Литературен форум  

Брой 13 (454), 03.04. - 09.04.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Милена Димова

Копнеж по зоопарка

 

Наскоро мой приятел се завърна от командировка в Германия. Разказвайки впечатленията си, се спря върху една особено заинтригувала го сцена. В берлинското метро млади мъже обикалят вагоните и продават вестници. Срещат се двама от тях, оказват се стари приятели и започват дружески разговор от типа как си що си. Много съм добре, казва единият, работя, здрав съм, децата растат… И аз така, отвръща другият. Представяш ли си, рече моят приятел, какъв щеше да е диалогът, ако се бяха срещнали българи? “Ужас, брато, глей докъде стигнахме!” – предположих аз. “Не – поправи ме той. – Докъде ни докараха!”

Няма спор, че германският вестникопродавец печели повече пари от българския си колега. Въпросът тук е в модела на мислене. Ако отворим който и да е ежедневник, ще намерим цели страници с обяви за свободни работни места. Едни от тях са висококвалифицирани кадри – програмисти, финансисти, мениджъри. Изискванията са висше образование, чужди езици, компютърна грамотност. А други са непретенциозни - за работници на автомивки, продавачи, пазачи, шивачки, общи работници. И има безработица. Защо? Защото всеки иска да работи цар и това да му се полага по право. Безработният висшист няма да седне и да научи два езика – учебници се продават на всяка крачка, няма да усвои съответните компютърни програми и да положи усилия да се специализира в област, за която има пазарна ниша, а ще се пошляе година-две из улиците и накрая ще се хване на работа в автомивката, мразейки всичко и всеки. Човекът без квалификация също не е доволен, че има работа като продавач. Той иска да има магазин. Не че някой му е вързал ръцете, но и никой не му го подарява. А елементарната психология учи, че личната неудовлетвореност, която може да се дължи на ред причини, задължително се прехвърля към определен обект, върху който човек насочва агресивните си емоции като защитен механизъм, предпазващ го от насочването им към самия него (съмнения в собствените качества, самообвинения). В нашия случай това са “те” – политическото съсловие като цяло, богатите като обществена прослойка, преуспелите като антипод. В този смисъл “Докъде ни докараха” е предимно оправдание на собствената пасивност, тъй като активният човек няма нужда някой да го “кара” нанякъде.

Същият модел на мислене се настани и в Русия в началото на 90-те. Страната беше настръхнала в очакване на поредните “те”, които да я подкарат към благоденствие. Явно народи, пазещи ярък спомен за робства и насилие, изпитват ужас от свободата, както дългогодишният затворник изпада в паника, щом наближи освобождаването му. Отреагирането на стреса обаче, е различно. Докато в такава ситуация руснакът търси поредния оглавник, който дружно да надене, то българинът започва да се самоизяжда. Също като свободния звяр, който не знае ще намери ли храна и утре, храна, която е осигурена на животните зад решетките в зоопарка. Естествено при хората тези по природата си нормални инстинкти се израждат в пагубни за обществото нагони – параноична подозрителност, алчност, враждебност, неоправдана агресия. Страхът от загубата на хляба е толкова силен, че пречи този хляб да бъде посят, ожънат и омесен.

А какво казва западният човек в този случай - златното правило на успеха: “Мисли глобално, действай регионално”. Което ще рече: мисли как да няма граници между държавите, като междувременно предложиш на съседа си да си изкопаете общ кладенец; мисли как да се предотврати екологичната катастрофа, като едновременно с това си изхвърлиш пластмасовата кофичка в контейнера. У нас се получава тъкмо обратното - ние действаме глобално, а мислим регионално. Т.е. хайде да свалим поредното правителство, защото не са ми изчистили снега пред блока; давайте да спрем цялата здравна реформа, тъй като тъща ми я настаниха в болница и там не знам какво си стана; аз няма да гласувам, по причина, че вчера неправилно ме глобиха в трамвая.

Повод за всички тези разсъждения, както вече вероятно е станало ясно, е неотдавна поисканият вот на недоверие към кабинета. Той ловко използва стереотипа на мислене на гражданите. А именно - на всяка цена против, ако си “за”, си глупак, ако харесваш своя живот, си предател, мазник или те подкупват. С късата си памет българинът тип хомо сапиенс може да разбие на пух и прах Дарвиновата теория. Нали до вчера искахме да сме граждани на света. Е, най-сетне, най-сетне паднаха шенгенските визи. Да, ама сега ще ни гледат под лупа, пък ще плъзне всякаква измет, а и за какво ни е тая Европа. Най-после имаме свободен пазар за изкуство, няма цензура, няма ограничения. Вече не щем такова, искаме пари от Емма Москова, за да си направим театър. Като деца, на които все им е малко халвата.

Няма да забравя как миналото лято неочаквано, съвсем не според обещаното и разчетеното, увеличиха с по един лев пенсиите, тъй като бяха спестени някакви пари в бюджета. И още помня вестникарските заглавия и политическите изказвания, до едно от типа “Правителството се подигра с пенсионерите” или “Един лев пенсия повече - позор!”. Подобна агресия би била напълно справедлива, ако бяха намалили пенсиите на хората не с един лев, а с две стотинки. Но те ги увеличиха. Извън предвиденото.

Вместо последен коментар ще разкажа още една история. Един друг мой познат - скулптор, който от десет години живее в Ню Йорк, пристигна заедно със свой колега. Вечерта излязохме да разведем Ричард из София. Заведохме го и в джазклуб да чуе българска музика на живо. Американецът - за първи път в България - възторжено трупаше впечатления. Накрая най-любезно се опита да заговори група момичета. Явно според етикета на своята страна и търсейки обща тема за разговор, проведе с тях следния безумен в наши условия диалог:

- Хелоу, хелоу, аз съм за първи път тук. Как се казва вашият президент?

Девойките се спогледаха, но му отвърнаха нещо си.

- Той сигурно е добър президент - предположи Ричард. - Много ми харесва този клуб, и целият град е много хубав, и хотелът е много хубав, харесвам българските жени.

Тийнейджърките се поотдръпнаха.

- А как се казва най-популярният ви сенатор? - не се предаваше Ричард. - Вероятно вашият сенат добре работи, гледам много хора се веселят тук...

Към момичетата демонстративно се доближиха няколко яки момчета и моят познат ми прошепна: “Я да измъкваме Ричард, че както я е подкарал, ще си изяде боя”.

На улицата гостът попита: “Какво толкова казах? Исках само да направя комплимент”. И домакинът му отвърна: “Запомни, че в моята бивша родина е неприлично да се говори добре за властта. Хората те помислиха за луд”. И колко страшно прозвуча това “бивша родина”.

Българската литература

© 2001 Литературен форум