СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

Оля Стоянова

За Ромео и Жулиета и за тях двамата

Отново за Народния театър.

Отново за ТЕАТЪР НА ПОСЛЕДНИЯ ЕТАЖ.

Отново за "Ромео и Жулиета", например.

Но не съвсем.

“Ромео и Жулиета” на Лилия Абаджиева не е просто постановка. Не е само театър. Не е само провокация. Не е старата песен на нов глас. Ромео не е просто син на Монтеки. Жулиета не е само дъщеря на Капулети. И т.н....

Спектакълът на Лилия Абаджиева е онзи прочит на “Ромео и Жулиета”, който може да накара нещата да звучат по-истински. Или поне по-разбираемо...

“Ромео и Жулиета” или любовният копнеж, в който абсурдът, надеждата и смъртта си разменят реплики.

И после - препратки към “Хамлет”, рокендрол, рокличката на Жулиета, обувките на Ромео, туист, пак роклички, Елвис Пресли, микс от дискотечни светлини, цветя, дъж, пак музика и т.н. Защото днес тази история не може да бъде разказана единствено от Шекспир. Защото се намесват още гласове. Историята дори може да бъде сбита до две-три изречения. Цялата случка може да бъде разказана дори като виц.

“Оная Жулиета взела пък се убила. Ми... Оня па, Ромео, да взема да се убие и той...”

Такива работи. Работи, които се случват всеки ден. И не само във Верона, примерно.

Заслугата на Лилия Абаджиева е, че превръща представлението в спектакъл. Истински. Дори бутафорията и екстравагантността на костюмите (сценография - Васил Абаджиев) е заиграване с времето. И остава чувството, че си на модно дефиле. Монтеки и Капулети, Ромео и Жулиета, костюми и рокли, мъже и пак мъже.

Всъщност - едва ли бе нужно обяснението на Лили Абаджиева, че постановката не трябва да се разчита през призмата на онова банално “мъж целува мъж”. Може би защото актьорите са твърде правдоподобни и не се случва онова “мъж целува мъж”. Целуват се, разбира се. Но само Ромео и Жулиета. Мъничко.

Не е толкова важно обаче дали дали Ромео (Владимир Карамазов) целува бялата ръчичка на Жулиета (в случая - Силвестър Силвестров). Нито дали сеньора Капулети има космати крака. Това са неща, които, по принцип, остават под повръхността. Особено, когато играта е толкова истинска.

По-важното е, че “Ромео и Жулиета“ е драма, която прави констатация, че любовта е смърт.

На фона на дъжда, очертанията на гроба, цветята, светлините и музиката. Особено музиката.

И после онова:

“Животът и смъртта нямат значение. Важна е само любовта. Ромео и Жулиета е само приказка.”

Толкова.

То сякаш казва всичко.