Литературен форум  

Брой 13 (454), 03.04. - 09.04.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Васил Прасков

Портрет на сърбина като млад

(за “Три палми за двама пънкари и едно маце” на Радивое Андрич и “Рани” на Сърджан Драгоевич)

 

Ако някого е учудил фактът, че за разлика от минали години в програмата на мартенския Международен София Филм (без “Мюзик”) Фест нямаше нито един нов руски филм, то други безспорно се зарадваха на шестте ленти, включени в раздела “Югославско кино”. Сред тях имаше и два прелюбопитни опита да се разказва за живота на първото посткомунистическо поколение (цитирам дословно патетичното посвещение на “Рани”) в крак с новите тенденции в киноезика, които някак вече автоматично и донейде клиширано пришиваме към поопърпания имидж на Дани Бойл, Гай Рачи, МТV и компания.

Обединява ги фасцинацията от социалната рамка (в) която говори действието, размита или фокусирана в кривите огледала на гротеската, стилизацията, жанровата предпоставеност и не на последно място дисциплинирането от сюрреалистичния черен хумор. Почти всички герои на “Три палми...” работят в офиса на финансова пирамида (за по-естетически удобно включваща в мазето си и две-три момичета, пъшкащи по импулсен секстелефон) и почти всички от тях искат да я оберат. Мутризираните тийнейджъри в “Рани” си играят на Скорсезе и Абел Ферара по време на сръбското нахлуване в Хърватско и вече са отчаяни наркомани, когато техните връстници проектовисшисти се бият с полицията и крещят срещу Милошевич. Перверзната симбиоза между моралната девалвация и икономическия срив ражда чудовищата на национализма и “изгубеното поколение” на бащите и “поколението Х” на децата започват да се мъчат да съвпадат личната си история с тази на “народа”, телевизията и войната.

Сърджан Драгоевич прави директни паралели между загиналите “деца на деветдесетте” (независимо дали от игла или куршум) със страдащото на кръста Христово тяло. Уравнението му е лесно разпознаваемо в думите на Зенковски, че Достоевски нарочно е показал чудовищната морална разпуснатост на стария Карамазов, за да подчертае неговата широта и извънмерност, потенциала му да бъде безкрайно “ненаситен” и в християнска посока. “Раните” от пистолет биват пласирани за стигматите на тийнейджърите с отровени сърца от своите идоли – парите, бандитите, дрогата, диалектически коректно и по естествен път заместили Маркс, Енгелс, Тито (“мръсен хърватин”) от телевизионните шоута, новините и бита.

Най-свежата сцена в иначе баналния и откровено комерсиален на места филм на Драгоевич е как бабичка пуши джойнт и разказва спомени за съпротивата срещу усташите, но подобни неща са характерни повече за младежките филми за възрастни, какъвто в последна сметка се оказа и “Рани”, и то възрастни, които са гледали обидно малко кино, за да поемат безпроблемно радиационната доза дежурни морални поучения, внесени контрабандно между няколко псувни и неправдоподобни сюжетни залитания. Когато накрая младите сръбски левенти започнаха да се стрелят и като големите да си говорят на “брате”, само предчувствието, че скоро по екрана ще запълзят надписите ме задържа в залата.

Обратно на всяка обидна претенциозност “Три палми...” на Радивое Андрич, който според фестивалния каталог веднъж поставил в любителски театър пиеса на Данило Киш, а малко по-късно станал част от екипа на Оливър Стоун, още от началото без бой си признава, че ще срича на езика на Гай Ричи, пък каквото ще да става. И – бинго! Младите сърби в него не дават фира, а след като са станали порядъчно симпатични според авторовия замисъл на публиката (така и не им се удава да спят помежду, си въпреки че нямат като Бони и Клайд проблеми с потенцията) обират “ограбилата сръбския народ” банка и заминават за остров с плаж, море и палми (Аруба!?). Радивое Андрич честно и непретенциозно реди пасианса на младежката черна (или черно-бяла) комедия и не му пука, че филмът му подозрително добре би се вписал в програмната схема на югокабеларката “Пинк плюс”.

Единият от героите на “Три палми...” рисува картини, на които човешките фигури нямат лица и ги ползва за мостри пред клиенти, можещи срещу определена сума да му позират. Мисля, че в известна степен това може би е уместна метафора за явно отлично жанрово конвертируемия портрет на сърбина като млад. Липсата на поука в случая се състои във факта, че след филма си “Рани” Сърджан Драгоевич сключва договор с “Miramax”... (Амин!)

Българската литература

© 2001 Литературен форум