Литературен форум  

Брой 12 (453), 27.03. - 2.04.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Милена Димова

Когато смъртта стане стока

 

Добрата вест е лоша новина. Това го знае всеки журналист. Има ли убийства и земетресения, има и обширни репортажи, цари ли мир и любов – няма за какво да се пише. Политиците отдавна възприеха този стереотип на мислене. Наругаят ли страната в чужбина, обидят ли националното ни достойнство, тръгнат ли болести сред народа, избухнат ли горски пожари, това е хубаво за опозицията, защото бедствията се случват в мандата на управляващите. Най-страшното обаче е, че ние – гражданите, обществото, също се заразихме от този модел на поведение.

Ще припомня три случая от последната половин година. По най-зверски начин бе убита млада ватманка. Опечалените й колеги, освен засилени мерки за сигурност в трамваите, използваха случая да поискат и по-високи заплати. Изнасилена и убита от педофил беше 6-годишната Деница. Тема номер едно след този покъртителен случай стана въпросът за кметовете и училищата. След като 16-годишната Елеонора беше застреляна от пияния полицай, нейните съученички излязоха с декларация... за корупцията сред учителите?! Което показва, че експлоатирането на нещастния случай се усвоява още от училищната скамейка. Смъртта вече е стока. Дайте една качествена смърт и ще получите повече пари, привилегии, авторитет.

Повод за тази препратка назад е най-силно разтърсилото обществото криминално деяние през тази година – убийството на невръстния Петър. Все още не си даваме докрай сметка, че се случи нещо изключително важно. И с риск да прозвучи цинично, ще кажа, че това не е смъртта на горкото дете. Убийства стават всеки ден навсякъде по света. Майки раждат и хвърлят децата си в контейнери за смет, психично болни посягат на близките си, пияни синове стрелят по бащите си, наркомани убиват старци за няколко монети. Убийството на 3-годишното момче от душевноболната му майка не е прецедент. Но тъкмо то взриви обществото. Защо? Отговорът на въпроса е всъщност онзи съществен урок, който получихме, за съжаление с цената на един детски живот.

Първа поука: няма гражданин, който днес да не се чувства измамен. Вероятно няма и журналист, който да посмее – в автобуса например, да каже какво работи. Кухата вътрешност на нашите медии този път се разкри в мащаби, които щяха да са комични, ако не беше естеството на случая. “Убийци!”, “Безсрамие!”,“Убиха го!”, “България уби дете!”, “Жена поръча убийството...” – все заглавия от 17 март. С последното се визира Катя Асенова, която ако беше американка, щеше да съди до дупка вестник “Сега”. Същото издание стигна върховете на журналистиката, публикувайки и номера на черното БМВ, отвлякло детето – т.е. на колата, която не съществува. Трагичното е, че ако утре правителството се смени, медиите отново ще каканижат: “Министър-председателят излъга народа в очите”, “Нагло и безсрамно властта се изправи срещу мъката на народа...”. Защото задачата на вестникаря у нас е да предизвика у читателя емоции, по възможност негативни, тъй като разтревоженият човек ще си купи и следващия брой, за да узнае участта си. Повечето хора нямат представа какво радостно оживление настъпва в редакциите, когато някой известен е пребит или има бомба в обществена сграда. Мечта на всеки журналист е пръв да съобщи, че президентското семейство е изклано от терористи. Ако човек сутрин приеме едно към едно всичко, което му поднася вестникът, то вероятно би се усъмнил, че е жив. Няма логика, според която да не е мъртъв, след като по дефиниция е беден, гладен, безработен, болен и малтретиран. Но, зомбирани от медиите, ние питаме ли се един друг дали сме бедни, гладни, безработни, болни и малтретирани? Всеки ще отчупи парче хляб за самотната старица отсреща, стига само да я заговори и да узнае, че е гладна. Това е следващият урок от трагедията с детето. Жената е била психично болна. Ако нейната майка беше предупредила бъдещия й съпруг преди брака, ако той беше обърнал по-сериозно внимание на странностите в поведението на жена си, ако колегите й са общували повече с нея, ако съседите са потърсили контакт, ако сестра й беше повярвала на опитите й за самоубийство, ако лекарят е преценил адекватно състоянието й – нямаше да има убийство. Живеем с години в един вход и не се познаваме. Чуваме писъци през нощта на улицата и се завиваме презглава. Виждаме как гамени отмъкват чантата на минувач и свиваме в другата пряка. Политиците нямат нищо общо с това. Дори под всяко дърво да стои полицай, съседът ще пребие жена си, докато в другия апартамент увеличават радиото, за да не слушат скандала. След случая с убитата Деница се постави въпросът за безопасността на учениците. И правилно. Но нали ако в едно училище има сто деца – което е абсолютният минимум дори за селата – и ако родителите на всяко от тях отделят по четири лева на месец, то сумата ще е напълно достатъчна за наемането на охранител на пълен работен ден. Ако децата са 400 – един лев. Необходими ли са демонстрации и петиции?

Случаят с момчето очерта и още една, доста пренебрегвана в коментарите до момента, тема: организирането на определени професионални гилдии по схемата на мафиотска структура. “Шофьорите” блокираха града, причиниха хиляди неудобства на редовите граждани, крещяха по улиците, хвърляха бутилки и фасове, които на следващия ден бяха почистени от общинска фирма, издържана с парите на софиянци. Да, нормално е хората да обезумеят от ужас, естествено е колегите на почернения баща да искат възмездие и да търсят виновник, разбираемо е спонтанно да се съберат и споделят мъката си. Нека е пред парламента, нека е пред кметството или където и да е другаде. Но пред Народното събрание, освен за оставката на вътрешния министър Емануил Йорданов, се скандираше за цените на бензина и за данъците. Тъй като се опитвам да погледна към сцената на площада не от позицията на журналист, отразявал събитието, а от страната на случайния по-наблюдателен минувач, ще спомена няколко озадачили ме факта. Първо, всеки един участник в демонстрацията изглеждаше като човек с втора специалност “скандиращ пред парламент”. Не поставям под въпрос това, че мнозина шофьори наистина се бяха събрали спонтанно от солидарност. Но една част си разменяха твърде отработени пароли от типа “Внимавайте – провокатор!”, “Без нецензурни приказки!” или “Не пипайте куките!”. Ако тези хора наистина страдаха непоносимо, едва ли щяха да мислят в този момент за световната конспирация и за това как изглеждат отстрани. Напротив, по-човешко би било тъкмо да псуват и да буйстват. Щеше да е абсурдно група жени да се уловят на хоро, което се ви, докато една минувачка не изпищя: “Върху гроба на детето ли играете?”...Вторият съмнителен факт е светкавичната организация на такситата “в цялата страна”. Как става тази работа? Ако утре пострада детето на някой инженер или учител, или обущар, трудно братята му по занаят в Пловдив, Враца и Свищов ще излязат на улицата. Защото не се възприемат като колективна сила, няма кой да ги организира като такава, а и знаят, че една съболезнователна телеграма би била по-уместна. У нас се очерта общественият фактор “таксиметраджия”, който има самочувствието на пета, шеста или седма – човек вече се обърква – власт. С кой ум правителството предложи на шофьорите да сътрудничат на МВР в борбата с престъпността, след като една голяма част от тези хора са криминално проявени, активно участват в сводническия бизнес и, да си сложим ръка на сърцето, не показват блестящ коефициент на интелигентност? На никой обществено отговорен човек не би му хрумнало да излезе посред нощ на улицата и да крещи, събуждайки всички, понеже приятелят му има проблеми. А ако го направи, затова си има полиция.

И накрая, естествено, стигаме до най-циничните участници в тази трагична история – политическите сили. Какъв триумф! Представяте ли си, ден след падането на шенгенските визи – и ето ти късмет, убито дете! Ама Македония е пред гражданска война, ама може да ни се изсипят бежанци... Няма такова нещо. Оставка на правителството, служебен кабинет, предсрочни избори. С една дума – пълна дестабилизация на страната, когато от запад огънят вече се усеща и същевременно се очертава дипломатическа криза с Русия. Звучи мерзко. Но хората останаха с впечатление, че точно това са потайните мисли и на БСП, чийто лидер отврати и най-аполитичните граждани, и на “Гергьовден”, и на ДПС, и на ВМРО. Лъсна цялата пошлост на политическото лешоядство. И Вазовите шипченски опълченци мятат трупове срещу врага, но не детски, не срещу българи и не за да седнат в министерски кресла. Играта ва банк не е проста работа. Тя е за отчаяни хора, които са готови да си пръснат мозъка, ако загубят. В България с нея се печели и едва сега виждаме колко често всъщност е ставало това. Понякога се губи. Но никой не си пръска мозъка. Колелото се върти, пъплим по улиците, упоени от поредното съобщение за надвисналия апокалипсис, вършим си работата, купуваме хляб, гледаме новините, дежурно мразим управляващите, понякога изпадаме в истерия и се събираме пред парламента на групова психотерапия.

А какво всъщност стана? В едно обикновено българско семейство се случи нещастие. Психично болна майка в пристъп на лудост удуши детето си. После подаде фалшив сигнал в полицията. Органите на реда поеха случая и до 24 часа го разкриха. Бащата не е на себе си от мъка. И нека да дадем на този баща поне утехата, че паметта на детето му няма да бъде осквернена от щения за високи тиражи и високи постове. Защото това може да се случи на всеки от нас. Дай, Боже, съдбата на малкия Петър да циментира в съзнанието на обществото отговора на класическия въпрос “За кого бие камбаната?”. И то да си каже: “За мен”.

Българската литература

© 2001 Литературен форум