Литературен форум  

Брой 14 (455), 10.04. - 16.04.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Божидар Кунчев

Опитът, без който не може

 

Тези дни разтворих "Звън на време", където Сашо е включил стихове, писани по разно време. Не усетих как стигнах до последната страница. Сега почувствах много по-силно неща, които преди са ми убягвали. И най-вече усетих обаянието на едно така ненатрапващо се, но толкова истинно чувство за тъжната и ведра същност на живота в нас и до нас. От стиховете на Сашо лъха едновременно меланхолията, която неизбежно се поражда, когато едно търсещо сърце изтръпва опарено и възхитено пред понятно-непонятния смисъл на битието. И лъха сдържано тихото спокойствие на един проницателен ум, предпочел въпреки всичко да одухотвори и най-бездушното, и най-баналното, и най-непоетичното. Защото е разчел както трябва елементите на обитавания от нас хаос, в който по александъргеровски котките и тревите са ако не по-висша, то поне колкото нас проекция на божието вдъхновение.

Сашо пита с цялата си поезия (а това се отнася и до чудесната му есеистика!) откъде идваме и накъде отиваме в необхватната бездна на времето. Неговите въпроси са пронизани от възвишената правдивост на едно прояснено съзнание, което, без да загърбва и най-ненужните илюзии, търси истината отвъд илюзията. Стиховете му внушават, че въпреки безграничното нахалство на показната ни самодостатъчност, ние сме без опорна точка, ако скъсаме връзката с изначалния свят, със свещеното.

В нашия свят
от време на време прозира
друг свят,
досущ като него,
но по-ефирен, по-лек,
без корени в тази земя,
без страх,
без жажда за сигурност...
("Цветята на скрежа")

Натам, към пространствата на този "друг свят" е бил и си остава насочен вътрешният поглед на Сашо. Иначе за отсамното с безкрайната му агония, с всичко, сътворено от демоничното в природата на човека, Сашо Шурбанов е писал неведнъж. Но е писал без крясък, без позата на мнимите праведници, които не се умориха да ни учат на добро и красота. Но това, което спира дъха му и го кара да се изправи на пръсти пред Тайната, е истинската и до болка тъжната красота на света, защото е мимолетна и винаги непостижима. Заради нея, заради бремето, с което ни притиска безпътният "модерен" свят, той неведнъж е искал като гълъба от едно свое стихотворение да изостави "всякакви опори". И да се облегне "единствено на онова,/което дишаш".

Стиховете на Сашо са опитът, без който не може. Те са неговият опит да се хване за вечно изплъзващия се стих ("Ежедневие"), който ще се изплъзне "като всичко останало". Но защото е поет, Сашо е преобразил самото изплъзване в поезия.

Неговата есеистика допълва поетическото му слово и подсказва големия вътрешен потенциал на един спокойно-тревожен дух, намерил отдавна пристана, където да лекува болките си и да събира кураж за идващите изпитания. Навярно за този пристан най-добре говорят думите, които взимам от един текст, наречен "Моята Индия": "И колкото повече обръщаме погледа си навън, толкова повече го изоставяме, изоставяме себе си. А загубим ли себе си, загубваме и естествения си, верния си подтик за сомоосъществяване. Превръщаме се в жалки играчки на съдбата или случая, на правителства, полиции, идеологии, религии, моди, плитко скроени лъжи и открити насилия". Изкушавам се да продължа, но би трябвало да препиша цялото есе. Спирам дотук с плахата надежда, че въпреки всичко няма да се загубим…

На Сашо, който не се умори да пише и превежда с онова смирение, което притежават само безкористно самоотдалите се на смъртоносната авантюра, наречена "Дух", пожелавам ведрина и бодър дух.

Българската литература

© 2001 Литературен форум