Литературен форум  

Брой 13 (454), 03.04. - 09.04.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Димитър Липен

Възкръсване

Срещи с писатели

Продължение от брой 12

Николай Лилиев

 

(Първа среща – 1947 г.)

 

Димитър Липен с родителите си, брат си и сестра сиС поета Николай Лилиев се видях за първи път през есента на 1947 година в София. Не си спомням по какъв повод бях отишъл в София, но обстоятелството, че носех със себе си някои свои стихове показва, че още в Ловеч аз съм замислил да го потърся. Ако не се лъжа, по него време бях дал стихове за детска здравна стихосбирка в едно книгоиздателство “Специални издания”, близо до “Св. Неделя” на бул. “Дондуков”, с директора на което се скарах впоследствие с едно писмо, защото той излезе долнопробен мошеник. По-късно научих, че това книгоиздателство фалирало. Предлагах детските си стихове и на книгоиздателство “Руска книга” до “Славянска беседа”, директор на което беше ловчанлията Трифон Костов, но и тук безуспешно. И макар отвсякъде, където ги бях давал за печат да получавах похвали и одобрения, детските ми стихове (по моя преценка много по-хубави от тия, които през 1935 г. Дирекцията на народното здраве отпечата под наслов “Какво ни шепне здравецът”) не видяха и до днес бял свят. За издаването на “Какво ни шепне здравецът” аз участвах в конкурс заедно с Ран Босилек и др. детски писатели и спечелих конкурса, но както по-късно разбрах, спечелих и омразата на Ран Босилек.

Един късен следобед аз потърсих Николай Лилиев в Народния театър. Спомням си, че преди това – предния ден го потърсих в дома му на ул. “Мерхамлъ”, № 11, Лозенец, в една крива уличка. Едноетажна, не особено красива къща, със средна големина софийски двор с дървета. Ако се не лъжа, имаше брези. Отстрана една открита висока каменна стълба водеше към една изолирана стая. Изкачих се по нея и позвъних. Отвори ми някаква жена. Казах й, че съм адвокат, че идвам от Ловеч и искам да видя Николай Лилиев, но не казах защо. Тя ми отговори, че Николай Лилиев не е в къщи и че той изобщо не приема вкъщи. Да го потърся в Народния театър. Така и сторих. Кабинетът на Николай Лилиев в Народния театър представлява една малка скромно наредена стая. Срещу вратата има прозорец с изглед към ул. “Иван Вазов”. В ляво от прозореца е бюрото му – скромна писалищна маса, под прозореца фотьойл, срещу бюрото – по-голям диван-фотьойл, доста употребявани, няколко картини по стените, един шкаф (ако не се лъжа), стояща закачалка – това е всичко.

Никога не бях виждал Николай Лилиев, освен отпечатъци на лика му по книги и списания и веднага го познах. Едър човек с гладко избръснати глава и лице, скромно облечен. Поетът е страшно самотен човек, неженен, роден през 1885 година. Може би някаква трагична любов, на която той е решил докрай да остане верен, му е попречила да се ожени, а може би, както казва сам той в едно свое стихотворение, Бог не го е “наказал” с любов. Когато влязох, поетът стана, подаде ми ръка и ме покани да седна. Той говори с тих глас, като задава бързо въпроси, почти без да дочака отговор. След като любезно се осведоми за моето житие-битие, аз му дадох цикъла си стихотворения “Писма на затворника”, които бях писал през време на 4-месечното си пребиваване в Ловешкия затвор 1944-45 година. Николай Лилиев остана видимо доволен, намери, че стиховете са безупречни по форма и подчерта само две думи “спуща се”, която поправи на “спускаща се” и думата “акрани”, която ми препоръча да изменя, тъй като “акрани” е турска дума. Попита ме нося ли и други стихотворения и аз му подадох стихосбирката си, отпечатана с пишеща машина, с голямо стеснение. Аз чувствах, че в нея има стихотворения и наивни, и много слаби, но вече попаднала в ръцете му, той четеше където си поиска, без аз да мога да направя нещо друго, освен да се местя неудобно на стола си. Николай Лилиев чете много и дълго. С интерес прегледа книгата. Какво говорихме още не си спомням, но той ме покани на другия ден пак да отида при него. Отидох. Тогава той ми даде един билет-гратис за пиесата “Врагове” на Максим Горки, на която, разбира се, аз не отидох, защото предпочетох без много да мисля да отида на мача Румъния-България на игрище “Юнак”, където преживях неудоволствието да бъдем бити и, разбира се, закъснях за Народния театър. След завръщането си в Ловеч бях изпратен на лагер в трудово-възпитателно общежитие “Росица” (Павликенско) заради участие в подписката за Пастухов и след 40 дни бях освободен. Мина много време оттогава и аз не се осмелих да пиша на Николай Лилиев, но го поздравявах по някои артисти от Ловеч и Ловешко, които той разпитвал за мен и по които той също ме поздравяваше.

 

(Втора среща – 1950 г.)

 

Втората ми среща с поета Николай Лилиев стана през есента – края на октомври, началото на ноември 1950 година пак в София. Отидох нарочно при Николай Лилиев вече с току-що завършената си драматическа поема (трагедия) “Касандра”, плод на двегодишен труд. След като портиерът-цербер на Народния театър съобщи по телефона на Николай Лилиев, че съм пристигнал, той веднага наредил да се кача при него. Качих се. Същата обстановка. Същият Николай Лилиев, но все пак една промяна в лицето му ми прави впечатление: малко повече бръчки и очи, плуващи в старческа влага. Той беше облечен в светлосив (пепеляв) износен и измачкан костюм, с не много безупречно вързана връзка. Когато влязох, при него имаше човек. По своя вече усвоен маниер, поетът стана, пристъпи крачка-две, подаде ме ръка, покани ме да седна и ме отрупа с въпроси, отнасящи се до мене, до работата ми, до Ловеч и т.н.... Запозна ме с г-н Камбуров (не артиста), а някакъв писател, възрастен човек. Когато останахме сами, аз му подадох луксозно подвързания ръкопис на “Касандра”. Той го пое с интерес, без да разгръща извътре, сложи го в чантата си и ме покани, за да можем да водим разговор по-спокойно, да напуснем театъра. Заведе ме в един аперитив на ул. “Левски” (бивша американснска сладкарница), където ми поръча и плати една саварина и една паста. Говорихме не особено много. Той беше много любезен, много внимателен. Пита ме за другите мои проекти в областта на поезията. Аз му казах, че мисля да започна една епическа поема за Брациговското въстание, но вече не в класическия дух на “Касандра”, а в съвсем друг дух и със съвсем други художествени похвати и стих. Казах му, че моят стих и моята лира при новата ми работа ще бъдат настроени в духа на Ботев, Пушкин, Вазов. Николай Лилиев ме попита обичам ли Пушкин. Аз отговорих утвърдително и разбрах, че Николай Лилиев – символистът Лилиев, обича и цени високо Пушкин. Говорихме и за неговия чудесен превод на Хофмансталовата “Електра”, която аз твърде много ценя. Говорихме и за странични неща – не от областта на литературата. Разговорът ни, може би, щеше да продължи повече, ако Николай Лилиев не забеляза един млад човек, който отиде на бара на аперитива и след това се върна при нас. Междувременно Николай Лилиев ми каза, че това е директорът на Народния театър - Камен Зидаров, автор на драмичката “Царска милост”. Стори ми се, че на Николай Лилиев му стана неловко. Аз му казах, че не желая да ме запознава с Камен Зидаров и когато той дойде, станах, сбогувах се с Николай Лилиев и напуснах аперитива. Това беше в понеделник. В сряда следобед отидох пак в Народния театър. Николай Лилиев беше вече прочел “Касандра” – повече от 4100 стиха, и успял да извади някои бележки. При него имаше пак хора. Спомням си, че той ме запозна с писателя-историк Стоян Загорчинов, който гледаше непрекъснато в тавана или върха на обувките си и мълчеше. Постоянното влизане на разни лица при Николай Лилиев, които той посрещаше любезно и търпеливо изслушваше, не ни даваше възможност да говорим. Все пак разбрах от него, че той прочел “Касандра”, която ми върна заедно с нахвърляни набързо бележки с молив върху три листа – 6 страници. Тия бележки не говорят много. Това са бележки, отнасящи се до някои стъпки повече или по-малко в стиха, до някои неправилни граматически ударения, които той не би ми направил, ако, както той сам подчерта, не беше “педант”. И наистина най-големият майстор на стиха в българската поезия не можеше да понася спокойно да се пише “разбeреш” вместо “разберeш”, или “чувстваш” вместо “чувствуваш” и т.н.... Николай Лилиев ми каза, че “Касандра” не е една истинска драма в сценичния смисъл на думата. Тя има и много дълги монолози и диалози, че тя е по-скоро една драматическа поема, но че в нея “има прекрасни страници”. Кои са тия прекрасни страници аз не можах да разбера и до днес, но явно беше, че Николай Лилиев е много доволен от “Касандра”. Разделих се с Николай Лилиев доволен и недоволен. Доволен от общото му хубаво впечатление и недоволен от това, че той изобщо не направи върху “Касандра” подробен критичен анализ. На другия ден, след като на едно листче си бях записал въпросите, които бях намислил да му задам, аз пак отидох в Народния театър. Тук пак имаше хора. Помня, че на големия фотьойл бяха седнали и разговаряха артистите от драмата Н. Икономов и Зорка Йорданова, които стояха по време на целия разговор с Николай Лилиев, без да ни обръщат внимание. Ние с Николай Лилиев говорихме тихо. Аз го питах и молих да ми каже нещо повече за “Касандра”. – Е ли тя едно художествено произведение, драма ли е и пр. Тогава поетът каза: “Ти искаш да ти правя комплименти?” Може би той от скромност или деликатност, от желание да не ме оскърби или обезкуражи не каза нещо повече, но той беше доволен. Като ме запозна с един от посетителите, той каза: “Ето един човек, който в провинцията се занимава много по-сериозно с литература, отколкото нашите писатели и поети тука.” Когато изказах намерението си да напечатам някога “Касандра”, поетът каза: “Бързаш ли?” – и се засмя. Той знаеше, че “Касандра” него време не можеше да се напечата.

Димитър Липен като студентСбогувах се с Николай Лилиев и като му благодарих сърдечно за вниманието и бележките, отпътувах за Ловеч.

Много възпитан, много внимателен и човечен, поетът преценява всяка своя дума, разбирайки добре, че необмислената дума понякога може да нанесе непоправими поражения. Неговите преценки са внимателни, резервирани, а казаното тежи с цената на златото. Той предпочита да пита и разпитва, вместо да отговаря. Такава е и поезията му: нежна, деликатна, загадъчна, плод на едно голямо, истинско човешко благородно сърце.

 

април 1951 г.

 

П.П. В разговора си с Николай Лилиев върху “Касандра” той, доколкото си спомням, каза: “Героите в една драма трябва да говорят със свой собствен език. Всички твои герои говорят с един изящен език, но тук се чувства езикът на автора“. Касандра е една драматичекска поема. Когато говорехме за моята бъдеща епическа поема, той ме изслушваше с голямо внимание и одобряваше моите проекти. Аз му казах, че при нея ще се старая да употребявам по-малко епитети за сметка на по-голямата художествена простота, по-могъщи образи – по ботевски, пушкиновски и пр. Той каза: “Видиш ли? Ти много добре разбираш как трябва да се пише.” Представих на Николай Лилиев един стар, но добре обмислен уж проект за историческа драма. Той го прочете и ме попита: “Каква е основната идея?” Уви! Аз не бях мислил върху основната идея и си замълчах. А нима може да се напише една литературна творба без ясно поставена основна идея?! На това ще отговорят критиците и литературоведите. Говорихме и върху чудесно преведената от него “Електра” от Хуго фон Хофманстал, която аз му признах, че съм я чел няколко пъти и че високо я ценя...

Д. Липен със съпругата си, Ловеч

(Трета среща – 1952 г.)

 

На 2.VI.1952 г., вечерта, пристигнах в София с едно куфарче, в което се намираха няколко екземпляра от “Шопен”, “Касандра”, детски здравни стихотворения, 2 ръкописа, подвързани, със стихотворения, две либрета и др., както и стихосбирката на Васил Стоянов – “Край брега на Осъма”, и стихове на Марин Славчев в ръкопис. Заминах за София главно затова, че бях завършил поемата си за Фредерик Шопен от 4160 стиха (по обем голяма колкото “Касандра”), която написах за десет месеца. Бързах да я занеса на своите критици: Владимир Василев и поета Николай Лилиев, и дори нямах време да прочета написаното. При това се опасявах, че властта, може би, ще наложи ограничения в пътуванията за София, - говореше се за вътрешни паспорти. Впоследствие се оказа, че това са само злонамерени слухове. Покрай това исках да проуча и възможностите за намиране на работа в София, тъй като очаквах изменение на Закона за адвокатите и се опасявах от едно ново съкращение.

На 3 юни 1952 година потърсих Николай Лилиев в Народния театър. Това беше сутринта към 10 часа. Друга година се влизаше в Народния театър през задния вход (откъдето минават всички артисти). Вляво имаше портиер, който от стаичката си, снабдена с външен и вътрешен телефон, се свързваше с цялата администрация и вътрешност на Народния театър. Тоя път трябваше да отивам в една малка къща на ул. “Иван Вазов” – срещу театъра, където на вратата имаше малка табела “Пропуски”. Там една жена потърси Лилиев по телефона, но се оказа, че същият не е в кабинета си. Бил с главния режисьор Масалитинов на сцената, където репетирали съветската пиеса “Семейство”. Същата ми каза, че репетицията може да трае до 2-3 ч. следобед и че след това Лилиев едва ли ще дойде в театъра. Затова следобед, по-късничко, потърсих Николай Лилиев в дома му на ул. “Мерхамлъ” № 11, а сега преименувана на ул. “Петър Станчев” – Лозенец. Николай Лилиев го нямаше. На една външна стълба – каменна, която водеше за горния етаж, ме посрещна сестра му – възрастна симпатична жена, с която водих кратък разговор и й предадох един екземпляр от “Шопен”. Използвах любезността й и се помъчих да узная дали поетът Лилиев продължава още да пише. Не можах да науча нещо определено. Между другото тя ми каза, че той много се радвал на успехите на младите. Заедно с “Шопен” аз оставих и книгата на Васил Стоянов и стихотворенията на Марин (Митко) Славчев.

В четвъртък, 5.VI. 1952 г., към 9.30–10 ч. отидох в Народния театър при Николай Лилиев. От “пропуски” се свързаха с кабинета му и ми казаха, че съм свободен да отида при него. По-късно научих, че директорът на Народния театър Камен Зидаров издал наредба-заповед – външни посетители да бъдат допускани в театъра само между 12 и 13 ч. на обед. Аз можех, обаче, да вляза при Николай Лилиев по всяко време. Той не ме оставяше и минута да чакам. Както винаги досега, Николай Лилиев стана от стола си, пристъпи една-две крачки, подаде ми любезно ръка (другата сложи на рамото ми) и ме покани да седна. Той изобщо към всички други посетители, към всички хора, влизащи в контакт с него, беше извънредно много учтив и внимателен. Обстановката, с малки изменения, ми беше позната. Срещу вратата прозорец с изглед към ул. “Иван Вазов”, под него малък фотьойл. Вдясно, срещу писалищната маса, голям фотьойл-диван. Масата черна, обикновена, с лампа и телефон, зад гърба му и вдясно шкаф-гардероб, а зад вратата бюстът на самия Николай Лилиев от камък. На стените имаше някакъв пейзаж и маслен портрет на поета Пею Яворов (който е работил в същата стая). Зад самия гръб на поета Николай Лилиев висяха един връз други последните афиши с програмите на операта и драмата. Този път, в сравнение с миналата година, физическият вид на Лилиев ми се видя по-добър. Той беше с тъмен костюм, по-добре огладен от преди, лицето му по-свежо. Беше вече лауреат на Димитровска награда като “заслужил театрален деятел”. Николай Лилиев е на възраст над 60 години, ерген, едър и висок човек с оголяла глава, само от двете страни на черепа, над ушите имаше ниско остригана бяло-сива коса. Както подразбирах, той не разполагаше с много свободно време. При него постоянно влизаха хора, предимно артисти и артистки, а наближаваше 10 ч. – времето, когато започваха репетициите на “Семейство”. Лилиев и тоя път беше успял да прочете добросъвестно всичко, каквото му бях недобросъвестно предал. Той ми даде ръкописа и започнахме да говорим върху него. Лилиев каза, че е много доволен от “Шопен”, няма да ми прави комплименти, и че счита, какво “Шопен” е една стъпка напред (вероятно в сравнение с “Касандра”), че тук съм дал повече от себе си (б.м. та аз давам част от себе си и в двете поеми и въобще във всичките си творби). Той каза, че аз вървя по един сигурен път на развитие, който трябва да следвам. Когато аз му споменах, че ми се иска да дойда в София заради близостта на театъра и културната среда най-вече, той каза: “Ние не можем да ти дадем никакъв съвет – за писане. Ти си умен човек. Считам, че в Ловеч би могъл да работиш (в смисъл да пиша) по-добре. София ще те погълне с работа и пр.” Какво ще трябва да пиша, аз най-добре ще знам. Важното е всичко онова, което се пише, да бъде искрено – да минава през сърцето. Той ми каза още, че прологът на поемата ми “Шопен” е малко разтеглен и ще трябва да поработя над него. Много е важно началото на една работа, как започва тя и добре ли започва. Аз му казах условията, при които съм писал “Шопен”, че през зимата съм свирил като пианист в джаз и след това, макар и изморен, съм се залавял да пиша; че имам много грижи и тревоги и т.н. Стана дума и за “Касандра”. Аз му дадох писмените критики за нея, които бях получил от Владимир Василев, журналиста от в. “Мир” – Петър Завоев, писателя-поет Петър Горянски, проф. Христо Панчев и Иван Цанков от гр. Ловеч – счетоводител, местен драматург. Лилиев прочете всички критики. Само критиката на Иван Цанков, която беше много голяма, той прегледа бегло (отгоре-отгоре) - само подчертаното от мен с червен молив (а аз бях подчертал местата, които не ми харесват и с които не съм съгласен). “Нима в Ловеч нищо хубаво не намират в “Касандра?” – ме запита учуден той. Когато Лилиев прочете критиката на Владимир Василев, той спря на един пасаж и ме запита съгласен ли съм с казаното от Владимир Василев. Аз се малко смутих, но казах, че съм съгласен, защото този пасаж за “Касандра” беше същината на Василевата критическа бележка. Пасажът беше следният: “Класицистична е и сферата, в която са изнесени душевните състояния и действия на лицата. Това не са “преживявания” на обикновени хора, а изключителни по сила, монументални по размер чувства, влечения и воли. Те стават за лицата някакви духовни абсолюти, от които отклонение е невъзможно: или ще загинат с тях, или ще победят. Само в една сфера – на съдбовността – може да израсне, да се развие и почувства трагедията на Касандра. Борбата между божественото й призвание, между религиозния й обет и жизнените й пориви е наистина високо трагическа. Като художествена проблема, това е една мъчна задача, но разрешена от автора психологически дълбоко и силно.” Може би Лилиев не беше съгласен с това, че преживяванията в “Касандра” са преживявания на необикновени хора, може би той считаше, че това са преживявания на всеки един човек – във всяко време; може би той считаше, че “съдбовността” в поемата не е нейният основен елемент и че напротив, човешката воля дирижираше съдбата, а не обратното. След това Лилиев ми предаде книжката (стихосбирка) на Васил Стоянов “Край брега на Осъма” и стиховете на Славчев. За Марин Славчев той каза, че не вижда напредък, че той продължава да пише по същия начин. За Васил Стоянов каза (и то защото аз настоях), че има нещо в стихосбирката, но то е толкова малко, старинно, ограничено. По моя преценка стихотворенията на Марин Славчев наистина бяха слаби, незадълбочени, с изразни средства от отдавна изхабен и остарял реквизит (впоследствие той написа по-сполучливи стихотворения), но малките непретенциозни пейзажни “акварелчета” на Васил Стоянов ми харесваха. В тях има поезия, настроение, те наистина носят дъх от миналото, когато Ловеч дремеше в монотонното сънно и провинциално ежедневие. Доколкото си спомням, Лилиев ме попита дали пиша проза (може би моите предговори към двете поеми (“Към читателя”) го караха да мисли, че на мен би ми се удало да пиша и проза). Аз му казах, че съм оставил прозата за по-късно, че стиховете по-трудно се пишат и затуй сега пиша стихове, т.е. в стихотворна форма. След това Лилиев ми каза, че чел нещо от “Шопен” на г-н Масалитинов – гл. режисьор на Народния театър и “народен артист”, който се бил “запалил” и питал кой е тоя човек, какъв е и пр. На тръгване Лилиев ме заведе при него в кабинета му – малка стая. Масалитинов не беше сам. Насреща му беше седнало едно младо момиче и разговаряше с него. Като ни видя, то стана и си излезе. Масалитинов също стана от стола си. Лилиев с влизането в кабинета му ме представи като автор на “Шопен”. С широка славянска усмивка, като си подаде сърдечно ръката, Масалитинов ме отрупа предимно на руски език с комплименти (той повече от 30 години стоя в България и не можа да научи хубаво български език), от които помня: “Тьи, настоящ поет”. Бързината, с която говореше, оживеността на речта му и руският му език ми пречеха да разбера всичко онова, което казваше. Той, обаче, изказваше учудването, възхищението и доволството си от “Шопен”. Всичко това беше размесено с изобилни ругатни по адрес на оная поезия, която се пише по вестниците, тия “гадости”, които изпълват страниците им, както той се изрази. За мен беше явно, че той се отвращаваше от временните, сезонни, ударни и пропагандни стихове, лишени от художествена стойност, шаблонни и така приличащи си едни на други. Лилиев ни остави сами. Масалитинов ме покани да седна. Аз му казах, че ще му дам един екземпляр от “Шопен”(става дума за ръкописа). Той каза да не бързам с неговото връщане и че ще го прочете през лятото, когато остане по-свободен. Аз му казах, мисля, че ще му оставя и драматичната си поема “Касандра”. Казах му, че имам желанието да напиша една истинска драма, че доста много съм преживял, но че тая драма пак ще бъде в класически дух и стил. Масалитинов ме попита в проза ли мисля да я напиша. Аз му казах, че в стихове. Тогава той възкликна радостно и каза: “Аз обожавам стиха.” (За това си намерение бях споменал и на Николай Лилиев, както и че занапред скоро няма да се залавям с големи работи, че ще напиша една драма в стихове в класически дух, по-малка работа, например едноактна пиеса. Тогава Лилиев ми възрази, че най-трудно се пишат едноактните пиеси.) В своята екзалтация Масалитинов ми каза: “Аз искам да направя нещо за Вас. Да заинтересувам Писателския съюз – Христо Радевски (той слагаше ударението на е–то), да заинтересувам Вълко Червенков?” Аз не очаквах подобно нещо – останах изненадан и нищо не можах да кажа. Мисля, че споменах, че ми се иска да дойда в София, но не съм сигурен. Смънках нещо като благодарност и че когато стане нужда, ще се възползвам от готовността му да ми помогне и услужи в нещо. След това той замълча и аз се досетих, че е дошло време за репетиция, на която той непременно трябва да присъства. Станах и се сбогувах сърдечно с него. Няколко думи за външността му. Научих, че Масалитинов бил към 80 години. Едър човек, с оредяла бяла коса, спускаща се от двете страни на черепа му и към тила му, малко накъдрена естествено. Тъмни (вероятно тъмнокафяви) очи, скрити зад очила с дебели стъкла, от двете стани на устата му дълбоки бръчки. Същият говори високо, с жестове. Когато той изруга нашата сегашна вестникарска поезия, думите си подкрепяше с енергични жестове. С повишено настроение (но без главозамайване), аз напуснах Народния театър и първата ми работа беше да споделя радостта си с моя брат. Охладителният душ дойде следобед от страна на Владимир Василев. (Но това е в спомените ми за Владимир Василев.)

На 6 юни, петък, 1952 г. аз отидох пак при Николай Лилиев в Народния театър. Причините за това бяха следните: първо, аз не бях се сбогувал с него, не бях успял да му поблагодаря нито с една дума за вниманието и любезността му и второ, аз бях смутен от твърде строгия критически подход на Владимир Василев към поемата ми “Шопен” и исках да проверя и споделя с него казаното ми от Владимир Василев. При него заварих артиста Иван Димов, който миг след това стана, за да не ни пречи на разговора, въпреки любезните настоявания на Лилиев да остане. Аз седнах пак на малкия фотьойл срещу вратата, а Лилиев седна до мене на големия фотьойл. Когато говори, той гледа право в очите събеседника си. Може би той правилно беше преценил, че съм малко разсеян, за това от време на време повтаряше някои свои мисли една след друга. В това време дойде г-н Масалитинов и двамата започнаха да коригират и съкращават тук-там някакъв текст (вероятно от “Семейство”)... Те търсеха подходящата дума, в случая, когато някоя не беше дотам сполучливо намерена от преводача. Ставаше по едно време при четене на текста въпрос да се намери подходяща дума, с която да се изрази, че Х. насочва умишлено разговора в друга насока. Когато аз се обадих и казах думата “отклони”, те веднага я одобриха и я нанесоха в текста. Предадох на г-н Масалитинов един екземпляр от “Касандра” (тоя с бележките на Владимир Василев) и един екземпляр от “Шопен”. Той ми каза да не бързам. Щял да ги чете през лятото. Сбогувахме се сърдечно. Когато останахме сами, аз казах на Николай Лилиев онова, което бях чул от Владимир Василев за “Шопен”. Казах му и това, че Владимир Василев харесва стиха на “Касандра” повече. Лилиев беше, обаче, на друго мнение. Той считаше, че “Шопен” е една стъпка напред по пътя на моето развитие, че там аз съм дал повече от себе си (вероятно “Прелюдиите”). Може би, каза той, Владимир Василев поради смъртта на жена си е сега в особено състояние на духа. Той, обаче, има много тънък усет. (Че той имаше и има тънък усет, това аз го почувствах много ясно, и сега го чувствам като препрочитам “Шопен” и виждам колко много стилни поправки се налагат. Чувстваше се, че той е написан набързо и аз реших за себе си с големи работи скоро да не се залавям, или ако се заловя, да не ги свързвам с никакви срокове, “планове” и т.н.) Обратно на Владимир Василев и обратно на “Касандра”, Николай Лилиев беше намерил и подчертал минимален брой грешки, и то граматически, не повече от 15-20 думи в цялата поема, която има не по-малко от 30-40 000 думи. И двамата наши високи върхове в литературата ми обръщаха внимание на художествената простота, - най-трудно постижимото в изкуството. По отношение на “Пролога”: “Към Полша” – и двамата бяха на еднакво мнение, че той трябва да се съкрати колкото може повече. Лилиев каза, че в тоя вид “Шопен” не може да се напечата, и то не за друго, а защото в него има неща, които не биха се харесали на официалната критика – този мистицизъм в младия Шопен, молитвата му към Бога и пр. Значи, тия неща – хубави сами по себе си, трябвало да се съкратят. “Ако ти можеш да направиш това нещо, подчертаваше Лилиев на няколко пъти (което аз много добре разбирах какво искаше да ми каже: т.е. това не бива да става, това не вярвам да можеш да направиш), “Шопен” би могъл да има изгледи за печат. Сега, каза Лилиев, Шопен искат да го представят в по-друга светлина, дори се опитват да го свирят и изпълняват по друг начин. Твоят Шопен е осветен едностранчиво. Той е такъв, какъвто си го представяме и какъвто е бил... От Лилиев разбрах, че той отдавна не се е срещал с Владимир Василев, и след смъртта на жена му не е ходил да го види. Това ми направи неприятно впечатление. Те бяха дългогодишни съредактори на “Златорог” и предполагах, че са приятели. Дори си въобразявах, че те вече са говорили за мен по повод “Касандра”, но когато Лилиев ме попита, знае ли Владимир Василев, че съм му дал и на него “Шопен”, се малко поразочаровах. Какво ги беше малко поотчуждило? След това разговорът се пренесе върху моето положение, върху желанието ми да дойда в София и др. Разбрах от Лилиев, че той няколко пъти си е подавал оставката, но не я приели, че не бил член даже на Единната ОФ-организация, че го карали да държи сказки за езикознанието и братята Кирил и Методи, че му подхвърляли, че не давал собствено мнение, а цитирал чужди мнения и т.н. Пропуснах да го поздравя за лауреатството – той беше удостоен с Димитровска награда като “заслужил театрален деятел”. Разбрах, че той е отклонявал интервютата на в.”Отечествен фронт”, оправдавайки се, че той е стар човек, от друго време и не разбира “новото”. Говорихме тихо, защото в съседната стая, към която имаше врата, бе кабинетът на директора на Народния театър – Камен Зидаров. (Николай Лилиев е награден по-късно – през 1955 г. с орден.) В заключение аз трябваше да остана верен на себе си, та дори ако това, което пиша, има опасност да остане в чекмеджетата. Аз можело да пиша и за социализма и за комунизма, но при условие написаното да бъде искрено и почувствано от сърцето. Може, каза Лилиев, да те отрупат с пари, ти трябва да останеш верен на себе си. Аз му казах за една от идеите си (колко идеи останаха неосъществими!), а именно: да напиша една поема “С обиколен билет из България” (нещо в стила на Хайневата “Зимна приказка”). Стана дума и за това, че ако Масалитинов заинтересува Вълко Червенков, аз ще трябва да представя покрай “Шопен” и работи, които да утвърждават новото, социализма и пр. Аз замълчах пред Лилиев, че имам такива стихове, както и некрасиво замълчах, че съм дал “Шопен” и “Касандра” на критика Георги Константинов и рискувах да се изложа, тъй като по-късно разбрах, че Константинов и Лилиев са приятели. Между другото питах Лилиев (въпрос, който му зададох и миналата година, без да получа ясен отговор) счита ли той, че при едни благоприятни обективни условия “Касандра” може да се напечата. Той каза: Разбира се. Ако “Златорог” излизаше, Владимир Василев би поместил в него изцяло или отчасти “Шопен” и “Касандра”. Казах му как ме е посрещнал Масалитинов и мнението му за днешната вестникарска поезия. В това време окачиха един голям афиш, с който се оповестяваше прегледът на българската драма, като беше обявено предстоящото представяне на около 10-12 български драми от софийски и провинциални театри, гостуващи в София. Между обявените драми, доколкото си спомням, бяха “Снаха” от Г. Караславов, “Буря над Югославия”, “Сигнали” и др. Казах на Лилиев, че той вероятно познава всичките и че всички са минали през него. Той потвърди това. За художествената им стойност той каза, че всички са слаби. Малко нещо има в “Снаха” на Георги Караславов. По въпроса за моето бъдеще Лилиев каза, че доколкото има връзки, той би могъл нещо да направи. Може би и затова ми каза да кажа на моя роднина по сватовство – Дончо Богданов да отиде при него. Дончо ми бе дал надежда за назначаване, и то от Нова година – 1953 г., в администрацията на една новообразуваща се филхармония по съветски образец. Може би във връзка с това Лилиев искаше да говори с Дончо. Щяхме да приказваме още по моя въпрос, но влязоха артистката Сия Челебиева и младата й хубава дъщеря. Аз станах. Лилиев ме запозна с тях, след което се сбогувах. Малко преди това Лилиев ми даде 25 лева, с което ме замоли да му направя една услуга – да купя с тях цигари на Владимир Василев и ме попита какво качество цигари пуши Владимир Василев.Някога той пушеше най-хубавото качество, каза той. Аз казах, че пуши III качество. Аз заявих, че ще му взема “Родопи” I качество. И действително купих с тия пари 10 кутии по 2.40 лв. Остана 1 лев, който върнах на Лилиев с писмо от Ловеч. На вратата на кабинета си Лилиев ми каза да поздравя Владимир Василев и да му кажа, че той “мислел за него”. Когато ми даваше 25-тях лева, Лилиев ме запита и каза, ако нямам пари за път и имам нужда от пари, той е готов да ми даде. Аз му поблагодарих изненадан и смутен. Кое му даваше повод да смята, че аз имам нужда от пари?! Външният ми вид не можеше да бъде. Аз бях с венчалния си официален черен костюм, с почти нови обувки, с бяла риза и хубава връзка. И сега се чудя. Той поръча предпазливо да му пиша до вкъщи, а не до театъра.

Следва

Българската литература

© 2001 Литературен форум