за това да помагат. Да, но не. Защото се оказва, че Министерството не дава пари и не подкрепя проекти на физически субекти, било те и самите автори, а си има вземане-даване само с организации. Защо съществува тази дискриминация – няма логично обяснение. И не може да има.

Колко по-лесно, удобно и хуманно би било, ако физическите лица и организациите имаха равни права и на равни начала (каквато е практиката в повечето демократични страни) можеха да кандидатстват за проекти пред Министерството на културата. Един автор кандидатства с пиесата си за поставяне, Министерството на културата одобрява проекта и отпуска необходимата за реализирането на постановката сума, след което организира конкурс между театрите за това кой театър ще предложи най-изгодни условия за поставянето й. Taка и вълкът ще е сит, и агнето цяло – театрите ще си вземат своето, но и унижението на автора ще бъде спестено.

Моето скромно мнение е, че докато един подобен механизъм за равнопоставеност между физическите лица (авторите в случая) и организациите не се въведе при кандидатстване за субсидии пред Министерството на културата - за никаква реформа в театралната сфера не може да става дума. Защото всичко се свежда до едно – да се признае творецът за реалност, защото той е първоизточникът на творчеството. Театрите, издателствата и медиите не творят – индивидът твори.

Искам да завърша с това, че не ми харесва начинът, по който бях използван за цели, несъвместими с целите и същността на един конкурс. И смятам, че организаторите на конкурса ми дължат (а също и на останалите 105 участници) извинение. Дали ще получа това извинение е малко вероятно, но с тези няколко реда поне желая да заявя своята недвусмислена позиция по отношение на един недостоен за едно демократично общество акт.

Българската литература

© 2001 Литературен форум