Литературен форум  

Брой 14 (455), 10.04. - 16.04.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Нели Лишковска

Зеницата на бога

 

В ателието часовникът отмерваше секундите. Твърди, равни и скучни като кобалтовосиньо. Отвън идеха само приглушените викове на вятъра с аромат на турмалин. Удряха се спуснатите, плътни щори. Отскачаха от тях, попарени. В охрения сумрак едва се различаваха боите по палитрата и тънката рамка на платното. Но това, всъщност, нямаше значение.

Той скицираше по усет, по памет, по въображение. Не му бяха нужни светлина, звук и мирис, за да я сътвори. Не картината. НЕЯ.

Отгатваше очертанията на спокойния, светъл, като че сънен силует върху пухената завивка на леглото. Беше достатъчно. По-нататък се осланяше на фантазия. Спомен. Желание. И трите течаха по вените му в изобилие. Все пак, беше художник, човек на изкуството. Искаше да я направи неповторима, защото беше такава. Но отдавна бе установил, че не е възможно. Завършената, окончателна красота не бе по силите на обикновения човек (пък бил той и гений!) – да я пресъздаде отново. Тя беше вече сътворена, имаше я, съществуваше. Оставаше му само да й се любува, да я притежава, да я боготвори. Или победи.

Върху ограниченото пространство на квадрата пред него се появяваха странни линии и знаци в изумителни багри. Бяха всичко друго, но не и подобие на онзи образ, който спеше неподвижно насреща му.

Когато я рисуваше, стигаше до оргазъм. Всяка извивка и поглед от нея го възбуждаха. Понякога даже тя позираше със затворени очи. Не го гледаше. Въпреки това, той я усещаше вътре в себе си. Погледът и меките клепачи, които го заключваха в изумрудените ковчежета на ирисите. Вирнатото носле и малиновите капки на полуразкритите устни. Зърната на настръхналите й гърди и златистата перла на пъпчето. У нея търсеше и откриваше красивото и грозното, майката и мащехата, небето и пръстта. Или, може би, всеобхватната вселена бе плод на необузданата му страст? Каквото и да беше – харесваше му. Караше го да се чувства свободен и жив. Изискваше от него да рисува, да твори, да бъде.

Знаеше, че не би могъл да я обича. Не тялото й. НЕЯ. Той беше само изпълнител, копираше това, което виждаше. Дори когато работеше със сърцето. Дори когато хвърляше върху опънатата материя невъобразими, фантастични пространства, които само той познаваше. Тогава му се струваше, че наистина е творец и върши нещо единствено и славно. Като Създателя. Като Отеца. Обаче, всичките му светове се оказваха прах и пепел. Винаги.

А тя... Тя беше реално произведение на природата. От плът и кръв. Добро и зло. Начало и край. Раждане и смърт. Съвършенство. Безкраят.

Не можеше да я обладае и завладее. Не успя да я нарисува и запечата върху платното. Осъзна, че е безпомощен, слаб и жалък смъртен. Тя – истинската, единствената, съвършената и чиста зеница на Бога.

Тогава реши да я унищожи.

 

 

* * *

След дълго позиране, беше ожадняла. Подаде й чаша мляко, в което бе разтворено сънотворното. Повече от необходимото. Тя беше заспала тихо, за да не се събуди никога вече. За да остане навеки такава – млада, пулсираща, необятна. За да я има все така – кристална и божествена. Негова.

Сетне щеше да я пренесе до парка в края на града. Да изкопае достатъчно дълбока яма. Да зарови прекрасното създание там. Както правеше винаги. Машинално. Без зародиш на разум. Без капка мисъл. Без миг вина.

И когато – в някой сутрешен вестник, очите му неволно попаднат на съобщение на полицията за открит нов труп на проститутка, поредна жертва на сериен убиец – той ще въздъхне тъжно, че светът е отвратително място.

И – както винаги досега – ще изтръпне в мечта за младост, красота и добро. И пак ще започне да жадува чистота и вечност. И отново ще тръгне да търси истинската, единствената, съвършената любов.

НЕЯ.

Зеницата на бога.

Българската литература

© 2001 Литературен форум