Литературен форум  

Брой 13 (454), 03.04. - 09.04.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Мария Виктория Атенсия

 

 

Мария Виктория Атенсия е родена в Малага през 1931 г. Завършва консерваторията – единствения център за висше образование в Малага по онова време. Освен от музика, Мария Виктория се интересува от изобразително изкуство, а след като се запознава с писателя и издателя Рафаел Леон – бъдещия й съпруг – нейно призвание става поезията. Издателят на “Каракола”, малагското издание за поезия, Бернабе Фернандес-Канивей става неин литературен наставник. Макар започнала да пише след двадесетата си година, поетесата проявява завидна продуктивност. Автор е на множество книги, между които “Съучастничества” (1961), “Марта&Мария” (1976), “Сънищата” (1976), “Светът на М.В.” (1978), “Колекционерът” (1979), “Паулина или Книгата на водите” (1984), “Екстази на Божията Майка” (1986), “На пламъка, в който гори” (1988), “Отвъдната стена” (1989) и др. В по-голямата си част книгите на Мария Виктория Атенсия съставят един единен текст. Що се отнася до формата му, има едно предпочитание към краткостта. Всяко стихотворение е затворено пространство, което отправя предизвикателство към техническото майсторство и лаконичността на авторката. Борбата на поетесата за познание се съсредоточава предимно в темите за време и женската самоличност, както и във връзката на поетическия процес с едната и другата материя. Според мнозина критици Мария Виктория Атенсия един ден ще бъде разпозната като Емили Дикинсън на 20 век в Испания.

Представените нейни стихове са от подготвяната в момента за печат книга “Стихотворения”.

Еклезиаст 3:5

Нека да имаме време да натрупаме камъните,
да направим удобен размера им за шепата си
и с тежината им от любов и насилие да покрием
дължимата плата на тези, които се борят.
Във вятъра гукат, с пъстропери шии гълъбите.

Кой ще се върне неощетен след схватката
по полета, които празнуват победата с мирти?
Кой ще си дойде вкъщи да си стопли ръцете,
когато всичко свърши по полетата с мъх,
утвърди се мирът из прохладни котловини
и извор на живот напомни, че сме победили?


Онзи полет

Една синя земна пчела, една муха месарка,
оса, конска муха, стайна муха, пчела,
затворили са помежду си плъзгащите се врати.
Жужи един живот. Агонизиращи криле упорстват,
борят се, силят се, едва ли забелязвани;
отново пърхат и внезапно стихват:
Тулия, персийска и проклета – и красива, ясно –
игра на нокти и любов, придава смисъл на полета им.



Наводнението

В къщата на слънцето се разположи бурята
и се отвориха вратите й
за порив на вятъра, отвел ме боса –
и дете – накъм балкона, на който във въздуха
оставих да висят краката ми.
Отдолу беше руслото на булеварда, скрит е
пясъкът сега от мръсната вода и няколко тела,
и стигаше
студът чак до балкона ми, и по течението
влачен, изтощен, един кон ме погледна, преди да се
удави,
с образа на майка ми като дете в раздраните му
зеници.


Празненството

Трябва да отида на едно празненство:
костюмът за рецитали, месинговото колие от Албуфейра,
сандалите с фалшиви скъпоценни камъчета.

Какво трябва да правя на празненството?
Да говоря с най-близкия –
бил той познат или не, на моя възраст или някъде там –
убеждавайки го в чара си, от огледалото отричан,
и да прикрепям чашата си непринудено.

Защо трябва да отида на каквото и да е празненство?
Да разбера, че съм привикнала на тишината
сред шума и музиката
и известна влажност в градината,
напредне ли часът, когато никой не споделя масата ми.


Спомени

В някое тъмно място, лично и отдалечено,
крият образите всекидневния си смисъл, до който
едва достигам
и се виня, че всеки път използвам, за да се изразя,
идентични тишини, разбити о душата ми,
макар в тъмната нощ да идват за компания,
успокояват ме или отсяват, усмиряват ме или
жадуват,
допускат ме в същинското сърце на своята история
и ме откъсват от естественото ползване на
спомена.


Зовът

Връщат се от глъбината си моите
съответствия, чукат
леко на вратата
и, макар едва дочула ги, учтиво им отварям –
надвивайки леността – просторна пролука
между рамката на вратата и едното й крило;
едно пространство между стената и якия орех,
и потърсвам отново листа хартия,
който трябва да ме предпази едва с шумоленето си.



Одисей

Могат да се объркат гара или летище
и смяната на часовника, на знаците, на езиците
или листакът, бледият асфалт, мората или
пясъка.
С безпокойството се завръща към дълбините ми
нещо
от върха на молива до страницата
с ясните й отговори и ориентирите й
към щастливо пристанище, към което се връщам
винаги.
Heureux qui, comme Ulysse, a fait un beau voyage.


Епитафия

Горяха знамената, вярно беше,
и начупеният им прах ни изцапваше всички,
когато аеропланите си стовариха бомбите.
Докато пресичаш тревата,
стреми се да не вдигаш шум:
под този камък крия своя страх и куклата си.


Ограбване

Припирах да градя, защото не беше възможно
да оставя без необходимото убежище илюзии,
изпипвани с такава вяра. Израстваха му стените
с нежната спешност на цимента и на розата.
Славно бе да гледаш свършената работа,
осигуреният мир да вярваш в несъмненото.

Но оставиха само витрини и стъклени похлупаци
и шкафа, в който държа най-обичната си дреха:
роклята, която носех на последния си рожден ден
и която няма да краси снагата ми като преди.
Да ми я изтръгнат също ще се върнат в мрака.
(Време е да се науча да умирам постепенно.)


Двойка

Никоя не е по-руса от изправената фигура от
розенталски порцелан
и с венец цветя, който разпръсва своите филизи
чак до рамото,
достига бюста, талията й опипва и се оставя
лек памучен плат да го покрие,
леко корав тарталан в едно сватбено бяло.
Нейната прическа е такава, и придържа книга –
коя ли за този случай? –
и прикрепя с дясната си годеника, който,
сериозен и в излишък,
изглежда сякаш своята глава
подава над не точно неговото тяло.
Заедно ще се възправят пред моменти на сгъстена
светлина –
повече заслепяват светлините от самите сенки –
и дълги, дълги часове на кротък полумрак.



Елегия за едно дете

Оставен на това място, докъдето никога преди
не са ме водили тези, които с времето ми
разполагаха,
с целувки своя глас зазиждайки, за моя изненада,
в тъй ясна люлка бях представен на вечния сън.

Напразно на обичайните си места ще ме чакат
нещата, въвличани във всекидневната ми радост,
но докато майка ми подрежда дрешките ми
в шкафчетата, тук ми е студено и съм сама.

Вие, които мислехте, че не смазва пръстта дете,
знайте колко ме боли под тази, от която съм направена,
и от спомена за сетната закуска вкъщи,
от която ми остава капчица, горчаща върху устните.



Клара Шуман до Брамс

Колко зими ни отдалечаваха:
натрупани дърва и неизказани неща се изразходват,
зимите също, след запаса си от намерения.
Но никога неползваното може ли да се разваля?
Никога непритежаваното?
Една гостна, да се слушат думи в нея и да се чете,
да се почувства музиката ти,
която оправдаваше тъй дълго безполезно чакане –
добре го зная – в прозрачния и тъй крехък транс,
в който, ако някой видеше, че устните ми мърдат,
би си помислил, че душата си възхвалям, не че
казвам името ти.



Природното

На какво съм питаеща нужда, ако там е
природата?
Подновявам се в издънките си, аз, послушна
животинка, към милувката склонена, и го
възвестявам. Всичко
следва си естествения ход. Но откъде
набира нищото природния си смисъл?

Превод от испански Рада Панчовска

Българската литература

© 2001 Литературен форум