Литературен форум  

Брой 12 (453), 27.03. - 2.04.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Митко Новков

Животът и театърът или Съвпадането на сцените

 

Николай Ламбрев “Пясък.Интервюта, из режисьорския бележник, стихове”, ВУЛКАН-4, 2000Движението всъщност е моят Бог.” Изповедта е на режисьора Николай Ламбрев, четем я в книгата му “Пясък”, събираща в себе си “интервюта, из режисьорския бележник, стихове”. И ако вие не виждате в това изречение нищо странно, аз наспроти вас виждам: човек, който обявява движението за свой Бог, който е негов просител и смирен мирянин, в един момент се отрича от него, за да го застопори, да го вледени. Защото какво е книгата, всяка книга, ако не застопорено, вледенено движение: в страниците й са вкопани в неподвижност мисли, идеи, настроения, преживявания, чувства, най-съкровените усещания, които сме втвърдили в език, заключили сме в език. “Езикът е такъв затвор”, казва една английска тв героиня. Книгата също: но как може да вирее тогава в нея движението, което иска простор, не стени; нуждае се от освободено, не от ограничено пространство, от небе, не от решетки?

Николай Ламбрев вероятно си е давал сметка за това противоречие, когато е мислил книгата. Три са основанията ми да го подозирам. Най-напред името й – “Пясък”. Не зная за вас, но на мен първото, което ми идва наум, прочитайки заглавието, е идиомът “движещи се пясъци”. Един вид това не е стабилна книга, на нея не можеш да стъпиш и спокоен да си стоиш, защото “Пясък”-ът може да се размърда и да те погълне. Ще рече, самата книга е такава – подвижно-пясъчна; уж стъпваш върху/в нея, но всъщност потъваш навътре, все по-навътре, за да не излезеш, а там да си останеш.

Второ: снимката на гърба на книгата. Тя е от или, по-скоро след спектакъла “Ревизор” на Бургаския драматичен театър “Адриана Будевска” и е уловила Николай Ламбрев заедно с актьорите в миг на движение, в момент на среща с публиката, когато тя ги дарява със заслужени овации. Тоест случва се така, че като за/от-вориш докрай книгата, не попадаш на някое каменно лице, втренчило застинали очи в тебе, а си сблъснат с миг на движение, когато всеки момент си мислиш, че хоп! – както хванатите за ръце театрали са пристъпили към публиката, така ще пристъпят и към тебе. Сиреч, движат се.

И третото, извикало моето подозрение, е уточнението: “интервюта, из режисьорски бележник, стихове”. Подбор шантиклер, к`вото дойде. Разбира се, ние донякъде сме уяснени защо той е такъв без-разборен: “В момента изповядвам еклектиката в нейните по-широки пространства, като сплав, като фокус... Няма чист жанр в живота и в изкуството.” Но не е само това: четенето на подобна еклектична сбирток-книга иска движение, настоява за непрестанно разстройване/настройване на възприятието съобразно жанра, който ни е пред(о)ставен. Едно е да четеш интервюта, друго – мисли за театъра, съвсем трето – стихове. Значи, за да я разбереш тая книга, не можеш да успееш с постоянство, а само с непостоянство, тоест с движение. Трябва да мърдаш, за да я постигнеш.

Това “мърдане” веднага ми спомня друг идиом, свързан с пясъка – “песъчинка в окото”. Знаем колко е дразнещо, когато едно такова миниатюрче се вмъкне в най-фината и нежна човешка анатомия – търкаме го, мокрим го, сълзим го, само и само да го изхвърлим. Същото и с “Пясък”: не ни оставя спокойни, дразни, принуждава ни да предприемем какви ли не хватки, за да се освободим от настоятелното му присъствие. Защото самият той е плод, рожба на дразнение: Николай Ламбрев е пожелал с него да из/раз-каже своите рефлексии, реакции, ответствия спрямо не просто театъра, но спрямо живота въобще. И макар добре да знаем още от време оно, че “животът е театър”, все пак ни се налага да я играем тази пиеса, която “е театър”; играта пък прави нужно нейното промисляне. Ще рече: мислейки театъра, мислим живота, а работейки в театъра, работим в живота. Две пресичащи се – ох, сбърках! – съвпадащи си сфери/сцени, където всички ние сме актьори. Не напразно тъй настоятелно се припокриват те в книгата: четем в бележките за Ромео и Жулиета: “Може би всяко прекомерно човешко “можене” води до блясък, до възторг, до докосване на космическото щастие, но свършва винаги унищожително. То е по-силно от самите избраници”; и съвсем мъничко по-надолу: “Вярвам и обичам артистите си...” Космос и театър са се преплели в единство (не случайно и двете думи са с гръцки произход), втъкали са се така, че не можеш да ги отделиш, да ги разделиш. И който си мисли, че “Пясък” е книга за театъра, няма да сгреши, но ще бъде дребничко неточен; заедно със сцената, тя описва и сценариите на живота такъв, какъвто е – различен и неповторим. Или, както се пее в “Опит за откровение”: “На хвърчило от вестник / окачвам свойта надежда / и с дълъг конец от съмнения / се затичвам / към твоя прозорец. / Хлапетиите бързо се справят / със тоя театър - / те са готови / и своите безплатни места / на тротоара / бързо заемат / в очакване свиркат / и нетърпеливо потропват / по плочите.

Което ни отвежда в другото дразнение на “Пясък”-а, но този път скърцащо – на “пясъка между зъбите”. Човек скърца със зъби, когато е вбесен, но въпреки това не може да стори нищо – реалиите не просто го опровергават, те направо го разхищават енергийно. Николай Ламбрев описва тая безнадеждност така: “Най-лошото е, че човек не се променя. Променят се само обстоятелствата.” Тази обреченост обаче възбужда, за да не се спира в някаква точка, колкото и кипяща да е тя, а да се продължава нататък, все по-далеч и по-далеч: “Опашката на живота бяга пред тебе и ти я гониш, гониш. Всеки момент ще я настъпиш, но тя пак се изплъзва и гоненицата продължава.” Вероятно, както е винаги несбъднато съвършеното представление, тъй несбъднато е и съвършенството на живота; той все скърца между зъбите, все оставя неприятен вкус в устата, все трудно се преглъща. Животът ни вбесява, дразни ни, хили ни се дебелашки и единственият наш адекватен ответ изглежда е да му се хилим насреща също тъй невъзпитано. И, струва ми се, режисьорът Ламбрев е усетил тази неизбежност на житейската режисура като несериозност: “Животът – споделя той – в момента е пълен с клоунада. И в нея някак си участваме всички.” За да сме съответни, не бива да сме ядосани, защото ще бъдем избазикани; ние самите трябва да базикаме, да се подиграваме, да играем, понеже единствено играта е съ-отговорната на живота-клоун поведенческа стратегия. Homo ludens-и по необходимост. Потеглиш, тръгнеш ли по тангентата на сериозността, на мрачността, на лошото настроение в крайна сметка ще загубиш; единственият начин донякъде да не излезеш валат от схватката с живота е да не го приемаш насериозно, да се забавляваш, да си доставяш удоволствието. За да си уредим възможно най-начисто сметките с него, трябва да сме засменници, не сумрачници; той може да ни скърца между зъбите, ние обаче ще (го) плюем, където сварим и пак ще си се кикотим. Смехът и играта като спасение или, както казва Николай Ламбрев, “общата магия”, тоест сотериологична магия на измамване/примамване на живота.

Та тъй е тя – всеки живот е “пясъчна кула”, в него има само нерви без утехи. Градим го, кътаме го, пазим си го, но той е подлец и ментраджия – все ще ни измами, все ще ни прекара: “Животът мой като море се пени / и блъска ми главата – оглушах. / Приятелю, очите зачервени, / с какво да поизбистря, не разбрах?” Изглежда същото е и с театъра, няма как да не е същото, защото: “Театърът е болка и страдание. Но и игра. Прекрасна игра! Игра по-силна, по-жестока и по-мощна от живота. И театърът е живот, нали? Или по-скоро начин на живот.” Да живееш живота и да правиш театъра значи да строиш “пясъчни кули”, да рисуваш по пясъка с ясната болезненост, че всичко това е миг, че ще отмине за секунди и че дори ти, който си го живял, който си го направил, някога сам себе си ще питаш “Било ли е? Или съм сънувал?” Ранени, раними “пясъчни кули”, които всеки санитар може да събори с безсърдечното “Без теб. / Туй беше твоето. / Ти си дотук. / Боклук!” Животът в театъра е като театърът в живота – всяка сцена е предпоследна, всяка сцена е нетрайна; тръгва си, както са си тръгнали минутите и секундите на изчитането от теб, читателю, на тоя текст. И изповедта на Николай Ламбрев, с която започнахме, е не просто жизнено кредо, а единствен начин да озаптиш живота, а заедно с него и театъра: приемайки за свой Бог движението, ти приемаш за свой Бог тяхното непостоянство, тяхната ефимерност и живееш и твориш съобразно тия две скоростопрелетници. Сам ставаш непостоянен и ефимерен, въздушен; а книгата е единствено начин да обясниш и заявиш тази своя въздушна мимолетност. Защото макар и неподвижност, тя все пак може да разказва и разказва за подвижни, за никога неспиращи неща... За театъра. За живота. И за тяхната неспираща непроменимост. Като на самия човек, “век след век”.

Българската литература

© 2001 Литературен форум