Литературен форум  

Брой 13 (454), 03.04. - 09.04.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Огнян Минчев

 Курица - не птица, Болгария - уже заграница!

 

Съжаление, но не и изненада, е в състояние да предизвика поканата към тримата руски дипломати да напуснат страната, както и “реципрочният” отговор на Москва, опакован в класическата арогантност на имперската грижа за “истинските” национални интереси на България.

Логиката на този дипломатически конфликт произтича от същността на българския посткомунистически преход. На 10 ноември 1989 г., инспириран от Кремъл преврат в БКП подари на българите полусвободата да се погрижат сами за своето бъдеще. Свободата бе наполовина не само защото бе подарена. Но и защото нейното предназначение беше да прикрие прехода от полицейско-политически към мафиотско-икономически имперски контрол на Русия върху България.

Докато българите изпълваха площадите и живееха с радостите и скърбите на своята нова гражданска идентичност, зад кулисите на българския национален живот кипеше трескава дейност.

Под пряк контрол от Москва българската Държавна сигурност - интегрален елемент от репресивната машина на съветската империя - усвои и разпредели между свои доверени лица огромни за мащабите на България финансови ресурси. Това разпределение имаше две основни цели.

Първо, да създаде новия предприемачески елит на страната изцяло от сътрудници на Държавна сигурност. Второ, да постави този елит в пряка зависимост от неговите съветски - чекистки донори.

Така буквално за месеци “разпуснатата” от кръстника Луканов Държавна сигурност изплува на сцената в ролята на “честните частници” и техните партньори по Г-13. През следващите години тези момчета направиха огромни безобразия. Изсмукаха и пропиляха и без това боледуващата българска икономика, създадоха клановете на “мутрите” - първоначално слуги, а после и партньори на чекистите-бизнесмени. В крайна сметка, след няколко години имитация на стопанска и финансова дейност, повечето от тях фалираха, запазвайки си ресурсите за личен охолен живот. Но каквито и фриволности и безобразия да вършиха, през първата половина на 90-те години те изпълниха своите две основни задачи. Първо, осуетиха възможността за нормално и сериозно реформистко управление на страната. Второ, не позволиха в българската икономика да се осъществи процес на законна приватизация и структурна трансформация на националното богатство под контрола на една национално отговорна икономическа политика. Така България изгуби седем години, през които посткомунистическа Централна Европа успешно приключи своя преход. Кой спечели от тази загуба на България?

Спечелиха тези, които в началото на 90-те години мъчително се нуждаеха от гратисен период, за да се съвземат от гигантския исторически провал, който сами си причиниха. Институциите и елитите на поразената съветска империя безпомощно наблюдаваха окончателното откъсване на своите европейски владения. Страна след страна в Централна Европа осъществяваха необходимите реформи, за да се интегрират в процеса на европейската нормалност. Легитимни инвестиции, нарастващ стандарт на живот, все по-стабилни институции. Но България - наред с много други нови и стари държави в “близката чужбина” - оставаше пряко уязвима с разрухата в икономиката и в провала и дезинтеграцията на държавата. Така, безпомощна, България дочака първия етап от възродената руска имперска амбиция и стратегия - експанзията на новата руска мафия, породена от приватизацията на КГБ. В Париж “новите руснаци” пазаруваха марково облекло, на Лазурния бряг - дворци и частни плажове. В България разходите бяха - и си остават - по-малки. Тук се пазаруват предимно политици, депутати, вестници и общественици. Останалото - заводи, мобилни комуникации, банки - не се купува, то почти се подарява. Срещу дребни пари на ръка.

Апетитът идва с яденето. Опитът да се постави “Мултигруп” в ролята на монополен посредник при транзитирането на руски газ ясно демонстрира стратегията за втори етап на възродената имперска експанзия спрямо България. Като реципиент на транзитните такси от газ, корпорацията с “хладен ум, горещо сърце и чисти ръце” можеше вече да контролира пряко българския политически живот. Ще рече - не да пазарува политици на парче, а политически гарнитури “ан блок”.

При Виденов номерът не мина и той си отиде, защото бе натворил и серия от стопански и политически оксиморони, които го направиха съвсем безпомощен. Правителството на ОДС също отказа да институционализира “Мултигруп” в тази роля, въпреки че радостният звук на фанфарите на аерогара София замъгли реалните параметри на окончателната сделка и нейните последствия за България.

“Новите руснаци” не се стъписаха от твърдия курс на управляващия ОДС към европейска интеграция и членство в НАТО. Дори и провалили се в своята амбиция да купят българската политическа система като цяло, те постоянстваха в пазаруването на отделни нейни представители. Сиви кардинали и морски гларуси с “ментови” прякори, мъжествени “строители на съвременна България” и смели генерали, “пречупили гърба на мафията” - кой ли ще ги изброи всичките…? Днес повечето от тях орат на попрището на “новото дясно пространство”… Блазе й на България! Не й стигаше лявото пространство, та сега и дясното...

Макар и свързано с поредица големи въпросителни, управлението на ОДС сериозно застраши дългосрочната стратегия на “новите руснаци” в България. Възстановяването на държавността - на функциониращите институции - бе първият тревожен симптом на перспективно стесняващо се пространство пред мафията. Изгонването на ключови мафиотски босове през лятото на 2000 г. и ясната политика на сътрудничество с международните институции за борба с мафията допълнително отнеха територия за “свободен бизнес”. И тръгнаха компроматите...

Управлението на ОДС, особено в своя втори етап след декември 1999 г., създаде заплаха както за краткосрочните, така и за дългосрочните стратегически цели на “новите руснаци” и тяхната възраждаща се имперска държавност.

Ако изгонването на бизнесмени, чиято дейност е заплаха за националната сигурност на страната, стесняваше актуалното икономическо присъствие на руския интерес в България, то бързо отварящите се европейски и атлантически врати пред България застрашават самата перспектива за възстановяване на политическия и геополитически контрол на Русия върху България. Интеграцията на страната в Европа и в НАТО трябва да се предотврати преди да е станало късно - преди да са минали още четири години успешна политика, обърната на запад.

С кого в България може да се реши тази задача - с БСП? Слабо, слабо… На БСП никой не може да й отнеме 15-те процента... Необходими са две паралелни стратегии. Първо, мобилизация на традиционните лявоконсервативни, русофилско-националистически общности и организации, културно и политически враждебни към запада. Второ - и ново, неизпитано досега - ангажиране на криминалните фракции от дясноцентристкото пространство в процес на фрагментация и растящ конфликт, обезсмислящ самото понятие за разумна и целенасочена дясноцентристка политика. Целта е да се получи един следващ парламент, в който хаотичен брой “формации” ще се разпадат и преконфигурират под диктовката на щедро раздавани “пари на ръка”, без да могат да водят смислена и целенасочена политика. Нека сега говорят, че са за ЕС и за НАТО! Без тези цели в България вече не могат да се спечелят избори. Важното е резултатът да бъде “обесен парламент” - гъвкаво мнозинство от Беров тип, гънещо се под командата на източния “чичко паричко”. Европа и НАТО не са си изгубили ума да приемат за член страна, управлявана по подобен начин. Времето - по-точно, безвремието - ще свърши останалото. Ще дойде ден, и българите - подобно на доста други от “близката чужбина” - сами ще поискат да бъдат част от ОНД. Какво друго им остава...

Днес е времето на окончателния избор. Последно раздаване на картите за бъдещото място на България в света. Измъчен от десетилетие мизерия, несигурност и несправедливост, българинът мрачно търси по-малката злина на своя обществен и политически избор. Мнозина не я и търсят - не очакват да намерят вече нещо по-добро. На българина явно трябва да му се помогне, за да не намери своя верен избор. Да не послуша интуицията си, разума си. Той трябва да бъде удавен в истерията на една ескалираща колективна безпомощност - безпомощност да се справи сам със собствения си живот. Да му се организират серия от публични скандали. Да му бъдат подхвърлени серия илюзорни алтернативи, въображаеми противници, неизпълними обещания… Който се хване - добре! Това е последно раздаване. Играта е ва банк…

Ето някъде тука “дипломатическата активност” надмина границите на търпимост - дори и по мерките на България. Все пак сега не сме 1946… Не сме и 1881… Изминахме дълъг път от онзи пленум на 10 ноември 1989 г. В поредица от поражения намерихме сили да се изправим и да продължим напред. Днес имаме свобода, която е извоювана - за разлика от онази през 1989… Едва ли ще я подарим толкова лесно на майсторите на “оперативни мероприятия”. Днес кокошката си остава птица, но България е вече твърдо зад граница. Би било добре тримата руски дипломати да отнесат тази информация в Москва. За да се разбираме все по-добре в бъдеще.

 

Статията препечатваме от електронното издание Mediapoolbg

Българската литература

© 2001 Литературен форум