Литературен форум  

Брой 12 (453), 27.03. - 2.04.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Иглика Дионисиева

Орехи

 

Намерих някакви прашасали орехи на терасата на хазаина. Взех два-три и ги претеглих с длани. Изглеждаха пълни. Това е добре, рекох си, днес значи ще вържа обяда. Загребах с шепи седем-осем ореха – толкова, колкото да не бие на очи, сложих ги в джобовете на якето и тръгнах към къщичката на баба Яга.

Докато вървях, се опитвах да строша два ореха с ръце. Някакви циганета ме напалатиха точно като пресичах Графа.

- Батее, дай некой орех, бе!

Показах им юмрук и те се скриха някъде.

Денят – приятен, беше доста оживено; маневрирах ловко из тъпканицата, придвижвах се на зиг-заг и на подскоци.

Чух да ме вика някой, в първия момент не разбрах откъде.

- Момче, помогни ми бе, момче!

Обърнах се, гласът беше тънък, немощен, плачлив, на някакъв дядка със зачервени очи и треперещи ръце. – Помогни ми бе, момче! Дай някоя стотинка за хляб, дай нещо за ядене!...

Очите му гледаха ту неговите, ту ръцете ми с орехите.

В миг ме обзе колебание, но то трая само секунда. Веднага ускорих крачки.

Седнах срещу Ариана. Нямаше за кога да подмятам орехите, яко ми стържеше.

Прас-прас. Първият орех – изяден, черупката пълна с червоточини. Прас. Вторият – една спечена почерняла кожа. Прас – третия. Празен. Прас – четвъртия. Празен. Прас-прас. Петия – червив. От всички само два-три ставаха за ядене.

Не мислех, че това е наказание, задето подминах стареца.

Ами ако съм му спестил напразната радост и унижението?...

 

Турска баница

На Борал Шен

Третият ми баща каза, че най-вкусната баница, която е ял някога, била турска. А третата ми майка не ще и да чуе, гнуси се, тъй да се каже. Понеже, като ходили веднъж на гости в една турска къща, старата кадъна точела корите и ги мятала на леглото. А около нея се въртяло едно босо сополанче – няма-няма и хоп – с босите крачета на леглото по корите. Недопустимо, един вид.

И как няма да е сладка баницата, като е събрала малко от мириса и топлината на детето.

 

Бялата лястовица

Срещнах я. Бялата лястовица.

По-скоро тя ме срещна. Изтрополи край мене и ме задмина.

Магарето вървеше спокойно. А дървените колелета на каруцата, обковани с метални шини, пропадаха с тряскане в изобилието от дупки по пътя.

Между ритлите отдалеч се белееше тя. Свита, с шалвари на много ситни цветчета, набрани като хармоника. Белите краища на шамията й се ветрееха свободно. Сякаш тя не седеше, а прелиташе и увличаше в полет.

Взрях се отблизо. Лицето, откроено в бялата рамка на кърпата, приземяваше полета. Бръчки, години, стиснати устни, неподвижно следващи задника на магарето.

Ахнах, погледнах я в гръб, и толкова.

Българската литература

© 2001 Литературен форум