Литературен форум  

Брой 14 (455), 10.04. - 16.04.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Иван Бунин

Окаяни дни

Продължение от брой 13

Одеса, 1919 г.

 

Хвърлих поглед наоколо, към онзи Петербург... “Правилно, ваканция”. Но дълбоко в душата си все още се надявах на нещо и все още не вярвах изцяло в пълното отсъствие на правителство.

А трябваше да повярвам.

В Петербург почувствах това особено живо: нашият хилядолетен и огромен дом бе сполетян от велика смърт и домът сега бе отворен, вратите му раззинати, и го изпълваше несметна празна тълпа, за която не бе останало вече нищо свято и забранено в нито един от покоите му. И сред тази тълпа се щураха наследниците на покойника, обезумели от грижи, разпореждания, но които, всъщност, никой не чуваше. Тълпата се мотаеше от зала в зала, от стая в стая, нито за миг не преставайки да чопли и дъвче семки, все още само разглеждайки и от време на време запазвайки тишина. А наследниците се щураха, уверявайки и нея, и себе си, че, видиш ли, именно тя, държавната тълпа, завинаги е строшила “оковите” в своя “свещен гняв”, и все се опитваха да внушат и на нея, и на себе си, че на практика те съвсем не са наследници, а просто така – временни разпоредители, сякаш са били упълномощени от самата нея за това.

Видях Марсово поле, на което току-що бяха извършили, като някакво традиционно жертвоприношение на революцията, комедията с погребването на уж паднали за свободата герои. Какво значение има, че те са лишени от честно християнско погребение, че са заковани неизвестно защо в червени ковчези и противоестествено са закопани в самия център на града на живите! Изиграха комедията с пълно лекомислие и, оскърбявайки паметта на никому неизвестните покойници с високопарно красноречие, открай докрай изпотъпкаха великолепния площад, обезобразиха го с могили, набучиха по него високи голи прътове и предълги и тесни черни парцали и неизвестно защо го оградиха с дъсчени огради, сковани на бърза ръка и мерзки не по-малко от прътите в своята дивашка простота.

Аз видях много голямо събрание по случай откриването на изложба финландски картини. До картини ли ни беше тогава! Но ето, оказа се, че до картини. Бяха се постарали на откриването да има колкото се може повече народ и се събра “целият Петербург”, начело с някои нови министри, знаменити депутати от Думата и всички просто умоляваха финландците да пратят по дяволите Русия и да живеят на своя воля: не бих могъл да определя по друг начин онзи възторг, с който се отправяха речи към финландците по повод “зарята на свободата, засияла над Финландия”. И от прозорците на богатата къща, в която се случваше всичко това и която се намираше тъкмо до Марсово поле, аз отново видях този страшен гробовен позор, в който го бяха превърнали.

След това бях на още едно тържество по случай все същата Финландия – на банкета в чест на финландците, след откриването на изложбата. И, Боже мой, до каква степен пълно и многозначително се свързваше всичко, което видях в Петербург, с онова мирово безобразие, в което преля банкетът! На него се бяха събрали пак тия – целият “цвят на руската интелигенция”, т.е. знаменити художници, артисти, писатели, обществени деятели, нови министри и един висок чуждестранен представител, а именно посланикът на Франция. Но над всички се извисяваше поетът Маяковски. Аз седях до Горки и финландския художник Гален. И започна Маяковски с това, че без каквато и да било покана се приближи към нас, пъхна стола си помежду ни и започна да яде от чиниите ни и да пие от чашите ни. Гален беше опулил очи срещу него – така, както навярно би гледал, някой кон, ако, например, го въведат в банкетната зала. Горки се кискаше. Аз се отдръпнах. Маяковски го забеляза.

- Много ли ме мразите? – весело ме попита той.

Без всякакво смущение, отвърнах, че не: бих му оказал твърде голяма чест. Той вече беше отворил коритообразната си уста, за да ме попита още нещо, но в този миг се изправи за официалния тост министърът на външните работи и Маяковски се хвърли към него, към средата на масата. А там скочи на един стол и така безсрамно се разкрещя, че министърът се вцепени. След секунда, вземайки се в ръце, той отново започна: “Господа!” Но Маяковски отвори още по широко гърло. И министърът, след като направи още един и отново безплоден опит, разпери ръце и си седна. Но тъкмо си беше седнал, и стана френският посланик. Очевидно той беше убеден, че пред него вече руският хулиган не може да не си свие перките. Не беше познал! Маяковски мигом го заглуши с още по-звучен рев. Отгоре на всичко: за безкрайно изумление на посланика, изведнъж в дива и безсмислена истерия изпадна и цялата зала: заразена от Маяковски, ни в клин, ни в ръкав закрещяха всички, взеха да тропат с ботуши по пода, с юмруци по масата, започнаха да се смеят, да вият, да пищят, да грухтят и – да гасят електричеството. И изведнъж всичко се покри от наистина трагичния вопъл на някакъв финландски художник, приличащ на бръснат тюлен. Вече пийнал и смъртнобледен, той, очевидно потресен до дъното на душата си от този излишък на свинщина, и желаейки да изрази протеста си срещу него, започна с всички сили и буквално през сълзи да крещи една от малкото познати му руски думи:

- Много! Многооо! Многооо! Многооо!

И още едно тържество се случи тогава в Петербург – пристигането на Ленин. “Добре ни дошъл!” – му каза Горки в своя вестник. И той ни дойде – в качеството си на още един претендент за наследството. Претенциите му бяха твърде сериозни и откровени. Но го посрещнаха на гарата с почетен караул и музика и му позволиха да се навре в един от най-хубавите пертербургски домове, който и в най-малката степен, разбира се, не му принадлежеше.

“Много?” Как да ви кажа? Нали у нас тогава се вихреше пир като за последно и най-трезви на този пир бяха Лениновците и Маяковсковците.

Едноокият Полифем, при който Одисей попада по време на своите странствания, имал намерение да изгълта Одисей. Ленин и Маяковски (когото още в гимназията наричаха Идиот Полифемович) бяха и двамата доволно яшни и твърде силни в своето едноочие. И единият, и другият известно време ни изглеждаха на всички просто площадни шутове. Но не напразно Маяковски нарича себе си футурист, т.е. човек на бъдещето: полифемовското бъдеще на Русия принадлежеше несъмнено на тях, на Маяковски, на Ленин. Маяковски с утробата си усети в какво въобще ще се превърне скоро руският пир от онези дни и как блестящо ще запуши устите на всички прочее трибуни Ленин от балкона на Кшесинская: още по-блестящо, отколкото той самият го бе направил на пира в чест на готовата да ни прати по дяволите Финландия!

В света тогава вървяха Великденските празници, пролет, и то удивителна пролет, дори в Петербург се нижеха такива прекрасни дни, каквито не можеш да забравиш. А над всички мои тогавашни чувства преобладаваше безгранична печал. Преди заминаването си бях в Петропавловския събор. Всичко беше разтворено – и крепостните порти, и църковните врати. И навсякъде бродеше празен народ, попоглеждайки и поплювайки семчици. Разходих се и аз из събора, разгледах царските гробници, с поклон доземи се простих с тях, а излизайки пред входа, дълго стоях във вцепенение: цялата безгранична пролетна Русия се разгърна пред умствения ми поглед. Пролетта, великденските камбани приканваха към чувства радостни, възкресни. Но зееше в света необятен гроб. Смърт имаше в тази пролет, последна целувка...

 

* * *

“Светът – казва Херцен – не познаваше разочарованието до великата френска революция, скепсисът дойде заедно с републиката през 1792 година”.

Що се отнася до нас, то сме длъжни да отнесем със себе си в гроба най-голямото разочарование в света.

 

* * *

Препечатах написаното. Не, вероятно още можехме да се спасим. В селото имаше все още известен разум, срам. Спомних си предишните си записки, измъкнах ги и ги разтворих: ето, например, от 5 май 1917 г.:

Бях на мелницата. Много мужици, няколко селянки. Шумен разговор сред грохота на мелницата. На прага, облегнат на рамката на вратата и внимателно слушайки Коля, навел ухо и гледайки в земята, стои висок мужик с прегърбени рамене, с черна къдрава брада и нежна руменина, преливаща към слепоочията. Шапката е прихлупена над белия хрущял на носа. Коля разказва, че войниците не признавали никой и бягали от фронта. Изведнъж мужикът настръхна и устремявайки в него черните си блестящи очи, яростно заговори:

- Ето, ето! Виж ги кучите синове! Кой ги е разпуснал? На кой са притрябвали тук? Да ги арестуват трябва, копелетата!

В това време, възседнал сив кон, се приближи млад войник с маскировъчна униформа и подплатен панталон, тананикайки и свирукайки си. Мужикът се нахвърли върху него:

- Ето го! Видиш ли, язди! Кой го е пуснал? Защо са го събирали, защо са го облекли?

Войникът слезе, привърза коня и с разкрачена походка, с престорено безгрижен вид влезе в мелницата.

- Ти какво, бая се навоюва, а? – закрещя след него мужикът. – Де гиди синковеца, издокарал се със служебна шапка, служебни одежди, за да си седи в къщи? (Войникът се обърна с неловка усмивка.) Да не беше по-добре изобщо идвал насам, проклетнико ниеден! Леле да взема, знаеш, да ти смъкна парцалите и ботушите и да ти заблъскам главата в стената! Радостен, че вече няма началство, подлец! Защо са те хранили майка ти и баща ти?

Мужиците се присъединиха, разнесе се общ вик на негодувание. Войникът с неловка насмешка, опитвайки се да бъде презрителен, свиваше рамене.

 

24 април

Вчера през нощта измислих как да скрия тези записки така добре, че и дяволът да не ги намери. Впрочем дяволът сега са момчетата и кутрето. Но все пак могат да ги открият и тогава няма да ми е до смях. В “Известия” вече писаха за мен: “Отдавна е време да обърнем внимание на този академик с лице на Гоголев герой и да си спомним как възпяваше идването на французите в Одеса!”

 

* * *

Прегледах вестниците. Все същият панаир. “Бесарабското работническо-селско правителство публикува вчера манифест, с който обявява война на Румъния. Но това не е хищническата война на империалистите...” и т.н.

Статията на Троцки за “необходимостта да получим Колчак”. Разбира се, това е от първа необходимост и не само за Троцки, но и за всички, които заради гибелта на “проклетото минало” са готови да погубят половината руски народ.

 

* * *

В Одеса народът с нетърпение чакаше болшевиките – “нашите идат”. Чакаха ги и мнозина от местните – омръзнала беше смяната на властите, да е поне нещо едно, а вероятно и животът ще е по-евтин. И, ох, как се опариха всички! Е, нищо, ще свикнат. Като онзи възрастен мужик, който си беше купил от пазара очила с такъв силен диоптър, че от очите му като река течаха сълзи.

- Макар, да не си полудял! Ще вземеш да ослепееш, та те съвсем не са ти според очите!

- Кое, господарю? Очилата ли? Няма нищо, ще се разработят...

Волошин разправяше, че председателят на одеския специален отдел Северин (син на одеския доктор Юзефович) му казал:

- Не мога да си простя, че изпуснах Колчак, който веднъж ми беше паднал в ръцете!

Нищо по-оскърбително не съм чувал в живота си.

Превод от руски: Милена Димова

Следва

Българската литература

© 2001 Литературен форум