Литературен форум  

Брой 13 (454), 03.04. - 09.04.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Марина Майорал

Краят

 

Марина Майорал е родена в 1942 г., преподава литература в Мадридския университет "Комплутенсе". Автор е на романите "Отново Кандида" (1979), "От другата страна" (1980), "Единствената свобода" (1982) и "Въпреки смъртта и любовта" (1985), написани на испански, и на "Едно дърво, едно довиждане" и "Часовникът на кулата" (1988), написани на галисийски. Разказът “Краят” е от единствения й излязъл досега сборник разкази “Да умреш в прегръдките му и други разкази” (1989).

 

Обмисляхме го доста дълго. Аз исках някакво спокойно място край морето, на слънце, където да не вършим нищо, да си почиваме и да се изтягаме заедно на плажа. Хуан предпочиташе място, където да има нещо за гледане - паметници, някоя църква, някое представление, “в случай че завали”. Но в крайна сметка се наложих аз. Предполагам, че винаги е така. Много пъти си го бях мислила, четейки полицейската хроника - случайността. Нима е възможно всичко да зависи от това? “Събудих го, за да отиде на тази среща. Аз лично му се обадих. Ако не го бях направил, щеше сега да е жив.” “Бях забравила хляба и слязох да купя. Оставих го само за няколко минути. Никога не беше отваряло прозореца.” Такива неща.

Всичко беше както при толкова други пътувания. Заръките към децата: “да не закъснявате много”, “да не забравяте да спирате газта вечер”, “ще ви се обаждаме като стане време за вечеря, недейте заема линията за дълго”, “не оставяйте колата без бензин”. Големият ни откара на летището: “не бързай, имаме време предостатъчно”. А после списанията, дъвките, количките, за да сме от първите качили се... Случи се, изглежда, малко преди да кацнем. Вече бяхме прелетели над морето и се виждаха планините. По уредбата казаха “закопчайте коланите”. Не казаха, че “след няколко минути ще се приземим” и т.н., казаха само за коланите и започнахме да се спускаме. Малко по-бързо от друг път може би, а се чуваше и някакъв лек шум, нещо като “тап-ра-тап-ра”, но едва се долавяше, и изведнъж, да, впечатлението, че липсва земя под краката, като на виенско колело, но по-лошо, и после отново се издигнахме и пак надолу. Мисля, че аз не извиках. Хората обаче викаха и Хуан ме улови за ръцете. Не беше удар, беше нещо друго, отблясък, вихър от искри и вятър, който всичко изгаря, но идеше от мен, отвътре. Сигурно дълго съм била със затворени очи, докато не усетих, че отблясъкът и вятърът са изчезнали. Отворих очи и погледнах Хуан с въздишка на облекчение. “Господи, Хуан, как се изплаших!”. Все още бяхме с преплетени пръсти. Искаше ми се да плача и да се смея едновременно. “Добре ли си, Хуан?” Той ми каза “да” с леко кимване. Тогава погледнах наоколо.

От самолета се виждаха само димящи останки - нещо, което трябваше да е част от крило и опашката. Една жена плачеше, но почти всички бяха притихнали и гледаха като нас разбития самолет. Хуан като че ли разбра преди мен, забелязах го, щом погледнах отново към него. Той ме гледаше с тъга и нежност; познавам добре този поглед. Когато се е случило нещо, което ще ме накара да страдам, а той не може да го избегне, или когато се радвам като някоя глупачка, без да забелязвам нещастието, което ще последва. Той не иска да ми го каже и чака аз сама да разбера, а през това време ме гледа по този начин и страда, защото не може да ми спести болката, брани все още с мълчанието си радостта, спокойствието. Когато се роди Начита, бях толкова доволна, най-после момиченце, докато не забелязах особеното й дишане. Или когато той си намери работа в издателството, каква радост, след толкова много злоба, след толкова преследване, отново да си гражданин като всички, а той ме гледаше мълчаливо, оставяше ме да говоря, без да ми казва за каква работа става дума. И толкова други пъти за по-дребни неща, сега обаче не, не беше нещо дребно. “Хуан, ние умрели ли сме?” “Да”, каза той и ми се усмихна за кураж. Погледна около себе си, а после ме хвана за раменете и погледна мен, втренчено, както отдавна не ме беше гледал. Затвори очи и ме притисна до гърдите си. “Да”, каза той отново. Аз вдигнах глава и тогава си дадох сметка. Погледнах и другите, хората. Единствено самолетът, земята, камъните си бяха все същите. Погледнах отново него и погледнах себе си - бях като образ, проектиран върху мъглата. “Хуан, ние изчезваме!” Замълчахме. Около самолета хората все така бродеха, като фигури от дим, все по-безцветни, по-прозрачни. Някои се бяха прегърнали, като нас, и телата им изглеждаха по-плътни. През ръцете си, през тялото на Хуан, аз можех да видя земята с малки сухи тревици и заоблени камъчета. “Хуан, не искам да изчезна, искам винаги да бъда с теб”. “Не се страхувай”, каза ми той. Мисля, че не усещах вече ръцете му, нито моите, но все още можех да чуя гласа му. Не се гледахме. Аз не исках да виждам как лицето му се размива. Исках да помня кестенявите му очи така пълни с живот, чувствителната му уста, правите му вежди, които толкова пъти съм целувала. “Хуан, бях много щастлива с теб. Обичам те много”. Знаех, че той се усмихва, макар че не можех да го видя. “И аз те обичам много”, каза той. Винаги си е бил скъп на думи, а и обичаше да го казва така, както първия път. И добави още: “Не се страхувай, не се страхувай”. Това бяха последните думи, а може би не бяха вече думи, и аз не знам.

Не изпитвах страх, само мъка. Спомних си за децата, помислих и за родителите си, дали и за тях е било така, спомних си за някои приятели и за моя живот още от детството. Не беше точно спомен, беше нещо друго, по-бързо, което изчезваше с голяма скорост, а после изведнъж отново една голяма мъка, защото Хуан вече го нямаше и мисля, че казах, макар че не знам дали бяха наистина думи, “Хуан, Хуан”, но аз не го виках, той сигурно е разбрал, не исках да му причиня болка или да го натъжа, само казвах, че го обичам, че все така го обичам. А после, малко по малко, мъката премина, и небето беше огромно и много синьо, земята също, а може би това беше морето, и, струва ми се, помислих:”Краят”. Но не беше краят все още, все още не.

Превод от испански: Мария Пачкова

Българската литература

© 2001 Литературен форум