Литературен форум  

Брой 14 (455), 10.04. - 16.04.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Михаел Крюгер

 

Роден през 1943 година във Витгендорф, близо до Цайц. Понастоящем живее в Мюнхен.
Един от най-известните поети, писатели и издатели днес във Федерална република Германия. От 1981 година издава авторитетното литературно списание "Акценте". Издател на избраните съчинения на Елиас Канети.

Из "Слова"

Маркс говори

Понякога, когато просветлява на запад,
се вглеждам в блещукащите парични потоци,
които разпенени преливат от бреговете
и заливат изсъхналата все още земя.
Забавна ми е диктатурата на дърдоренето,
която се изплаща като
теория на обществото, ако
мога да вярвам на новините от долу. Добре съм.
Понякога виждам Бог. Изглежда добре отпочинал.
Говорим си, не без хумор и изненадващо
с диалектична вещина, по метафизични въпроси.
Наскоро той ме попита за изданието на
моите събрани съчинения, никъде
не ги бил открил.
Не че ще повярвам в написаното, ми каза,
но няма и да ми навреди.
Дадох му ръкописния си екземпляр, последния
от синия многотомник, заедно с коментарите.
Впрочем е по-начетен, отколкото мислех.
Теологията му додява, похвали
деконструкцията, смята психоанализата
за глупост и дори не я
споменава. Преценките му са удивителни.
На Ницше например прощава
и най-тъпия израз, докато
не може да понася Хегел. За своя проект
от боязън той никога не говори. Моля,
каза наскоро, след като с дълъг поглед изгледа
Земята, моля Ви, бъдете готов.


Говори взискателният

Продукт съм на всички хора
от всички времена и култури.
Висше и нисше се смесват в мен,
любов и необуздана омраза.
Почитам боговете и същевременно
ги презирам. Палтото ми
загръща морала и неговата противоположност,
шапката ми покрива разум и глупост.
Когато се смея, от мене извира
цялата история на смеха,
сълзите ми образуват море.
Хвалба и смирение живеят редом
в устата ми като вълк и агнец.
Всеки ден прикрепя към мен нещо ново,
което аз с радост преглъщам, обувките ми
разхождат едно почти съвършено човешко
създание.
Почти. Защото ми се полага нещо,
което нямам: едно име,
само за мен и никого другиго.


Говори шофьорът на такси

Клиентът поиска по-краткия път,
не аз. Отначало улицата прекоси таралеж,
после стадо крави, по-късно сърна,
която не искаше да отстъпи. Една черна котка
ни накара да заобиколим, чак до границата
и още нататък, на изток. Наложи се
господинът да слезе и се изгуби в гората.
Объркан и треперещ, той лежеше под къпинака,
търсейки очилата си. Бяхме си станали
вече близки. Намерихме няколко гъби и
за да заситим глада си, ги изядохме сурови.
Оставах му
чужд, макар че ме разбираше
грешно. После и двамата повърнахме
от прозорците на колата. Изглеждате блед,
каза ми той с бяло като извара лице.
Отново стигнахме граница. Всъщност не немска,
тъй че се върнахме. Той се беше качил в таксито ми
на летището, около 17 часа. Без багаж,
с леко палто и с тънка книжка под мищница.
Но накратко: на зазоряване наближихме
някакъв град, щастливи по своему и вече свикнали
твърде много един с друг. Боже мой, що за живот
водеше той. Само дето не искаше да плати.



Из "Писмо до вкъщи"

Немска песничка

Представи си, че ни принадлежи тази къща,
приятелското проскърцване нагоре по стълбите
и мишките, скрити в дървото.
Представи си, че на масата заедно ние седим
със сенките на онези, живели някога тук
и те ни разказват истории.
Ние ги слушаме. Облечени с техните дрехи -
обърнали сме яките, освежили сме
цветовете. А дебелият ангел
на историята реже лук
и ни оплаква с подсолени сълзи.

Представи си, че помолим потока
да напусне чакълестото корито,
за да не тръгва рибата
по суша към нашата тенджера.
Представи си, че ние нощем спим
в тези легла, а страната
ни завива със своите сънища.

Представи си, че сънуваме – трябва
да напуснем къщата, а не знаем
накъде.


Писмо

Привечер вчера отидох – моля те,
не ме питай: защо? – в църквата
насред селото, треперещ се сврях
всред старите хора
на една от тесните пейки
и раздвижих устни, сякаш и аз имах
нещо за казване. Съвсем лесно беше.
След първата още молитва – ние
и за теб се помолихме – лицето ми
се покри с маската на доброто.
Отпред старият свещеник,
ненастоявайки за развръзка,
като черна птица без охота
кълвеше в евангелието, но сякаш
не намираше нищо, с което да ни примами.
Никакво ръководство, никакво утешение.
След час всичко свърши.
Навън неочаквано ярка светлина
покриваше езерото, задуха вятър
и той позволи да видя листата на дърветата
от опаката страна.


Уморен съм

Съседът ми яма копае
в земята, наситил се е на слънцето,
на дъжда и на мене. Строи си къща
под къщата, град си издига
на негово име. Пише си
свой календар и за пазач е поставил
четириок червей.
В сънищата му корени врастват,
охлюви бележат безцветния път.
В череп на кос събира вода,
с мишките я дели.
Рядко се виждаме.
Понякога горе изпраща
някакъв гарван, който на прозореца ми
почуква с кърваво послание в клюна си.
Между редовете прораства коприва,
която до сълзи люти на очите ми.
Чета, преди да забравя
и вече съм се унесъл. Няма време
за обяснения.


Безнадеждно

Дори когато помощ не идва,
има ключ за всичко.
Есента все още гори
и все още не е излязла на бял свят
враждата между дърветата
за оскъдната сянка.
Върху купчина сухи тръни
се люшка пламък на тъмно и бедно,
шепнешком пада лист на земята.
Не разполага с нищо демиургът, отчаяно
пише букви в пръстта,
заравя царевични зърна,
по зърно за всяка буква.
Вече приближава черната птица –
изкълвава си име,
което изчезва в твърдата човка.


Възпомненателен лист за Гюнтер Айх

В градината две обувки стоят,
различна големина, запъхтени
след дългото ходене.
Изтощени и безразсъдни изглеждат
в мократа росна трева на събуждане.
В проза едната проскърцва,
другата в стихове леко се спъва.
Ние си прокарахме пътища,
недокосвани никога от човешки
нозе... Леко подпухнала,
невдъхваща вяра, изобщо:
добрата обувка не казва за
пътя, по който пристига,
добрата обувка мълчи.
Можех да ги изхвърля,
но ги оставих. На сутринта
те ще тръгнат и ще избягат.


На другия ден

Всъщност днес, понеделник, възнамерявах
да напиша малко любовно стихотворение,
една скромна поема за двойката влюбени,
които наблюдавах в кръчмата /"Коста"/
вчера. Нямах намерение
"да имитирам езика на Бога", като Данте,
или пък до ирония да прибягна, исках просто
да опиша плетеницата от власт, страст и
познание,
такава, каквато ми се разкри на мен,
нервния наблюдател: откъслечни изречения,
погледи и движения от рода как мъжът
поръчва ново вино, как жената пуши.
Трябваше да стане любовно стихотворение,
което с нито дума да не напомня
за изчезващата, както смятат, култура,
занимаваща ме през целия ден,
тъй като не може да бъде спряна.
Въпросът за природата на поезията
изисква размисъл за състоянието
на нашето съществуване. Този, който не изследва
нейните грешки, грешките на поезията,
рискува да ги повтори, не помага дори
призоваването на свободата, която би трябвало
да се реализира в стихотворението, дори
в отделните редове. Представих си:
непресторената утопия на едно осъществено
докосване, което не мисли за смърт, разрушение,
катастрофи. Но думите
не се подчиниха и не разголиха истината,
сякаш не знаеха как се превежда
с думи съзерцание и познание.
Навярно това е причината днес
да са толкова малко любовните стихове и
техните резултати, ако ми е позволен
подобен израз, да са така предвидими.

Превела от немски: Федя Филкова

Българската литература

© 2001 Литературен форум