Литературен форум  

Брой 13 (454), 03.04. - 09.04.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

 10 години Съюз на свободните писатели. Варна

Цветана Койчева

Убийство

 

Жълтото на светофара отвън мигаше, изпълваше тъмнината с влудяваща последователност – светне, угасне, светне, угасне...

В тишината на стаята, попила съмнителна безтегловност, очите ми улавяха падащите снопове светлина и се опитваха да я превърнат в звук. Слухтях да чуя стъпките му. Бях уверена, че тая вечер ще се появи. Никой никога не бях презирала така. Бях готова за най-страшното. Старателно се подготвях за това. В треперещите си ръце стисках бухалка, голяма и твърда, която щеше най-после да ме избави от ужасния кошмар, който бях принудена да изживея. Събитията щяха да се развият както в класическо криминале – причакване, удар и край! От философска гледна точка бях поразена от това решение, не бях готова за точна преценка на собствената си мярка за мъст. Много бях преживяла и можех да се владея, но всичко това, което ме споходи, придобиваше невъобразими размери.

Животът ми, личността ми, всичко около мен се промени, откакто “той” се появи. За първи път се случи преди четири седмици. Беше петък. Валеше. Прибрах се вкъщи измръзнала и мокра до кости. След горещата баня и леката вечеря се бях отпуснала и неусетно заспала.

Събуди ме нечие докосване. Затаих дъх. Усещах как той бавно се изкачваше по голото ми тяло, как косматите му ръце ме опипваха. А аз затисках с пръсти и шепи устата си, хапех настървено и отчаяно ръце, за да не се изтръгне от гърдите ми крясъкът – убийствен и унищожаващ, който навярно щеше да разбуди целия блок. После, след като си тръгна, аз с часове лежах в някаква мъглявина между сън и действителност. Дъхът ми ту замираше, ту след това бавно и тежко отекваше в стихналото пространство.

На следващата вечер той пак дойде. На по-следващата също. Оттогава всяка нощ пристъпваше тихо, за да не го чуя, да не го усетя, издебваше ме и се гавреше с мен – без думи, без шепот, без стенания. Качваше се, после слизаше, упорито надолу. Не бързаше. Просто не можеше. А може би не искаше?

На сутринта, недоспала и обезсилена тръгвах за работа. Сенките под очите ми ставаха все по-големи. В службата клюките и интригите ме стягаха с все по-жесток обръч. Променливото изражение на лицето ми личеше и не можех да го скрия. Предположенията на всички бяха единодушни – според тях изживявах тайни любовни нощи, изпълнени със страст и опиянение. Те дори не подозираха за какво ставаше дума.

Няколко поредни вечери – две или три, той се смили над мен. Нямаше го. В тази кратка почивка, която ми подари, аз спах и сънувах страшни сънища, събуждах се посред нощ, изпотена, разрошена и усещах как злобата от безсилието ми да го спра се настаняваше в мен.

Не можех да различавам границата между радост и тъга, между жал и омраза. Натъжаваше ме всичко. Когато стреляха и убиваха случайни минувачи на улицата – плачех, когато четях по вестниците за безбройните гладуващи – плачех, когато на моя колежка се роди внуче – пак заплаках. Това, което щеше да мине и замине преди покрай мен, ме вълнуваше и избиваше в гняв и сълзи.

След краткото му отсъствие, той се завърна. Изтръпнала под завивките, аз треперех от безсилие, отвращение. Неговото космато, отвратително тяло щеше да ликува, а моето смирено щеше да се смалява под него.

Тази нощ под мигащото съучастнически око на светофара той щеше да намери своята смърт. Тъй чакана и дълго замисляна от мен. Ала усетил убийствените ми намерения, дебнещ ме от някой ъгъл на стаята, той не се появи.

На следващия ден, когато смелостта ме бе напуснала и нямах вече сили за борба, влизайки в собствения си дом като крадец, под левия ми крак нещо изпука. Наведох се и видях размазаното му окръглено туловище върху сивия теракот. Беше мъртъв.

Българската литература

© 2001 Литературен форум