Литературен форум  

Брой 14 (455), 10.04. - 16.04.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Димитър Липен

Възкръсване

Срещи с писатели

Продължение от брой 13

Николай Лилиев

 

(Четвърта среща – 1953 г.)

 

На 20.Х.1953 г., 12 ч., потърсих Николай Лилиев в Народния театър. Вътре, в стаята му, заварих един човек, който оживено разговаряше с него. Николай Лилиев ме помоли да почакам малко в холчето, където има мека мебел, едно голямо огледало в бронзирана рамка и също голяма картина (портрет) на Иван Вазов. Малко по-късно разбрах, без да питам за името на преводача, че човекът, който изчаках не повече от 5-6 минути, е превел “Фауст”. Аз прочетох от ръкописа няколко стиха, но не ми хареса особено преводът. Казах това на Лилиев. Изглежда и на него не му е твърде харесал. Лилиев беше много любезен. Покани ме да седна и той седна до мен. “Ти, каза, си се поправил.” Казах му, че покрай Рени и аз съм напълнял. Стана дума за “Конрад”. Лилиев ми каза (след като прочете критиката на Владимир Василев за “Конрад”, която аз му дадох и с която той се съгласи), че наистина сюжетът на “Конрад” е фиктивен. Такава драма не може да убеди. Все пак, каза той, “Касандра” и “Шопен” почиват на нещо, а “Конрад” е напълно измислен. След това може да се говори за психологическата страна на драмата и т.н. Казах му, че първоначално аз съм мислил за Иван Грозни, във връзка с прочутата картина на Репин. Това е друго – исторически сюжет, каза Лилиев, почива на нещо, може да убеди. По повод на това, което пише Владимир Василев за “Шопен” – че се срещали понякога рими, “изтрити от употребление”, Николай Лилиев възрази, че понякога може една такава рима напълно да отговаря за случая, вместо нарочно търсените и нагласени (например сложни трисрични) рими. Аз му дадох другия екземпляр от поправената поема “Шопен”, той обеща да я прочете за четвъртък. Оплака се от много заетост, но каза, че моите работи винаги можел да чете – за него те били удоволствие. Той си бил подал оставката в театъра. Уж я приели, но отнесли въпроса по-горе и пак не го освобождавали. Претрупвали го, искали му срочна работа и т.н. Пита ме как е Василев и какво мисли за него – сигурно, каза, Василев си вика – тоя идиот... Лилиев продължава всеки 15-20 дни да му праща кафе и цигари. Василев не бил стъпвал в театъра и въобще не ходел на театър. На някои артисти казал, че било още рано за това. Пита ме за ловчанлиите: Славчев, Цветнолюбов. Как са, пишат ли? Попита и за Стоян Младенов. За него каза, че е един “слаб автор”... (Дали не мислеше за Иван Цанков?!) За Методи Цветнолюбов каза, че имал дар, стиховете били добри, но това маниерно, старо третиране на въпроса за смъртта, начинът, по който засяга тоя проблем, не му харесва. Тръгнахме от Народния театър към дома му пеш до ъгъла на бул. “Сталин” и “Патриарх Евтимий”. По “Патриарх Евтимий” еднаквите дървета, целите в жълти листа и с накапалите жълти листа по тротоара (с тая мека жълта окраска) бяха много красиви. Лилиев подчерта това. Той обичал такива есенни дни. (А денят беше топъл, приятен.) Из пътя стана дума (не мога да си спомня по какъв повод) за Жорж Санд. Че Лермонтов при превода си говорил за нея като за “той” – като за мъж, макар че знаел, че е жена. Лилиев пак ме попита имам ли пари, дори имам ли пари за трамвай. “Покажи ги”, каза, и едва когато му показах дребните пари, които бях приготвил в джоба си, тогава се успокои. Аз го попитах защо винаги ме пита имам ли пари, а той взе да ми разправя за Кирил Христов, който писал някакво стихотворение за някакъв “божек”, на когото нямал една стотинка да даде, но казал накрая: нека други отговарят за това. Лилиев е започнал да недочува. Трябва да му се говори с по-висок глас. Каза ми, че е здрав, но има един жълт оттенък на лицето. Той не можа изведнъж да разбере каква е моята нова работа за класическия балет. Мислил първоначално, че ще пиша есе. И двамата с Владимир Василев проявиха интерес към това. Лилиев искаше да му кажа един куплет, но аз нищо не можах да си спомня. На трамвайната спирка Лилиев остана да чака, докато заминах с трамвая. Из пътя говорихме още за превода, за сравнителните преводи. Разбрах от него, че знае немски, френски, руски и малко английски.

На 22.Х.1953 г., четвъртък, следобед отидох при Николай Лилиев в Народния театър. Той ме чакал към 12 ч., но аз закъснях. Стоях около два часа. Говорихме за бележките му върху “Шопен”, които той ми беше направил върху екземпляра, който му оставих във вторник. Бележките му са предимно върху стиха и стила. “Василев сигурно ще каже, че съм педант” - каза той за бележките си. “Но нали сам Василев казва, че поемата трябва да отговаря на всяка взискателност.” Не трябва да отдаваш, каза Лилиев – и най-малката дан на изразни средства отпреди 40 години – от времето на Сирак Скитник, Трифон Кунев и пр. Нови изразни средства – по-голяма икономия (пестеливост) на изразните средства – художествена простота. Да не се трупат много епитети. Той дори бил страдал от малко епитети в поезията си. (За поезията си, обаче, Лилиев отбягва да говори – отклонява въпроса.) Трябват нови изразни средства – известни неща да се кажат по нов начин. В това отношение поезията ни не трябва да остава там, където е била преди 40 години, а да върви напред... Каза ми, че достатъчно съм писал с ямб, ще трябва да сменя с друго – хорей, дактил и пр., и ако така съм правил в “Шопен”, може би не би казал Владимир Василев, че поемата е много голяма и трябва да се съкращава. Аз възразих, че това съм направил заради единството на формата, иначе вкяка прелюдия би се отличавала от друга по форма. Той се съгласи с това. Говорихме и за книгата на Ги де Пурталес – и той много я харесва. Попита ме какво най-обичам да свиря. Казах му: Шопен, Моцарт. Попитах него: той каза, че всичко обичал и най-вече Бетовен. Бах бил върхът на музиката, но той обичал Бетовен, Шуберт, Шопен и пр. Пита ме зная ли цялото стихотворение на Морис Ролинa за Шопен, което, както казва той, било много хубаво. Лилиев намира, че композиционно “Шопен” е добре. Остава шлифовката. В композиционно отношение той намира, че местата за Жорж Санд, Майорка и прочее са сполучени и още по-рано му направили впечатление. Казах му, че съм взел от Владимир Василев драми (на руски) от Хофманстал. “Василев, каза той, сигурно намира нещо сродно в съдбата си и в “Шопен”. През време на разговора често звъни телефонът. Влязоха две жени (вероятно артистки). “Тук, каза Лилиев, са се събрали разни глупави жени, и невъзпитани, които мислят, че могат винаги да влизат и излизат.” Дойде и един средна възраст човек – един от хората на “Хемус”. Лилиев ме представи. Последният каза, че бил чул за мен (но от кого не можах да разбера). В негово отсъствие Лилиев ми прочете едно свое стихотворение (3 куплета), което му поръчали да напише за трагедията “Ромео и Жулиета” от Шекспир. Прочетох го и му казах, че първите два стиха на всеки куплет и останалите два стиха представляват теза и антитеза. Той се съгласи – така било по шекспировски. Казах му, че в началото на 2-рия куплет думата “скоро” е по-хубаво, ако се замени с думата “често”. Той се съгласи и я поправи. Даде ми и един друг текст – проза, да видя наистина ли не се разбира смисълът, - защото артистите искали разяснение, когато той бил съвсем ясен. Попитах Лилиев дали е пял или измислял мелодии за стихотворенията си. Струва ми се, че той възрази нещо такова – стиховете му били музикални сами по себе си. Казах му, че най-хубавата критика за поезията му е писана от чешка писателка (списание “Златорог”) – стиховете му трябвало да се четат след църква или след концерт. Вие сте, каза, сантиментален, нали? Възразих му, че не особено (?!) и му спомних за “Конрад”. Той се засмя. Лилиев не одобрява, дето съм го унищожил (и може би – не вярва). За Яворов каза, че в стиховете му от втория период има много драматизъм (той преобладавал пред лиризма).

П.П. Пропуснах да отбележа в бележките си за Лилиев, че стана въпрос за прелюдиите и съкращенията, които трябва да направя, че съм търсил за това помощта на критика Георги Константинов (смятал съм го и за комунист, последният бил болен на легло). Лилиев ме пита: смятам ли, че съдържанието на прелюдиите се покрива с тяхната музика. Ако това е постигнато, каза той, то би било гениално. Не е лошо, каза, да съм дадял поемата си на Андрей Стоянов или проф. Тамара Янкова, за да се произнесат в това отношение. Говорихме за това и с Владимир Василев.

 

(Други срещи – 1955-57 г.)

 

Димитър Липен със съпругата си Рени и сина си СпасНа 6 януари 1955 г., в 12.30 ч., на връщане от проф. Тамара Янкова се отбих в Народния театър при Николай Лилиев. Трябваше преди това да изчакам репетиция на някаква комедия, която се предаваше по вътрешен микрофон и в долното фоайе на задния вход. Същата обстановка. Само портретът на Яворов (маслен) преместен, на старото му място - микрофон. Лилиев не ми хареса. Жълт цвят на лицето, не дочува (и то силно), трябва да му говоря с висок глас. Както винаги любезен, но се оплака от голяма заетост. Сега, тъкмо за Коледа, каза той, струпват всичко, на мен са дали няколко пиеси за поправяне, събрание в 13 ч., събрание в 17 ч., събрание в 19 ч. – дава се вид, че се върши много нещо. Лилиев поднесе ръката си до гушата с онова характерно движение, с което хората обикновено показват, че им е “дошло до гуша”. Дадох му писмото на Блага Димитрова. Той го прочете. “Значи са чели и “Касандра”? - каза той. “И повече я харесват?” Казах му, че Блага Димитрова счита, че думите: “лик, ореол” и пр. са остарели и не й харесват. “Ами, каза той, Вие харесвате ли техните “нови” думи? Казах: Не! – Тогава?" Лилиев каза, че Блага Димитрова виждал само веднъж и “дано не я видя повече”, каза той, като “почука на дърво” (на масата). Каза, че с Багряна не бил се виждал от 10 години, но тя била талантлива жена. Искаше ми се да прегледа и бележките на Блага Димитрова (той помислил, че искам да му оставя да чете цялата поема), но Николай Лилиев се извини, че тъкмо сега е много зает. И действително през цялото време на тия 10 минути, когато говорихме, два пъти идваха от съседната стая (на директора) да го викат за събранието. Поменах му и за Маргарита Дупаринова, но разговор отностно желанието ми да дойда в София, по липса на време и поради това, че не дочува – не можа да се завърже. Лилиев не остана доволен от писмото на Блага Димитрова и ни най-малко не се е огънал и променил, както дори Владимир Василев може би допуща.

На 10.IХ.1956 г. заминахме с Рени за София, тъй като поемата ми “Шопен” беше вече излязла от печат. Към края на неколкодневния си престой и преди да си заминем обратно в Ловеч, ние потърсихме Николай Лилиев в Народния театър. Нямаше го. Потърсихме го и в дома му в Лозенец. Той и племеницата му ни посрещнаха любезно. Аз му подарих с автограф един екземпляр от “Шопен”. Не си спомням точно какво бях писал, но изразявах благодарност за помощта, която той така сърдечно ми оказа. Между другото говорихме и за проявите на Рени в художествената самодейност в Ловеч. После Лилиев ме пита освободил ли съм се от някои стари неща, принадлежащи към реквизита на старите писатели и поети отпреди 40-50 години. Казах му, че се стремя към това. Помена нещо за “новаторство”, за нови и оригинални образи, за непрекъснатата работа върху езика. Аз трябваше да не забравям тази препоръка на Николай Лилиев. Разделихме се сърдечно.

Струва ми се, че последната ми среща с Николай Лилиев беше тази – на 13.ХII.1957 г. в София. Потърсих го в Народния театър. Бях му се обадил предварително по телефона. Отговорил ми беше друг човек (защото Николай Лилиев поради атеросклерозата е много оглушал), но чух като Лилиев каза: “Да дойде”. Същата обстановка от други години. Черна кожена мебел. Изглежда, за да слуша по-малко, Николай Лилиев повече приказва и по стар навик започна да ме разпитва. Говорихме за много неща. Между другото, във връзка с моето желание да отида в София, той каза, че такова желание имали и възрастните поети-писатели от Стара Загора: Иван Мирчев и Иван х.Христов. Николай Лилиев ми разви своеобразната теория, че не е необходимо да живея непременно в София, че София няма да обогати духа ми. И ако досега съм в Ловеч, може би така е трябвало да бъде. Където и да е, в пустинята дори, човек живее с това, което носи в душата си. На моето възражение, че в София бих могъл да намеря културна среда, той каза: колко са “културните” хора тука, в смисъл “културни” – които да ме разберат и да ми помогнат? Ето, казвам му аз, обичам балет, но още не съм видял непосредствено, например “Лебедово езеро”. Нима, каза Николай Лилиев, често пъти бездушните същества, които играят балет – те ще създадат в мен красотата, ако аз нямам въображение? Той смята, че на тая възраст, на която съм аз сега, нещо не можело да ми се предаде отвън, ако аз го нямам. Нали съм бил като студент в София. Това било достатъчно. Чувствал се много уморен, подавал оставка, но не му я приемали. Търсел покой и самота. Оплаква се, че не чува. Пита ме за Владимир Василев. Казах му, че му пиша всеки понеделник. Сигурно, каза, му пишете интересни писма, а и той Ви отговаря с интересни писма, които един ден биха могли да се издадат. Казах му, че пазя и неговите писма. Стана дума за новоиздадената стихосбирка на Димитър Бояджиев, в която са вмъкнати неизвестни досега – слаби стихотворения. Бояджиев се помнел с няколко стихотворения. Така било и при Дебелянов. На Лилиев най-много му харесвало Дебеляновото стихотворение “Молитва”:

“Сложи ръка на мойте устни,
когато, морна да блуждае,
крила душата ми отпусне
и безутешна възроптае; -

Сложи ръка и запази ме!

Да не надвие скръб безмерна,
и в гняв и горест Твойто име
с похулни думи да зачерня.”

Това стихотворение повече му харесвало отколкото:

“Пристъпят мълком сенки строги
и с тях пристъпя странно сам
часът на черните итоги –
на разкаяние и срам.”

или “Легенда за разблудната царкиня”. Стана дума за Пушкин. (Лилиев много го обича), за Блок (също), Есенин. Иронично подхвърли за Маяковски. Каквото бил Маяковски за поезията, такова бил и Вс. Вишневски (автор на драмата “Оптимистическа трагедия”) за съветската драма. Останах с впечатлението, че той не я цени. Също не цени особено много като че ли и комедията “Филумена Мартурано” от Едуардо де Филипо, за която ми купи билет. Стана дума и за играта на артистите в “Оптимистическа трагедия” – главно играта на Петя Герганова в ролята на комисаря. Лилиев каза, че нейната игра била много “героична”, много “патетична”, а според него (и според сведенията за играта на артистката в същата роля в Москва) играта на комисаря трябвало да бъде проста, искрена; дори на места да прояви нежност. Естествена игра, без патос и героика. Говорихме за чуждите и неговите преводи. (Каза ми, че “итоги” – в Дебелянов било “равносметки”.) Сонетите на Шекспир не били лошо преведени, но най-хубавите, отбелязани в предговора, не се виждали изведнъж. Роберт Бърнс. От неговия превод на “Хофманстал” най-сполучлив бил преводът на стихотворението “Форфрюлинг” (“Предпролет”). Не трябвало да се превежда с оригинала и един чужд превод в ръка. Преводачът трябвало да внесе и нещо свое. Не винаги е необходимо да се спази точният размер на стиховете и пр. За “Шопен” одобри защитата от моя страна на избраната форма и еднаквата форма на прелюдиите (посочих му примери с “Евгений Онегин” от Пушкин и “Ад” от Данте). Каза, че по-важно е съдържанието – доколко съм проникнал в музиката на Шопен. Пита ме какво пиша още. Казах му за “Тодор Кирков”. Би я прочел. И той някога, когато бил вън от София и се принудил да учи търговия, се тормозел, мислил си, че трябвало непременно да дойде в София, но после разбрал, че терзанията му били излишни. Докато говорихме, влезе по халат артистката Зорка Йорданова (това беше следобед, когато отидох втори път при Николай Лилиев). Беше в 6 ч. (18 ч.), един час преди започване на представлението. Лилиев й каза, че е дошла рано, но тя отговори: “За мен не е рано”. Зорка Йорданова заживява с ролята си още преди да се дигне завесата. Изпратих Николай Лилиев (вървяхме пеша) до трамвайната спирка на ул. “Фритьоф Нансен”. Пропуснах да отбележа, че Николай Лилиев ми даде билет-подарък за драмата “Филумена Мартурано”. Тогава пак говорихме на сутрешната тема. Питах, между другото, Лилиев – има ли нови стихове. Той каза, че има, може би няколко.

При сбогуването си Николай Лилиев ми каза: “Вие сте млад човек, Вие ще останете жив. Спомняйте си с добро чувство за мене”. (Е ли това предчувствие за близка смърт?) Николай Лилиев се сбогува така с мен, защото (макар и той да ме покани) аз му казах, че предвид неговата заетост, няма да го търся втори път и си заминавам за Ловеч. И при посрещането, и особено при изпращането, той ми стисна ръката и някак я погали с другата. С това вложи оная сърдечност, която с думи по-трудно се предава, и хората с думи отбягват да я проявят. Друг път Лилиев не се е ръкувал така. Дали ще го видя вече? Николай Лилиев ме пита ходил ли съм при Владимир Василев. “Той сигурно не е тъй зает като мен” – каза той. “Телеграмата ми за Новата година получил късно.”

След това в живота ми настъпиха събития, които ме откъснаха от Лилиев. Аз вече нови работи почти не написах, макар че до смъртта му няколко пъти ходих в София, не го потърсих. Стесняваше ме и това, че той вече беше още повече оглушал и разговорите го измъчваха. Разбрах по-късно, че той починал от рак. В последните минути на живота му му поднесли още влажния екземпляр, току-що взет от печатницата, на стихосбирката му, която най-сетне бяха решили да издадат. За големия поет и добър човек – Николай Лилиев, аз запазих много хубав спомен. Писмата му пазя като реликва. Препис от тях изпратих на критика-писател Георги Константинов, по негово искане. При Николай Лилиев се бяха събрали (в Народния театър) той, Владимир Василев, Маргарита Дупаринова и Иван Мартинов да обсъждат въпроса как мога да бъда преместен на работа в София. Разбира се, нищо не излезе. Ставаше по едно време дума да заема репортерско място в редакцията на в. “Земеделско знаме”, но се отказах.

 

Илия Волен

 

С него се запознах на 1.IV.1966 г. в гр. Ловеч на срещата, уредена от членовете на литературния кръжок при читалището. Бяхме му изпратили предварително наши творби за преглед. На срещата той каза така: “Касандра” – една творба трябва да бъде сюжетна. “Фауст” е работен от много автори. Трябва да се внесе нещо ново. Поетът трябва да вгради сянката си в своята творба. Сюжетът трябва да е осъвременен. Нова форма, нови изразни средства, съвременно звучене. Има автори оригинални и по съдържание, и по форма. Вазов, Яворов, Лилиев. Има автори със свое съдържание, но без своя форма. Кирил Христов използвал формата на Вазов. Същото е и при Расин – голям трагик. Липен е успял да предаде ново съдържание на “Касандра”. Той застава за живия живот. Отрича се безплодната идея за бога. Това е – съвременно – добре. Липен до своя форма не е дошъл. Впечатление за нещо преводно. Липса на езикова оригиналност. Общ език. Няма изненади, открития. Четивността е качество на поемата. Написана е на езиковата висота на нашето време. Може да се издаде от издателство “Народна младеж” – ще бъде полезна. Пожелания: да се поработи повече върху образите. Да добият личен оттенък. По-живи, да се развиват с действия, а не с думи. Повече действия. За поемата “Песен за Тодор Кирков” Илия Волен каза, че тя носи добрите и лошите страни на “Касандра” В нея се чувства езикова обиграност. Има драматични картини. Има обаче очерков характер. Четивна е. Трябва да се поработи върху образите. Може да се издаде от Военно издателство. За поемата – “Баладична поема за Владислав Варненчек” Волен каза, че е добре написана. Имала песнопойнически елементи. (Вероятно това се отнасяше за “Тодор Кирков”.) Имало прекаляване с народното. Трябва да се работи върху образите. Може да се издаде от Варненското издателство или Профиздат. За поемата ми “Шопен”, издадена от издателство “Български писател” в началото на 1957 г. Илия Волен каза, че е излишно да се говори, щом като е редактирана от Никола Фурнаджиев." (Такъв голям е авторитетът на Фурнаджиев.)

Българската литература

© 2001 Литературен форум