Литературен форум  

Брой 13 (454), 03.04. - 09.04.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Димитър Липен

 

Продавачът на дини

Продавачът на дини е вече ядосан. –
Защо му не вярват?
- Той грабва от купа една
и с юмрук я пред всички халосва.
А презрялата диня – взрив сладина –
със пращене за миг се разпуква
и сърцето й пурпурно блесва пред нас.
Напоено от захар, от слънце просмукано,
то шепти със кристали подобно атлаз
и ни кани:
Вземете парченце от мене,
в плътта ми са лятото, родната пръст,
равнината изумруднозелена,
стълбът син на дъжда вдигнал ръст.
И протягат се пръсти, уста се облизват.
Продавачът мълчи иронично встрани. –
Преживяна е бързо моментната криза
и победата явно към него клони.
Час не минал и купа със дини
се стопява по-лесно от мартенски сняг.
Над тържището пусто денят бавно стине
и промъква се тромаво летния мрак.


Ежедневие (гротеска)

(II вариант)

Все същото: разсъмване, часовникът звъни,
снага разкършил, ставаш, бръснеш се набързо
и в закусвалнята изгълтваш чаша мляко.
Размерил точно крачки и минути,
ти стигаш до работното си място.
То чака те с години – все едно и също,
до болка близко и познато.
Докато мислиш, пишеш спориш, сядаш, ставаш,
настъпва обед. Ти се втурваш
по многократно минатия път
към вече сложената маса вкъщи.
И ето че следобедът звъни, и кани те, и мами. –
Умората напразно те зове за отдих.
А колко много ти се иска в тоя миг,
захвърлил дрехи, да се гмурнеш като риба
на хладния чаршаф в шумящосребърната пяна,
минути сладко да подремнеш…
С усилие прогонил белия мираж,
ти пак изхвръкваш от дома си,
забиваш нос отново в някоя корава папка,
докато гонг на радио или часовник
на хилядния ден работен края обяви.
И ето, идват най-жадуваните часове:
ала останаха ли сили за зелената алея,
за шепота на бързата избистрена река,
за музика – чрез музика да си починеш,
два стиха, в себе си вглъбен, да съчиниш,
писмо на близък да напишеш?
А времето тече...
Като часовник пясъчен мигът изтича
и ти не сещаш как и със коя кола
“жизнь прошумела и ушла”...


* * *
Гарата е днеска пуста,
всичко тук гори на клада,
свети лаковото лустро
на колите по площада.

Юнски ден. Горещината
мекия асфалт стопява,
и оставят колелата
своята следа кафява.

Твоят дом безлюден дреме, -
(ти си толкова далече)
сякаш спря самото време
и не ще се върнеш вече.

Писва остро влак наблизо
и запъплили по склона
се редят във дълга низа
всекидневните вагони...


Топлина

Тоя жив блясък върху кротките лица на жените
насядали в зимната вечер край огъня,
тия нежни, удължени профили на девойките,
смутени от гръдта си явно набъбнала,
и снегът, снегът-шегобиец, който спуща пред
прозорците
свойта плътна летяща завеса.
Колко е мека топлината!
Иска ти се да сложиш глава върху някое нежно
коляно,
и да заспиш с оня сън, който си имал някога –
в безгрижните дни на детството.
И в тоя скут – на млада и уханна плът
да изчезнат времена и разстояния
Да се прелее в жилите ти млада кръв,
да те облъхне резедаво мълчание на горска шума,
да те обгърне властно бягаща вълна...


В късния следобед

Най-после заедно, -
във късния следобед
на слънчевия ден,
по улица потънала в зелена сянка. –
О, тия кестени конусовидни,
със бели канделабри украсени,
дали ще ги забравя някога?
Най-после заедно, -
в един безлюден ресторант,
от дъното на който тиха музика
се впива в моето сърце
и го разкъсва.
А ти си все тъй хубава,
каквато те познавам.
По-хубава дори.
И по-желана.
Но де е тънкия ти златен пръстен,
защо е гола твоята ръка?
Мълчиш.
А недокоснатото вино
тъмнее в чашите като сгъстена кръв...


Предпролет

Лежа по гръб, изтегнат върху склона,
над мене висината меко свети,
и тих ветрец поклаща върховете
на стройните дървета с още голи клони.

Небето като че е слязло ниско,
и синьото във клоните се вплита,
а някъде в дола, съвсем наблизко
шуми вода из тънките ракити.

Преваля март и слънцето препича,
все още багрите са твърде бледни,
но вече от пръстта кафяво-медна
зелената трева занича.

И аз лежа, в земята сякаш врасъл, -
дълбоко пуснал своя жилав корен,
вкопан във нея като тия храсти
и като тия буки белокори...

Българската литература

© 2001 Литературен форум