Литературен форум  

Брой 12 (453), 27.03. - 2.04.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Иван Бунин

Окаяни дни

Продължение от брой 11

Одеса, 1919 г.

 

Да, май прекалено фриволно, в простодушно охолство си живеехме всички (в това число и мужиците), живеехме като в заможно имение, където и най-онеправданият, и онзи, който има кръпки по гащите, се излежаваше с тези гащи напълно безгрижно, тъй като потребностите му бяха дивашки ограничени.

“Ние всички се учехме по малко на нещо и някак”. Да и вършехме също така само нещо си, каквото там се случи, понякога много пламенно и много талантливо, но все пак в огромния случай – каквото ни скимне – само Петербург не се предаваше. Гнусяхме се от продължителния ежедневен труд, имахме нежни ръчички, всъщност – страшни. А оттук идва, междувпрочем, и идеализмът ни, на практика твърде чорбаджийски, вечното ни опозиционерство, критикуването на всичко и всички: че нали да критикуваш е много по-лесно, отколкото да работиш. И ето:

- Ах, как се задушавам сред тази Николаевщина, не мога да съм чиновник, да седя редом до Акаки Акакиевич – карета искам, карета!

Оттук произлизат Херцените, Чацковците. Но също оттук – и Николка Серий от моето “Село” – седи на миндера в тъмната, хладна одая и чака да му попадне някоя “истинска” работа – седи, чака и хленчи. Каква ли е тази стара руска болест, това хленчене, тази скука, тази разглезеност – вечната надежда, че ще се яви някоя жаба с вълшебен пръстен и ще направи всичко за теб: стига само да излезеш на прага и да прехвърлиш пръстена от едната ръка в другата!

Това е вид нервна болест, а не знаменитите “стремежи”, извиращи уж от “дълбините” ни.

“Аз не съм направил нищо, тъй като винаги съм искал да направя повече от обикновеното”.

Това е признание на Херцен.

Припомням си и други забележителни негови редове:

“Чрез нас човечеството изтрезнява, ние сме неговият махмурлук... Ние канонизирахме човечеството... канонизирахме революцията... Със своето разочарование, със своето страдание избавяме от скръб идните поколения...”

Не, изтрезняването е още далеч.

 

 

* * *

Затварям очи и виждам всичко като на лента: панделките на моряшката фуражка, панталоните, силно клоширани, на краката – бални обувки от Вейс, зъбите, здраво стиснати, танцува, скърцайки с челюсти... Никога вече няма да го забравя, в гроба си ще се преобръщам!

 

 

21 април

“Ултиматумът на Раковски и Чичерин към Румъния – за 48 часа да се очистят Буковина и Бесарабия!” Толкова неправдоподобно глупаво е (дори ако става дума за все старото издевателство над плебса), че ти идва наум: “Ами не се ли прави всичко това по нечия заповед, германска ли, знам ли, с цел ден след ден да бъдат позорени комунистите, революционерите, въобще революцията?” После – “От победа до победа – нови успехи на доблестната Червена армия. Разстрел на 26 черносотници в Одеса...”

В “Известия” – ох, какъв проклет правопис! – след заглавната статия за ултиматума е напечатан поименен списък на тези двадесет и шест разстреляни вчера, след което има статийка за това, че “работата” в одеското управление се “наглася”, че “въобще има много работа” и накрая – гордо заявление: “Вчера успяхме да доставим въглища за отпътуването на влака за Киев”. Щастлив ден! И то след ултиматума!

Е, ако румънците не послушат Раковски, какво тогава? И колко дяволски еднообразни са всички тези клоунски номера! Впрочем може би нещо грубо се инсценира, някой с някого се заяжда? С кого именно?

Да, а “буржоата” току-виж съвсем повярвали в Петроград. Нали казваха, че току-що еди-кой си с очите си видял телеграма за завземането на Петроград (след като англичаните му били докарали хляб)...

Носи се слух, че и при нас ще настане онзи див грабеж, който вече цари в Киев – “събирането” на дрехи и обувки.

 

 

* * *

Одеве прочетох за този разстрел на двадесет и шестимата някак тъпо.

Сега съм като вцепенен. Да, двадесет и шестима, и не кога да е, а вчера, у нас, близо до мен. Как да забравя, как да простя това на руския народ? А всичко ще бъде простено, всичко – забравено. Впрочем и аз само се опитвам да се ужася, а на практика не мога, не ми достига истинска възприемчивост. В това се състои и адската тайна на болшевиките – да убият възприемчивостта ни. Хората живеят оразмерено, отмерена им е и възприемчивостта, и въображението – прекрачи мярката. Това са цените на хляба, на говеждото. “Какво? Три рубли за фунт?!” Сложи им хиляда и ще дойде краят на изумлението, на вика, вцепененост, безчувственост. “Как? Седем обесени?!” – “Не, миличък, не седем, а седемстотин!” – И тук веднага идва вцепенението – седмина увиснали на въже все пак можеш да си представиш, но хайде опитай седемстотин, дори седемдесет!

 

 

* * *

В три часа – през цялото време валя – излязохме. Срещнахме Поливицкая с мъжа й – “Отчаяно си търся роля в мистерията – така ми се иска да изиграя Богородица!” – О, Боже мой, Боже мой! Да, всичко това е тясно свързано с болшевизма. В литературата, в театъра той се е настанил много отдавна...

Купих кибрит, по 6 рубли кутийката, а преди месец струваше 50 копейки.

Когато излизаш, пристъпваш като в началото на тежка болест.

 

 

* * *

Сега (8 часа вечерта е, а по “съветски” вече е десет и половина), след като се върнах от разходката, затворих капаците: лунният сърп, целият златен, чисто проблясва през младите листа на дърветата под прозореца в избистрилото се на запад небе, нежно и все още светло.

Излязох в седем, пръскаше дъжд, вечерта приличаше на есенна. Минах по Херсонская, после свих към Съборния площад. Още е светло, а вече всичко е затворено, всички магазини – тягостна, тревожеща душата пустота. Докато стигна площада, дъждът утихна, вървях съм събора под младата шума на едва започналите да цъфтят кестени, по блестящия мокър асфалт. Спомних си мрачната вечер на “първи май”... А в храма имаше венчавка, пееше женски хор. Влязох и, както винаги напоследък, тази църковна красота, този остров на “стария” свят в морето от кал, подлост и низост на “новия”, ме трогнаха необикновено. Какво вечерно небе в прозорците! В олтара, навътре, стъклата вече синееха виолетово – любимото ми. Милите девически личица на пеещия хор, върху главите им бели покривала със златни кръстчета на челата, в ръцете им – ноти и златните огънчета на малките восъчни свещи – беше така прелестно, че, слушайки и гледайки, дълго плаках. Вървях към къщи – чувство на лекота, младост. И редом с това – каква тъга, каква болка!

 

 

* * *

Когато се прибрах, в двора ни, в квартирата на милиционера, свиреха на пиано и танцуваха. Срещнах Маруся – в здрача, пременена, с блестящи очи изглеждаше много хубава - и за миг със сърцето си спомних онова далечно, невъзвратимо очарование, което изпитвах някога, в ранната си младост, ето в такава априлска вечер в селската градина.

Миналото лято Маруся живееше с нас на вилата като готвачка и цял месец укриваше в кухнята и хранеше с моя хляб един болшевик, неин любовник, и аз знаех това, знаех. Ето каква е моята кръвожадност и в това е цялата работа: да бъдем такива, каквито са те, не можем. А след като не можем, свършено е с нас!

Пиша на светлината на кандилце – кутия с масло и фитил. Тъмнина, пушек, развалям си зрението.

Впрочем на всички нас отдавна ни е време да се обесим – така сме потиснати, унизени, лишени от всякакви права и закони, живеем в такова подло робство, в атмосфера на непрестанни оскърбления, подигравки! 

Какво самообладание
в конете с простичко название,

не обръщащи внимание
на трудното си препитание.

Милото момче, царство му небесно! (Тези шеговити стихове са на един млад поет, студент, постъпил миналата зима на служба в полицията – идейно – и убит от болшевиките). – Да, ние сега сме коне с много простичко название.

 

 

22 април

Спомних си противния ден с дъжд, сняг, кал – Москва, миналата година, края на март. През Кудринския площад се ниже бедняшко погребение – и изведнъж, бясно ръмжейки с мотоциклета, влита от Никитские едно животно с кожен каскет и кожена куртка, прелитайки, заплашва, размахва огромен револвер и опръсква с кал носещите ковчега:

- Махайте се от пътя ми!

Носещите отстъпват встрани и, препъвайки се, друсайки ковчега, хукват да тичат с всички сили. А на ъгъла стои старица и, прегърбила се, плаче така горчиво, че неволно се спирам и започвам да я утешавам, да я успокоявам. Аз ломотя: - “Е, хайде стига, стига, Бог да те пази! – питам: - “Навярно покойникът ви е роднина?”. А старицата се опитва да поеме въздух, да преглътне сълзите си и накрая с усилие отронва:

- Не... Чужд е... Завиждам му...

И още нещо си спомних. Москва, краят на март, по миналата година. Огромният, дебел княз Трубецкой крещи, театрално размахвайки малките си юмручета:

- Помнете, господа: пгуският ботуш безмиуостно ще смаже нежните куонки на гуската свобода! Всички да я защитим!

От устата на княза тогава говореха стотици хиляди уста. Нямам думи, намерили за кого да защитават “руската свобода”!

Зимата на 18-а година същите тези стотици хиляди възложиха надеждите си за спасение (само че вече не на руската свобода) именно на германците. Цяла Москва бълнуваше за идването им.

Следва

Превод от руски Милена Димова

Българската литература

© 2001 Литературен форум