Литературен форум  

Брой 14 (455), 10.04. - 16.04.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Румен Спасов

Гласове и образи от столицата

 

Трамваят, неотменна част от съвременната столична предметност, започва движението си преди сто години по бул.”Мария Луиза”. Файтонджиите го гледат като конкуренция, а конете - заговорнически. Първият софийски трамвай бил белгийски гражданин (напомня белгийската антерия на един тогавашен сънародник), допринасящ немалко за европейското самочувствие на столичанина в началото на ХХ век. “Трамваят” (режисьор Милан Огнянов, сценарист Айсидора Зайднер) е филм, поръчан от Столична община и изработен в Центъра за филмово производство на БНТ, чиято двойна премиера бе наскоро в Дома на киното и час по-късно - по канал 1 на националната телевизия. В него поръчковостта е надмогната, включително чрез щастливото хрумване “главният герой”, трамваят, да разкаже с подрезгавял глас историята на столичния град. Търсено или не, подобно одухотворяване напомня някои от най-добрите прозаични експерименти на Чавдар Мутафов между войните (“Моторът”, “Пианото”). Продуктивността на такъв похват е, че “гласът на предмета” става надредов, надделничен, звучи приповдигнато, но и дълбинно празнично. Гласът на предмета притежава трансцендентална плътност, свързана с живота на конкретния човек, както и неподправена мъдрост, в случая максимално приземена, навярно от намесата на диалогиста Георги Данаилов. Към гласа на предмета се добавят човешките гласове на Джони Пенков, на един ентусиаст историк, на днешния кмет и “директора на трамваите”. Съзиданието във филма не е в името на някакъв абстрактен колективизъм, а като задължение и удовлетворение на добри български граждани, за които личният успех и отговорност стават достояние на едно гражданско, в най-добрия смисъл на думата, общество. Съвременните кадри от посрещането на новото хилядолетие, от метрото, от обновените централни хали, от монтирането на паметника “Света София”, се редуват и преливат с непоказвани досега ретромоменти от първата половина на века, уникални снимки от бомбардировките през Втората световна, стари европейски постройки в столицата, които са неповторимо красиви и днес, ако са поддържани... Духовият оркестър и неговият диригент Веселин Байчев добавят характерна музика и още един значим глас към идейността на филма, който не се стеснява да проблематизира неща от родната народопсихология, мироглед, обществено устройство. Получил се е хубав български филм, който би звучал адекватно навсякъде по света. В него има нещо от най-добрите традиции на литературата и хуманитаристика на двайсети век, а операторският професионализъм допринася немалко непосредствеността на документализма да се прелее с равноценно публицистично и художествено въздействие. Звуци, образи, гласове, които участват в оптимистична, но не повърхностна цялост.

Българската литература

© 2001 Литературен форум