Литературен форум  

Брой 13 (454), 03.04. - 09.04.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Раул Руис

Музеят на восъчни фигури в Дубровник

 

Испанският писател Раул Руис e роден през 1947, починал е преди да навърши четиридесет години. Посмъртно е издаден сборникът му "Азбука на луната" (1992), съставен от двадесет и осем кратки текста, всеки от които започва с цитат, свързан с луната. Самият автор ги нарича “кратки фантазии”.

 

Луна, на земята огледало
и на небето сияние.
Лопе де Вега
Влюбената любов”

На Луис Родригес - този югославски спомен, към който изрази предпочитание

 

Да не беше онзи човечец, никога не бих посетил такъв своеобразен музей. Не знам как успя да ме убеди. Може би настоятелността, може би моето предразположение към необичайното, а може би ме съблазни превзетият му италиански (Il miglior museo del mondo. Cosi bizzarro come un pavone de due code). Можех ли да откажа на такава реклама?

Стигнахме пред вратата на музея и човечецът потропа. Отвори дебела жена с отегчен израз зад маската на раболепна почтителност. Въведе ме в чакалня, където някакъв мъж машинално прелистваше пътеводител на Югославия. Той вдигна поглед и ме поздрави с блудкава, банална учтивост. Готвех се да седна, когато от една врата в дъното излезе трийсет и няколко годишна жена, белязана не толкова от годините, колкото от скуката и липсата на стимул в живота. Мъжът стана и се приближи до нея: ”Струва ли си, мила?” “Не, по-добре не влизай.” “Но...” “Да тръгваме, хайде. Не настоявай.” Мъжът я последва, без повече да се противи.

“Ваш ред е”, каза ми дебелата жена. Както изглежда, посещението трябваше да става поединично. Докато двойката излизаше на улицата, аз влязох в единствената зала на любопитния музей. Изненадата едва не ме накара да избухна в смях - една-единствена восъчна фигура са мъдреше насред съвършено празна зала. В какво ли се състоеше очарованието на музея? Къде ли беше паунът с две опашки?

Едва-що бяха минали през ума ми тези въпроси, когато осъзнах, че гънките на клепачите, светналите зеници и извивката на устата загатват чертите на жена - жена, която ми говореше за коварното ежедневие, за непоносимата доброта на мъжа си, за незаменимия образ на първия й годеник, онзи, който я целунал за пръв път истински, любовно, на панаира за летния Ивановден, когато обаче се очертавала вече раздялата, разочарованието, онова пътуване, което той настоявал да осъществи, за да разшири познанията си, за да стане голям архитект, най-добрия... После, нито заминал за чужбина, нито станал най-добрия, а един от многото, които печелят, защото подписват, огъвайки се пред интересите на строителните компании... и може би, от време на време, проявявал нещо човешко, спомняйки си за онзи летен панаир, за онази отчаяна раздяла..., която тя никога няма да забрави, въпреки спокойния си живот, въпреки мъжа си, децата, времето...

Изведнъж хладното восъчно лице показа признаци на топене под влияние на топлина, каквато всъщност не се усещаше. Смайването ми се засили, докато наблюдавах внимателно това лице - то вече не беше лицето на жената, а вече беше приело моите черти.

След този момент на изумление и без да осъзнавам какво върша, аз заизричах най-съкровените си, неизповедими лични тайни.

Смущава ме мисълта, че някой непознат или някоя непозната вече ги е узнал, след посещението си в музея на восъчните фигури в Дубровник.

Българската литература

© 2001 Литературен форум