Литературен форум  

Брой 14 (455), 10.04. - 16.04.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Александър Пиндиков

Поезията е голям тежък залък

Една среща с Владимир Василев

 

И аз като всеки добър ученик – както казваше бъдещият ми професор по литература Георги Цанев – пишех стихове. Какви могат те да бъдат у един 18-годишен младеж, рано усетил се за сладостите на живота: любов и само любов!

Пишех, четях ги на добрия ми приятел Христо Медникаров – той бе също изкушен от Ерато с мечтанията за "голямо" поетично творчество.

Старейшината на поезията в родния ми град Елена, учил в класа на всепризнатата навремето в Търновската мъжка гимназия поетеса и великолепна учителка-литераторка Райна Савова – Стоян П. Ковачев, бе посещавал Владимир Василев по време на студентстването си в Икономическия факултет – София.

Годините бяха 1946, 1947, 1948-ма.

Стоян Ковачев подскачаше от възторг и нескрита завист, когато се докопваше до списание "Българска реч" на Малчо Николов, където се появяваха имената на Блага Димитрова, на рано починалия, покосен от туберкулозата надарен ученик от Търновската мъжка гимназия Кръстьо Борисов и на много други. С рядък усет за пластична поезия, за бял стих Кръстьо Борисов пишеше стихове, които достойно биха застанали до сътворяваното от един Вутимски, Александър Геров или други млади пера от онова време.

Та "старшията" на нас младите в Елена голобради роби на Ерато вдъхновено разказваше след поредното си посещение в София как бил при Николай Лилиев в кабинета му в Народния театър, как гостувал на Владимир Василев в апартамента му на ул. "Цар Борис" № 80.

В това, което споделяше, Стоян Ковачев не биваше суетният Хлестаков, целящ да омае слушателите си с приказки от рода: "С Пушкин съм на приятелска нога. Случва се често да му казвам: "Е, какво става, братче Пушкин?" "Ами – отговаря той – става някак си..."

Стоян Ковачев споделяше радостта си от вниманието на Лилиев и Владимир Василев към него. А в нашите момчешки глави за тях бе построен преждевременно пантеон. Защото ние знаехме кой бе Владимир Василев, кой бе Николай Лилиев. Знаехме ги, защото в онези години те бяха забранени. За тях не се пишеше, нито говореше. Но въпреки това нито за миг не допускахме да чуем скверна дума по адрес на единия или на другия.

В юношеските си стихове ние бяхме едни твърде късни и немощни епигони на безвъзвратно отминалия вече символизъм и модернизъм от началото на века. Бяхме изгълтали от кора до кора промъкналите се по чудо през 1947 г. в набиращите скорост комунистически издателства книги на Малчо Николов като третото издание на неговата "История на българската литература" и "От Теодор Траянов до Никола Вапцаров", както и "Българска литература" на Иван Радославов. Бяхме изсмукали немалко страници от пожълтелите книжки на списанията "Златорог" и "Хиперион", от ароматната проза на Николай-Райновите "Богомилски легенди" – последното "трето променено издание" от 1938 г. бе направено с голям вкус от издателството на Стоян Атанасов.

Като казвам всичко това, човек може да си представи какви стихове може да се родят в една момчешка глава на един 18-годишен юноша.

Предстоеше ми конкурсен изпит за университета. Трябваше да се явя на него в Плевен. Бях решил след събитието да отскоча до София.

След озоваването ми на софийската гара – подобно на Алековия дядо Петко – с питане се добрах до улица "Цар Борис" 80. Сърцето ми биеше учестено. Вълнувах се, а от време на време ме обхващаше и страх. Въпреки това крачех по тихата улица, потънала в спокойствието на късния юнски следобед. В главата ми беше вълнението от предстоящата среща.

Беше юни на 1948 г. Все още не беше популярна партийната жестокост на някои хора на перото, които бяха проходили в литературата по страниците на "Златорог"; някои вече бяха побързали да се отрекат от своя довчерашен благодетел...

Аз вървях към дома на Владимир Василев. Знаех, че живее с обичаната от него съпруга Цвета Ленкова.

Една скоба за случай, разказван ми много по-късно от покойния Владимир Полянов. Тази чаровна жена беше бягала от съпруга си, за да сподели любовта към нея на силно обичащия я талантлив поет Йордан Стратиев (автор на стихосбирката "Велики петък" – София, 1927 г.). Дни наред Цвета Ленкова е със Стратиев. Културната общественост на София е скандализирана от станалото. След време Цвета Ленкова намира отново пътя към семейното гнездо при Владимир Василев. Минават години – тя се преселва в отвъдното. Покрусеният Владимир Василев ходи всеки ден на гроба й в Софийските гробища. Един ден, запътен по алеята към вечното й жилище, пред него неочаквано насреща се появява Стратиев. Владимир Василев с най-благ тон го пита: "И ти ли често ходиш на гроба й?" Стратиев му кимва утвърдително. Двамата не се хващат да делят една скъпа покойница – тя е скъпа и на двамата. Противното би било дело на хора от друга морална категория...

В тихата юнска привечер аз съм пред жилището на Владимир Василев. На позвъняването ми вратата се отваря и пред мене е самият той. "Заповядайте!" – дружелюбно ме кани старият критик и ме въвежда в кабинета си – целият отрупан с книги. Над тях, на една от стените, голям портрет на младата Багряна.

Представям се, люлян от силно вътрешно смущение.

Владимир Василев ме освобождава от притеснението – той е с панталон и светлосиня риза, прясно избръснат, говори с мек, предлазполагащ тон.

Защо бях дошъл? Носех стихове. Той пое машинописните листове. Бяха четири мои стихотворения. Докато се усетя, той ги прочете.

Не се смущавайте, че така бързо ги прочетох: аз имам правило – стиховете чета бързо и гледам какво е останало в главата ми, какво съм запомнил. Остане ли нещо в паметта ми, значи има нещо в стиховете. И додаде, че от четирите предложени едно е запомнил. Заглавието му беше "Дъжд". От думите му разбрах, че него харесва – една сполучлива, според него, метафора. За другите ми три поетични опуса той запази мълчание. Или по-точно даде ми да разбера нищожната им поетична стойност.

Запита ме какво чета и веднага додаде, че в България имаме поети, от които пишещите млади има какво да научат. И най-напред посочи Багряна. Не се изненадах: от "Златорог" и от други публикации знаех колко много Владимир Василев бе направил за утвърждаването й. След нея той посочи Атанас Далчев. Радостен чух това, защото много пъти бях прочитал "Ангелът на Шартър" в изданието на книгоиздателство "Христо Г. Данов" от 1943 г. Третото име, произнесено от Владимер Василев буквално ме омая: Никола Вапцаров. Да, с вътрешна убеденост той сочеше Вапцаров. Учуден бях тогава, въпреки че сред младежите – мои връстници, които се увличаха от спекулативните тези на натрапения у нас комунистически режим, Вапцаров бе увличащо име. "Партиздат" бе издал стиховете му под редакцията и с предговор на Христо Радевски. Разбира се, силните думи бяха казани за поезията на Багряна. Нея той сочеше като висок пример за истинска поезия. С нея той подкрепяше тезата си за поезията като "мислене в образи".

"Написаното тук – посочи той листата ми – е само една поетизация. Това още не е поезия. Изключение е стихотворението "Дъжд".

Боже! Аз мислех "Дъжд" за нещо обикновено. Силата си виждах в другите, а се оказа, че те са "поетизации".

- Владо, закъсняваме – чу се предупредителният глас на жена му.

- Извинявайте, но имаме билети за Народния театър, трябва да побързаме – някак стеснително каза домакинът. Въпреки това, на тръгване той изрече своя съвет:

- Продължавайте да пишете. Но пишете за това, което ви заобикаля, за това, което става около вас, което вие сте преживели. Не пишете "въобще", не пишете поезия, която пишат и другите, не пишете, защото и те пишат поезия. Огледайте се около вас и пишете за това, което виждате край вас.

Бях леко зашеметен и позасрамен: очите ми се отвориха – та така ли наивно трябваше да гледам на това, което пиша и дваж по-наивно – да се изправя пред този, който беше доказаният ценител, тълкувател на всичко, що е талантливо в новата българска литература.

И още нещо – чак тук ли трябваше да дойда в задушната юнска привечер – в жилището на стария критик, за да узная, че истинската поезия може да бъде дело на щастливците, целунати от боговете, а не от катадневната занимавка на влюбени гимназисти...

От този ден вече стих не написа ръката ми.

Банкя, 15 март 2001 г.

Българската литература

© 2001 Литературен форум