Литературен форум  

Брой 13 (454), 03.04. - 09.04.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Иван Бунин

Окаяни дни

Продължение от брой 12

Одеса, 1919 г.

 

* * *

Понеделник, няма вестници, малък отдих от моята лудост (започнала още в самото начало на войната) при четенето им. Защо издевателствам над себе си и си късам сърцето като ги чета?

По абсурден начин масово са уверени, че на всички тези Пешехоновци, само на тях принадлежи решението за руската участ. И кога, най-сетне? Когато вече трябваше вдън земя да са се провалили, макар само от срам за всичко, с което смаяха целия свят през шестмесечното си царуване през 17-а година.

 

* * *

Абсолютно нетърпим е болшевишкият жаргон. А какъв изобщо беше езикът на нашите леви? “С цинизъм, граничещ с грация... Сега брюнет, утре – блондин... Проникновение в сърцата... Разпитът да се извърши с пристрастие... Или – или: не се полага на трето лице... Да се направят надлежните изводи... Кому приложеното следва да е надлежно... Да се вариш в собствен сос... Чевръсти пръсти... Извънвременни юнаци...” Дали тази употреба не е някаква уж най-язвителна пародия (неизвестно заради кого и какво) на високия стил? И даже при Короленко (особено в писмата) това се среща на всяка крачка. Вместо кон, непременно – Росинант, вместо “седнах да пиша” – “оседлах своя Пегас”, жандармите – “небесносини мундири”. Впрочем, за Короленко. Каква гръмка статия напечата през лятото на 17-а година в “Русские ведомости” в защита на Раковски!

 

* * *

Привечер е мистично зловещо. Още е светло, а часовникът показва нещо нелепо, нощно. Фенерите не се палят. Но пред всички “правителствени” учреждения, пред специалните отдели, пред театрите и клубовете от типа “Троцки”, “Свердлов”, “Ленин” прозрачно горят като някакви медузи, стъклени розови звезди. И по странно пустите, все още светли улици, в автомобили, във файтони – много често заедно с наконтени девици – носи се към тези клубове и театри (да се наслаждава на крепостните си актьори) всякаква червена аристокрация: матроси с огромни броунинги на пояса, джебчии, криминални злодеи и някакви избръснати франтове в смокинги, в най-развратни галифе, с контешки ботуши, обезателно с шпори, всички със златни зъби и с големи, тъмни, кокаинови очи... Но е зловещо и денем. Целият огромен град не живее, седи си по домовете, рядко излиза на улицата. Градът се чувства завоюван, и то завоюван като че от някакъв особен народ, който ни се струва далеч по-страшен, отколкото, мисля си, са се стрували на предците ни печенегите. А завоевателят се шляе, върти амбулантна търговия, плюе семки, “попържва на майка”. По Дерибасовская или се движи огромна тълпа, за развлечение съпровождаща ковчега на някой мошеник, представян непременно като “паднал борец” (лежат в червени ковчези, а отпред – оркестри и стотици червени и черни знамена), или се чернеят групички свирещи на хармоники, танцуващи и провикващи се:

Ябълчице, ей,
накъде побягна!

Въобще, щом само градът стане “червен”, тутакси рязко се променя тълпата, пълнеща улиците му. Извършва се един вид подбор на лицата, улицата се преобразява.

Как ме потрисаше този подбор в Москва! Най-вече заради това избягах оттам.

Сега същото става и в Одеса – от самия празничен ден, когато в града стъпи “революционно-народната армия” и когато дори по каруцарите като жарава горяха червени ленти и бинтове.

Върху тези лица преди всичко отсъства обикновеното, простотата. Всички те почти до едно са крайно отблъскващи, плашещи със злобната си тъпота, с някакво мрачно-лакейско предизвикателство към всичко и всеки.

И ето вече трета година се случва нещо чудовищно. Трета година само низост, само кал, само зверство. О, не може ли, ей така, от кумова срама, да се случи нещо, дори не хубаво, а просто обикновено, нещо просто друго!

 

* * *

“Не бива да се хока народът като цяло!”

А “белите”, разбира се, може.

На народа, на революцията всичко е простено – “всичко това са само ексцесии”.

А сред белите, на които всичко е отнето, поругано, изнасилено, убито – родината, родните люлки и гробове, майките, бащите, сестрите – “ексцесии”, естествено, не може да има.

 

* * *

 

“Революцията е стихия...”

Земетресението, чумата, холерата също са стихии. Но никой не ги прославя, никой не ги канонизира, срещу тях се борят. А революцията вечно “задълбочават”.

“Народът, дал Пушкин, Толстой”.

А белите не са народ?

“Салтичихи, крепостници...” Каква вековна низост – да шикалкавиш с тази Салтичиха, една обикновена луда. А декабристите, а знаменитият московски университет през 30-е и 40-е години, завоевателите и колонизаторите на Кавказ, всички онези западници и славянофили, дейци на “епохата на великите реформи”, “каещият се дворянин”, първите народоволци, Държавната Дума? А редакторите на знаменитите списания? А целият цвят на руската литература? А нейните герои? Нито една страна в света не е дала такова дворянство.

“Разложението на белите...”

Каква чудовищна дързост е да се говори това след небивалото под слънцето разложение, което ни поднесе “червеният” народ.

 

* * *

Впрочем, голяма част е и от глупост. Толстой казва, че девет десети от човешките постъпки се обясняват изключително само с глупост.

- Когато бях млад – разказва той, - имахме един приятел, беден човек, който изведнъж си купи с последните пари навиващо се механично канарче. Как ли не си блъскахме главите, търсейки обяснение на тази нелепа постъпка, докато не си спомнихме, че приятелят ни е просто ужасно глупав.

 

23 април

 

Всяка сутрин полагам усилия да се облека спокойно, преодолявайки нетърпението си да се добера до вестниците – и все напразно. Напразно опитах и днес. Студ, дъжд и все пак изтичах за тази мерзост и отново похарчих за нея цели пет рубли. Какво става с Петербург? Какво става с ултиматума към румънците? Нито дума, естествено, и за едното, и за другото. С едри букви: “Колчак няма да види Волга!” После: създаде се “Временно работническо-селско правителство” на Бесарабия, Нансен моли “Съвета на четирите” за хляб за Русия, където “ежемесечно умират от глад и болести стотици хиляди”. Арбашка Хармониста продължава да забавлява красноармейците: “Скочи стреснато Колчак и приседна пак от страх”, “в Париж има барикади, старият палач Клемансо е в паника”, българският комунист Касанов “обяви война на Франция” – буквално така е казано! – в одеското пристанище вчера пристигна френски пощенски кораб, а “блокадата продължава, французите спират дори платноходките...” Всички в града не могат да се начудят, опитват се да проумеят поведението на французите и всички тичат на Николаевския булевард да гледат френския миноносец, сивеещ в далечината в абсолютно пустото море, и треперят: да не вземе да си тръгне, опазил Бог! На всички ни се струва, че така има поне известна защита и в случай на някакви вече твърде извънмерни зверства над нас, миноносецът може да започне да стреля... че ако си отиде, край на всичко, пълен ужас, вселенска пустота...

Цяла вечер седяхме с Волошин. Много ми хвалеше онзи морски комисар Немица – “той вижда и вярва, че започват обединението и строителството на Русия”. Чете ми свои преводи на Верхарн. Отново си мисля: Верхарн е голям талант, но, прочитайки десетина негови стихове, започваш да се задъхваш от това дяволско еднообразие на прийомите, от дивашките преувеличения, от безмозъчния “болшевишки” натиск върху въображението на читателя.

 

* * *

Руската литература за последните десетилетия се разврати необикновено. Улицата, тълпата започна да играе много силна роля. Всичко – и особено литературата – излиза на улицата, свързва се с нея и попада под влиянието й. И улицата развращава, изнервя дори само заради това, че е страшно невъздържана в похвалите, ако й се угажда. В руската литература вече има само “гении”. Изумителна реколта! Гений е Брюсов, гений е Горки, гений е Игор Северянин, Блок, Бели... Как да си спокоен, когато така лесно и бързо може да бъдеш произведен в гений? И всеки е напрегнал мишци да си пробие път напред, да изуми, да обърне внимание върху себе си.

Ето ти го и Волошин. Онзи ден призоваваше в Русия “Ангела на отмъщението”, който трябваше “в моминското сърце да влее жажда за убийство, в душата детска – кървава мечта”. Вчера беше белогвардеец, а сега е готов да възпява болшевиките. През последните дни се опита да набие в главата ми следното: колкото е по-зле, толкова по-добре, ибо ест девет серафими, които слизат на земята и влизат в нас, за да приемат с нази разпятието и горението, от което излизаме с нови, закалени, просветлени ликове. Аз го посъветвах да си избере за тези беседи някой по-глупав.

А. К. Толстой някога беше писал: “Когато си спомням за красотата на нашата история до проклетите монголци, ми иде да се хвърля на земята и да се затъркалям от отчаяние”. В руската литература до вчера имаше Пушкиновци и Толстоевци, а сега – почти само “проклети монголци”.

 

Нощта на 24 април

 

За последен път бях в Петербург в началото на април 1917 година. Тогава в света се случи нещо невъобразимо: беше захвърлена на произвола на съдбата – и не кога да е, а по време на най-голямата световна война – най-великата страна на земята. Окопите се бяха проточили на още три хиляди версти западно, но те вече бяха превърнати в обикновени ями: работата беше приключена и приключена с такава глупост, каквато не е имало никъде, тъй като властта над тези три хиляди версти, над въоръжената орда, в каквато се превръщаше многомилионната армия, вече преминаваше в ръцете на “комисарите”, пръкнали се от журналисти от типа на Собол, Иордански. Но не по-малко страшно беше и из останалото пространство на Русия, където изведнъж се срути грамадният, с векове устройван живот и се възцари някакво непонятно съществуване, безпричинна празнина и противоестествена свобода от всичко, което дава живот на човешкото общество.

Пристигнах в Петербург, слязох от вагона, тръгнах из гарата: тук, в Петербург, беше сякаш още по-страшно, отколкото в Москва, сякаш имаше още повече народ, абсолютно несъзнаващ какво му причиняват и напълно безсмислено пъплещ из всички зали. Излязох на площадката, за да си повикам кола: файтонджията също не знаеше какво да прави – да ме вози или не – и не знаеше каква цена да ми поиска.

- Европейска – казах.

Той се замисли и отвърна напосоки:

- Двадесет рубли.

Цената по онези времена беше все още абсолютно нелепа. Но аз се съгласих, седнах и потеглихме - и не познах Петербург.

В Москва вече нямаше живот, макар и да кипеше от страна на новите властници безумна по своето безсмислие и трескавост имитация на някакъв уж нов строй, нов почин и дори парад на живот. Същото, но в още по-голяма степен, беше в Петербург. Непрестанно се точеха съвещания, заседания, митинги, един след друг се издаваха призиви, декрети, неистово работеше знаменитата “пряка връзка” – кой само не крещеше, не командваше тогава по тази причина! – по Невски час по час прелитаха правителствени коли с червени флагчета, прогърмяваха препълнени камиони, неестествено бойко и отсечено набиваха крак някакви отряди с червени знамена и музика... Невски беше препълнен от сива тълпа, войници с наметнати шинели, неработещи работници, разхождаща се прислуга и всякаква измет, търгуваща с дреболии и цигари, и червени панделки, и непристойни картички, и сладкиши, и всичко, което поискаш. А по тротоарите имаше боклуци, люспи от семки, а на паважа се трупаше кален лед, имаше бабуни и ями. И по средата на пътя файтонджията неочаквано ми каза това, което тогава говореха вече много брадати мужици:

- Сега народът е като стадо без пастир, всичко ще оклепа и самия себе си ще погуби.

Попитах:

- И какво да правим?

- Да правим? – рече той. – Вече няма какво да се прави. Сега - ваканция. Правителство вече няма.

Превод от руски: Милена Димова

Следва

Българската литература

© 2001 Литературен форум