Литературен форум  

Брой 14 (455), 10.04. - 16.04.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Елка Борисова

Пространството Германия

 

Още не е заглъхнал петият международен София филм фест и Гьоте-институт атакува артпространството. Разпростира се в салони, галерии, зали с филми, музика, изложби. Директорът-куратор Клеменс-Петер Хазе на Института налага професионализъм и особен вкус. Изненадва с неочакваност, непредвидимост и сякаш обръща гръб на всякаква национална идентичност. Като че ли цели да ни обърка и ни отмъква възможността да възкликнем: "Ами да, типично немско". Няма ги клишетата, идолите, емблемите. Времето е друго – Германия днес.

Изнеда ме подредената изложба в една от залите на Художествената галерия. Не очаквайте добре подредени платна на наложили се майстори. В залата са разпръснати нашироко инсталации, и то от автори решили да живеят и работят в Германия. Всеки има своя другост в значимостта си. Мислех, че ще се сблъскам с етноси, наложили се в "Художественото пространство Германия" (такова е и логото на изложбата). Но не видях това. Тук различното са индивидите, но глобализирани в рамките на една държава. Експозицията много ми напомни за една отминала наскоро изложба в Музея за чуждестранно изкуство "Място/интерес" с куратор Яра Бубнова.

Немското пространство е като каталог-ретроспекция на художествения живот в един по-дълъг период от време от 67/68 г. до 1999 г. Няма буквални картини, има инсталации на художници от различни поколения и националности, чудесно преминаващи един в друг.

Тони Краг (р. 1949 г., Ливърпул) и Айше Еркмен (р. 1949 г., Истанбул) правят близки по замисъл инсталации. Парчета от бита (телевизор, бански костюм, автомобил) висят уголемени на стената, като предмети за обучение на малки деца под "Повече & повече & повече" (1981 г.) – битът онагледяващ живота, в контакт с незримото. Айше Еркмен пък е подредила пъзел от разноцветни форми, приличащи на фигури от детска площадка. Няма ред, всичко може да се прави с тях. Изборът е произволен. Всеки моделира индивидуално в синхрон с личния си комфорт.

Най-младата Кристиян Хил (р. 1968 г., в Бингхемтън, Ню Йорк) запълва цяла стена и още със своите официални формуляри "Народен будик" (1999 г.). Това са официални документи със снимки и информация за отделни личности, произволно избрани. Напомнят на табла за издирване на изгубени, бежанци или престъпници. Натрапваща се информация, зад която стои отделна физиономия като част от обкръжаващия ни свят.

Йозеф Косут (р. 1945 г., в Толедо, Охайо) е представен с "Един и три тигана" (1965 г.). На стената виси истински тиган, до него черно-бялата му фотография и лексикалното значение на думата. От обема, размера и тълкуването, до оставения на самия себе си предмет.

Мариане Айгенхер (р. 1945 г., в Люцерн, Швейцария) има друго виждане в "Твоето време, моят свят" (1998 г.). Фотографски колаж на любими неща, предмети, снимки, дрога, които остават в живота на всеки като "археология на личното", на личния, сърдит танц, в познато и измислено, в действително и изкуствено.

Най-възрастен от участниците е Нам Джун Пайк (р. 1932 г., в Сеул). Неговият "Свещен телевизор" (1975 г.) е носталгичен – празна кутия на стар телевизор, в който свети свещ, самотна болка по отминалото, преходното. А "Жител на Интернет" (1997 г.) е един голям медиен шкаф, тръгващ от старите фотографски апарати, микроскоп и стига до Интернет. Тази логическа връзка на прогреса, като неизменна част от ежедневието.

Фотографията на Магдалена Йетелова (р. 1946 г., в Семили, Чехословакия) е също студена, мрачна история в "Атлантическия вал" (1995 г.). Бетонни маси и обеми от добре подреден архипелаг "зона на жестокост" се разместват в огромни каменни структури като "място на битка на времето" до фриволното струпване, напомнящо "абсолютната война на театралност".

Херман де Фриз (р. 1931 г., в Алкмар, Холандия) . "Част от моравата " (1989 г.) прилича на хербарий, затворен в рамка със стъкло, с пожълтели треви, запечатан миг, сезон на природата. Съвсем различен е в "Провансалска земя" (1991 г.). Прилича на разноцветни клетки, квадратчета, съвсем симетрични като овладяната природа в ниската земя.

Видеоинсталацията на Мари-Жо Лафонтен (р. 1950 г., в Антверпен) прилича на огнен екшън от "Всеки ангел е страшен", заглавие, инспирирано от стихове на Райнер Мария Рилке през "Забулен мъж" до "Огнен кораб" (правени през 1991,92 г.). Пламъци, пушек, мъжът с качулка, огън, експлозия и тишината след бурята, са фазите на огнената игра.

Цялата експозиция е последователно тематично свързана, като мост между отделни култури. Концепцията й се покрива напълно със "Свързващ" на Симон Мангос (р. 1950 г., в Сидни). Мостът-дърво, затиснало три улични електрически лампи, по който минаваме, за да разгледаме "Художественото пространство Германия".

Българската литература

© 2001 Литературен форум