Литературен форум  

Брой 14 (455), 10.04. - 16.04.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Владимир Трендафилов

За Шурбанов

 

В началото на този месец Александър Шурбанов навършва 60 години. След още няколко месеца ще се навършат и 25 години откакто се познаваме. Тогава, преди четвърт век, бях един доста нервен и притеснителен студент първокурсник в катедра “Английска филология”, имах някакви общоизразени литературни интереси и обичах да превеждам стихотворения от английски - дори си казвах с характерния за възрастта сантиментализъм, че ако някой ден видя в антология едно-единствено преведено от мен стихотворение, няма да искам повече ни от света, ни от живота, ни от себе си. За първи път показах мостри на покойния Димитър Спасов, доайена на практическото езикознание в катедрата, който пък ме препрати с характерния си себеотрицателен жест към Шурбанов. Шурбанов ми поиска преводи за преценка. Много се постарах да направя впечатление на преводача на Чосъровите “Кентърбърийски разкази”, когото знаех по име още от гимназията. Подбрах седем-осем по-музикални стихотворения, които даваха възможност да демонстрирам майсторство, чистих ги, лъсках ги, изкарах междувременно двойки на изпитите си по политическа икономия (имаше такъв задължителен предмет) и английска фонетика, но преводите ми стигнаха тавана на съвършенство, който можех да си представя. Връчих ги след това на Шурбанов и седмица по-късно си ги получих обратно, придружени с устно поощрение и обилно нашарени с червено. Червеното ме смути много. Чудех се откъде е успял да изкара чак толкова дефекти, но като седнахме и изслушах обяснението му, се ядосах, че не съм ги забелязал. Оттогава нататък се залових да му давам периодично нови цикли преводи, с надеждата, че червеното ще понамалее. Понамаля. Но много бавно. Най-големите похвали, които междувременно чух от устата му, бяха “Стихотворението е станало” и “Тук нямам забележки”. Не давам това като пример как трябва да се постъпва в подобни случаи. Искам да кажа само, че проработи. Но в случая е важно друго. Честно казано, нямам навика да си градя идоли и затова Шурбанов може би няма голям късмет с мен като с ученик. Но той е най-голямото приближение до идол, което съм имал - служил ми е за модел на изследователско поведение, преподавателска етика, творческа самодисциплина. Не мисля, че съм го настигнал в тия неща, защото човек е възможно най-доброто въплъщение на собствените си качества. Но каквото и да съм постигнал в тази посока, колкото и да е то, съм го взел от него. Не преувеличавам. Благодарен съм му всъщност за три неща: осигури ми модел на професионално поведение, даде ми в няколко наистина трудни момента подкрепа и ме остави на мира. Бих могъл да се изразя даже по-точно - за първите две съм му благодарен, за третото му се покланям. През целия период, в който ми е преподавал, бил ми е шеф или сме работили заедно, никога - подчертавам, никога - не съм усещал от негова страна нито идеен контрол, нито психологически натиск. Нито през социализма, нито след това. Нищо извън рационалния регламент на задълженията и ролите в съвместната работна територия. В останалото съм се развивал както съм намирал за добре, правил съм грешките, които съм смятал за редно да направя, чувствал съм се свободен човек. Не мога да си представя по-голяма полза, която някой може да има от друг. Смятам се за късметлия. В катедрата, която по-рано се наричаше “Английска филология”, а днес е Катедра по англицистика и американистика, преподавам от 1983 г. През този период Шурбанов написа и издаде най-пространното си академично изследване (това за драматургията на Кристофър Марлоу), най-добрата си поезия (три от четирите си стихосбирки плюс едно избрано, озаглавено “Звън на време”, което за мен е чудесна книга, една от най-добрите му), преводната антология “Английска поезия”, цялата си есеистика. Стана доктор хонорис кауза на два британски университета. Чел е лекции и в Европа, и в Америка. Междувременно заемаше отговорни административни длъжности - декан на Факултета по класически и нови филологии, шеф на катедрата ни. Бил е и това, което в началото на 90-те години - в периода на мрачния “закон Панев” - стана едва ли не подсъдно: член на комунистическата партия и партиен секретар на факултета. Най-малкото, което мога да кажа в тази връзка, е, че откъм него винаги съм усещал в катедрата идеологическа защита. А има и още нещо. Може би е парадокс, но най-острите и откровени политически разговори, които съм водил преди 1989 г., бяха тъкмо с двама бивши партийни секретари на факултета и мои колеги по катедра - Юлиян Константинов и Александър Шурбанов. Няма да забравя как още в 1982 г. Юлиян разви пред мен теорията, че Съветският съюз неминуемо ще се разпадне, а Шурбанов веднъж, година-две по-късно, разгъна такава тирада за безперспективността на социалистическата система, че дори, да си призная, се уплаших. Двамата бяха рязко по-наясно с нещата от мен тогава. Имал съм шанса да работя с Шурбанов върху няколко съвместни проекта: преведохме заедно избрана поезия от Тед Хюз (1983), съставихме и редактирахме обемист сборник с очерци за рецепцията на английски писатели в България (2000), вече пет-шест години преподаваме съвместно магистърски курс по превод и редактиране на художествен текст от английски на български. Работата с него е постоянен източник на възхищение заради трудолюбието, етиката и организационната му мисъл. И заради самото присъствие. Двамата сме отдавна колеги, но продължавам да му говоря на “вие”. Той е единственият човек на света, с който не бих минал на “ти”. Не е поради някакво страхо- или чинопочитание, а защото го познавам именно като “вие”. Това е от моята гледна позиция характерът на комуникационния канал помежду ни - една тръба с два терминала на двата отвора, отсрещният се нарича “вие”, отсамният - “ти”. Държа на това статукво.

Българската литература

© 2001 Литературен форум