Литературен форум  

Брой 14 (455), 10.04. - 16.04.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Катя Кузмова-Зографова

Яворов в театъра на епистоларните дискурси

 

Заглавието на настоящия текст може да бъде уточнено и като: “Яворов в театъра на военните действия на любовта” (ако си позволим употребата на съществуващия терминологичен израз из областта на далечното военно изкуство)...

Яворов въплъщава игровия персонализъм на времето, боравещ с маските на другостта; странно съчетаващ романтичната “яворовост” (демоничната мъжественост) с трансгресивността на сексуалните роли от неговите “Царици на нощта”... Но в по-голяма степен с него се назовава драматичността (и драматургичната конфликтност) на писмовните взаимовръзки на Яворов с - Мина Тодорова и с Лора Каравелова. И накрая - “театърът” задава и един по-широк и по-многозначен литературноисторически хоризонт, в чиято перспектива сработват съпоставителни епистоларни сюжети и така очертават уникалния модел на Яворовата “епистолария”: кореспонденциите на Иван Вазов с Евгения Марс; на Пенчо Славейков с Мара Белчева, на Боян Пенев с Дора Габе и с Маруся Каспрович; на Яворов с Дора Габе, на Дора Габе с Йордан Стубел, на Яна Язова с Александър Балабанов... И така, епистоларният роман на Пенчо Славейков и Мара Белчева е културноисторически наситен документ за времето си, както и свидетелство за хармоничната неразделност на двойката; писмата на Дора Габе и Яворов са ценни като “школа по поезия” в една йерархична връзка Учител - ученичка, в която подмолно едва се долавя бунтът на “присвояваната” млада поетеса; Иван Вазов пък е прекомерно прозаичен, делови и битов, най-често нелитературен в епистолите си до неговата властна дружка “с триндафилите”... Изключения в този скучноват писмовен набор, скътан и преиздаван от Марс, разбира се, има, но те са потулени всред сивото епистоларно море, единственият съществен извод от което е, че Вазов НЕ Е СЪЗДАВАЛ ПИСМАТА СИ С ПРЕДНАМЕРЕНОСТТА ТЕ НЯКОГА ДА БЪДАТ ПУБЛИКУВАНИ, да се превърнат в част от “периферията” на литературното му присъствие.

Но ако все пак се повгледаме в подтекста на Вазовите писма до Марс, ще усетим и едни по-тревожни (може би подсъзнателни) “военни” сигнали. А те са в неочакваното назоваване на късната му любима в амплитудата от строгото “Евгенийо”, през сърдечното “Женя” - до недвусмисленото умилително “Женичка”. Сред които обръщения просто се врязва с грубоватата си шеговитост (и мъжкост) наричането на Марс (в поне две от писмата): МУСА КЕСЕДЖИЯ. Това незабелязано досега от изследователите назоваване свързва неправомерно амбициозната Марс, изискваща от Вазов солидно рамо за поставяне (по Яворово драматургическо време) на драмата й “Божана” на сцената на Народния театър. Това е един от примерите. Но очевидно военната лексика е била сгодна Вазову за закодиране на нелицеприятните черти на обичната Женичка. При това поетът е прибегнал не само до образа на войнствена митопоетическа фигура, а до тази на изконния поробител, до най-лютия душманин в мисленето на българина-роб...

Що се отнася до Яворов, като се съгласяваме с наличието на трансгресивна феминизираност, ще констатираме признанието му за похитеност и победеност в христоматийни творби като “На Лора”:

Душата ми е стон. Душата
ми е зов.
Защото аз съм птица
устрелена:
на смърт е моята душа
ранена,
на смърт ранена от любов...

Но и когато мисли за “недоразцъфналата роза”, “бялата лилия” - въобще за нежното момиче-цвете - Мина и Яворовата обич към него, ние можем да я опишем в семантичния код на войната... И общата картина “след боя” е: ситуация на взаимна плененост, т.е. един агоничен, неразрешим психоказус... Но да се върнем към началото на сюжета. Когато Мина заминава в “мъртвия град Елена”, поетът й изпраща стихотворния си цикъл “Дневник” (“Две хубави очи”, “Вълшебница”, “Ела”, “Сън” и др.). Така любовната стрела на поета я догонва, за да рани сърцето й, в градчето, което по-късно ще се превърне в неин фамилен затвор. В него отекват словата на Яворовата възхитеност пред отшелницата, някак показателно изживяваща се като “подивяваща”:

Душата ми е пленница
смирена,
плени я твоята душа -
пленена,
душата ми е в тихи две очи.

А след като дори д-р Кръстев се е оказал скандализиран от смесването на реално с литературно (цикълът “Писма” е с епитафи от Минини епистоларни текстове) и е обвинил Яворов, че ползва сп.”Мисъл” като: “средство да си пращаш отговорите”, т.е. като нещо, подобно на пощенска кутия, след като титулуваният естет не разбира дори простото магическо преображение на името на “Минка” (по кръщелно Мария, а за брат си Пейо - Мицка) - в естетското “Мина”, поетът е наистина оскърбен и разгневен. В писмо до Петко Тодоров той освен другите горчиви слова написва: “...в самомнението си аз се смятам за нещо повече от един бакалин в цилиндър или мундир [...]. И питам: защо Христо е тръгнал да раздвоява момичето - и да кудкудячи из махлата, когато орелът е грабнал вече плячката си? [курсив мой - К.З.]... Душата на сестра ти е в пазвата ми и аз не мога да я върна, даже ако би пожелал”. А казано в стихове, това звучи така:

Кристално чиста, като
висините сини,
намериха те спяща
жаждащи мечти,-
в съня на твоите
шестнадесет години
душа те възжела и похити.
(“Мечтата ти е очарована робиня”)

И в писмата, и в лирическите пространства се трупат метафорите на войната: пожар, горене с двоен пламък, кървави сълзи, разкъсана душа, “жертва” на “подкопан и безполезен живот” (Мина); “нажежаване” на любимата “до най-висок градус” и загуба на “пусулата” (сиреч “компаса”) от “нажежителя” (както пише Яворов до сестра си Екатерина на 17.ХII.1907). В тази хроника ни се изпречва и необяснимият факт на неприетото от поета приставане на неговата любима... Но може би истинският “завоевател” не би могъл да приеме една доброволна “капитулация”? Накрая бойното поле на любовта е увенчано от “кървавото цвете” на гроба на Мина, собственоръчно посадено там от Яворов. Остават скътаните фетиши-трофеи - медальонът с косите на Мина, запазен и до днес в експозицията на музея в София...

Но истински гибелната, голямата любовна война на Яворов е несъмнено тази с Лора! Началото, “обявяването” й е в необикновения мрачноромантичен епизод на гроба на Мина в Париж, който напомня почти “варварско” нахлуване в забранени, “чужди”, презгранични територии - тези на интимното общуване с духа на мъртвата любима в сакралния топос на гробището. От друга гледна точка обаче, тази фатална среща (макар Яворов да не отстъпва пред любовното признание на бъдещата Велика Ревнива) едва ли трябва да се тълкува само по традиционния еднозначен начин - като безогледна дързост на отчаяната влюбена “похитителка”.

Разбира се, от днешна гледна точка, когато сме масово безлични поданици на Интернет и имейла, когато писането е хвърковато-лесно и лишено от изпитанието на времето, ни се виждат чудновати краевековните общения в писма, които са били освен всичко друго и “доказателствата”, “документите” на истинската Любов... И когато са се пишели дневно повече писма, отколкото са се изпращали... Тази епистоларна “болест” е била позната дори Пенчо Славейкову, който признава на своята Неразделна, че всеки божи ден очаква писмо от нея, макар сам да не обича регулярното писане и ако не открие вест върху работната си маса, се чувства зле... Ежеписмата са били сакрален любовен ритуал, те са носели тръпката на осезаемия манускрипт с дъха на мастило и работата на перото. След това е идвало Очакването за епистоларното достигане на обичния адресат - по-бавно, сладостно и мъчително от изписването му... Затова как да опишем и епистоларните терзания на културната скитница (най-често по ПЕН-клубни сказки в чужбина) Дора Габе, която понякога изпраща по десетина драматични послания до своя “детко”, до значително по-младия и разсеяния Йордан Стубел, без да е получила нито един негов отговор?...

Лора, като знак на обич, е мечтаела деня си, украсен с епистоларна рамка, тоест - в изпращането на своето сутрешно и получаване на Неговото вечерно писмо.Това, уви, не се е сбъдвало, защото поетът не е можел да понесе дисциплината, дори вменяването на дълга, на “епистоларната повинност”... Затова Лора му бие почти ежедневно от Париж телеграми, които звучат наистина като военни ноти: “Обичай ме. Защо мълчиш?” (Яворов архив) или писма-заплахи от типа на: “Но утре, ако не получа от теб дълго писмо...” (И двете са от 1912г.) Следващата фаза на огорченото й настъпление е в припознаването на писмата на Яворов за “убийци” на любовта. Ето: “...Писмата ти - такива каквито са - не ми стигат. Напротив, те ме безспокоят, те ме измъчват, те всеки ден убиват в душата ми по една много скъпа надежда, най-после те ме караха да плача всеки ден. [...] Но най-вече жаля за моята любов към тебе, която ти си решил да убиеш с една студена и мъчително бавна жестокост. Няма да ти позволя, милий мой. Аз не искам писмата ти...” (9 март 1912). Лора обаче страшно си противоречи (или използва стратегическия похват - плач над “трупа на любовта”, когато всъщност минава в решително настъпление)... Защото малко след това сама нарича своите писма “капризни” или пък “лоши” писма и моли своя адресант да не й се сърди за тях. Да не говорим, че почти едновременно с тяхното “низвергване” тя отново настойчиво пита защо не е получила своето писмо за деня... Друго средство за “контрол на дислокациите” на любовния обект е откровеното шпиониране от разстояние, от центъра на Европа. Това значи, че Лора иска обяснения какво е правил вечер любимият, та не е успял да й напише съответното писмо. Така на гърба на иначе красивата си снимка в Люксембургската градина от 1911 г. Лора запитва: “Защо ще ми пишеш утре и какво правиш вечер? Ще ти искам точна сметка за всичко, предупреден си - затова мисли добре...” ( 24 април). Така епистоларният сюжет изпреварва реалното случване на събитията...

Постепенно, но неотвратимо психологически се уплътнява и сюблимната решимост на Лора да спечели любовната война - дори с цената на собствената си гибел, да слее митично победата с поражението, жертването със завоеванието на Вечната Любов, да разруши тленното, но да “купи” (ако употребя нейния израз) мястото на любовта си в отвъдното. В тази суицидна решимост се дочуват тътените на другата голяма “война” в живота на Лора - тази с властната майка, декларирала в писмо до другата си дъщеря – Виола, желанието си да “успокои” душата на размирната си щерка. На което Лора отговаря следното: “Луда ли е тя и не вижда ли какъв гнет е на душата ми сегашното ми положение, какъв мъчителен убийствен гнет... Ти щеше да се убиваш в промеждутъка на две пиеси, аз бих се убила само, за да я накажа, да я смажа под тежестта на едно угризение” (април след 4, 1912. *).

И когато напада Яворов, Лора неведнъж се позовава на някакви отчаяни средства (напр. от 15 ... 1912): “... Моето заминуване - признавам го, беше последното средство да те събудя малко. Не можах..”. А преди да се развихри трагедията в дома на “Раковски” 136, по спомени на Мара Белчева, Лора 15-20 пъти е обявявала свое предстоящо отпътуване от България; без обаче да направи най-важното - да си извади задграничен паспорт; събирала си е багажа - по свидетелства на слугинята пред съда след двойното самоубийство, “документирайки” заминаването си с шантажни записки, които е заръчвала да бъдат предадени на Яворов...

Париж - градът, който означава “край или начало" - ако Яворов може да се промени, както го разпознава в писмо от 28.II.1912 г. Лора. Поразително е впрочем присъствието на Париж в театъра на любовните “Яворови” войни. Там, в “столицата на разврата”, малкото момиче с крехко здраве - Мина, се доразболява неизлечимо и оставя в негови владения костите си (дори не в избрания за вечен дом Пер-Лашез, а в някогашните Парижки покрайнини Бианкур). И това въпреки че по детски му се е радвала и се е “зверила” на “чудесиите” му в съвсем краткото си пребиваване в Париж. А за Лора френската столица е нещо като “стратегически съюзник” във всеки кризисен момент от живота й, при всяко отстояване на любовни притежания... Макар на свой ред да е декларирала, че Градът е пуст без Яворов, изпълнен само с дъжд, тълпа и тъга, както поетично се изразява в свое писмо. За нея Париж е неудържимо магнетичен, той е културното въплъщение на дисхармоничната й, едновременно и пораженческа, и демонично жадна за надмощия душевност... Париж е нейно убежище, той поощрява нейния любовен екстремизъм... Отново в “града на любовта” прозвучава вторият смъртостремителен “зов” на Лора към Яворов: “Ако ти не си тук на 30ий май ст. стил (или един ден по-рано от тая дата) аз ще престана да живея”... (7 май 1912). Така година преди фаталната развръзка на любовната война, тя е вече предречена...

Най-странната амалгама на чувствата, вещаеща кървава разплата, е писмото от 25 април 1912 г.: “...Нищо не исках и не искам от тебе, но мене ми беше необходима вярата в твоята любов - за да бъда спокойна и щастлива. Нямам я. Отне ми я ти и всякога, когато мисля за това - аз те мразя - защото ти отне всичката радост от живота ми. Това е то убийството, което си направил... Какво повече можеш?...Стой си в София, разбира се - щом твоето идване ти се представлява като някаква жертва - аз съвсем не го искам, защото не обичам жертвите и жертвоприносителите...” (Писмо от 8.V.1912 н.ст. - Яворов архив). Уви, в трагичната любовна битка жертвите са неизбежни, единствено самопожертвователността от рода на онази, която извършва Мина, я обезсмислят и й слагат край. Доброволната жертва преобразява омразите в любови. Удивително е как се стопяват враждите между Петко Тодоров и Яворов след смъртта на момичето със “залюбени очи”, във “върховните минути” на чиято кончина поетът жестокосърдечно не е бил допуснат. П. Тодоров подписва писмата си след гибелта на сестра си с “братски поздрав” до Яворов... “Идиличният” автор отбелязва на 12 август 1910 и следното: “Скърбяха всички, че са я тормозили за любовта й с Яворов и ненавистта към него се превърна в нежна обич”...

Така че когато Лора категорично заявява: “Аз изобщо не съм видяла в живота си, нито в своя, нито в чуждия - нито едно искрено жертвоприношение” (4.1911), тя не е осъзнавала съдбата на “малката мила Мина” и историята на нейната истинска болест...

В красивата и страшна любовна война с Яворов Лора е победителката, докато в своята “тиха” и дори нежна сантиментална битка Мина е Жертвата...

Все пак, струва ми се, печалният край на Лора е предизвикан и от синдрома на, да го наречем, изконната епистоларна “недостатъчност”. Дори на получените (дочакани) интимни слова. Защото писмото е метонимия на любовта, която не може да замести своя обект. То винаги си остава някак чуждо с повторимостта и универсалната отправеност на думите, които реди.

Това също е една от причините за гибелния изстрел, който да потвърди всичко изречено, превръща написаното в окончателна реалност, придава автентичност на “литературната” епистолария.

И, простете за спонтанно възникналата в съзнанието ми рима, наситена с неволен черен хумор, но: накрая пистолетът все пак замества епистолата...

 


Всички цитирания на откъси от кореспонденцията Лора - Яворов са по книгата на Ганка Найденова-Стоилова “П.К. Яворов. Летопис за живота и творчеството му”. Изд. на Бан, 1986. - Бел. авт.

Българската литература

© 2001 Литературен форум